ЛЮБОВТА Е ЖИВА И ПРАВИ ЧУДЕСА ДОРИ В ТОВА ТИХО ПРИСТАНИЩЕ ЗА МОРНИ ДУШИ

Предразсъдъкът „старчески дом” отпада, списъци с желаещи ...

Изразът  „старчески дом” в българската народопсихология от 20 век е свързан с грозни представи – деца гонят родителите си, оставят ги в старчески дом, престарели хора остават без жилище и средства – отиват  „да изживеят последните си дни” в подобни места.... Митове като тези са догми с минал срок и не отговарят на реалната действителност към днешна дата. Така ли е обаче?

Догмата, че тези институции са за ненужни хора,  е безумно остаряла. Поне, ако се съди по живота в пловдивския дом за стари хора „Свети Василий Велики”. Който прилича повече на студентско общежитие, отколкото на тъжен „склад”  за дядовци и баби.

В известната сграда на Коматевско шосе в Пловдив, покрай която хората  минават и суеверно си пожелават да не стигат до нея,  се живее добре, дните имат смисъл, а обитателите й -  мотив за действие. Капацитетът на сградата е за 200 души, които повече се страхуват да не загубят правото си да живеят в нея, отколкото да съжаляват, че са настанени. Защото стотици чакат да дойдат тук.

Фрапантно доказателство в тази посока е една любовна история, разиграла се преди години.

”Тук е един малък рай, за възрастни хора, ако не са вкоренените предразсъдъци в обществото – казва директорът на дома Петя Тухлева - Домът е със свободен режим  в денонощието. Имат право на 4 месеца отпуска в годината, през което време им се пази мястото тук.  Всички са в една възрастова група, със сходни интереси и опит. Нямат конкретни грижи, тревоги... Няма го стресът от икономическата обстановка, от конфликти с по-младо и агресивно поколение, няма го пренебрежението, в което се давят в нормална обществена среда.... А знаем, че стресът е най-големият убиец. Те се съхраняват тук. Потребителите на тази социална услуга при нас живеят по-дълго, отколкото връстниците им навън.  И смея да твърдя: по-качествено.

Пенсиите им ги носят на място, имат лекар, чистачки, медицинска сестра, готвене...

Единствената им грижа е да общуват помежду си.   Имат редовна смяна на спално бельо, медикаменти,  качествено обгрижване,  отопление, топла вода, охрана...

Петя Тухлева твърди, че

това е единственият дом в България с толкова малка такса.

Например, в този февруари е била 160 лв. - зимна такса за ползване на всички услуги.  „Но  лятото бяхме  паднали под 100 лв. месечна такса. Срещу това имат всичко, което изброих по-горе, плюс три хранения на ден, медицински, социални и административни услуги. И  от тези месечни такси, за които говорим, те плащат само 70 процента - другото се поема от националния бюджет. Легендите, че им вземаме всичко  и те са едва ли не заложници, са пресилени. Хората тук си разполагат с пенсиите, като връстниците им навън. Има нормативна база за определяне на таксата. Това е делегирана от държавата дейност – сградата е на общината, а издръжката е от държавата. Място за чиновнически своеволия няма.

Затова  желаещите да бъдат настанени тук са много. Не мога да кажа колко, но са много“.

ТАЙНАТА НА

НИСКИТЕ ТАКСИ

Голямата промяна е дошла със смяната на типа отопление – от нафта на природен газ. Оказало се е 10 пъти по-евтино.  . Със спестените средства са повишили качеството на изхранване и услугите за потребителите.  

Преди три години община Пловдив е дофинансирала газифицирането и ремонта на кухненския блок, а т.г. ще помогне с пари и за  ремонта на покрива, който тече от много години.

Ръководството на дома държи да подчертае, че допълнителните средства за газификацията и за кухнята, както и за предстоящия ремонт на покрива, са получени с многото усилия на съветника от коалиция „Кауза Пловдив”,  Константин Георгиев, и Георги Титюков, който и  като зам. кмет по социалните дейности в общината, и като сегашен кмет на район Централен, са направили  много за прокарването на това решение през общинския съвет.

Петя Тухлева е директор тук от  2012. И не иска да говори много за положението в което е заварила дома. Само казва: „С добра воля и чисти намерения, човек, когато реши, трябва и може да постигне всичко! В живота няма „не мога“, има „не искам“, а аз трябваше да оправдая очакванията и да задоволя надеждата в очите на тези 200 възрастни човека, които ме посрещнаха с плахо недоверие в началото!  Те са като нашите майки и бащи и с нищо не се различават от тях.”

Сега домът има кабинет по трудотерапия. В него мнозина доброволно се ангажират с творчески дейности – правят пана, мартеници, картички и дори поддържат информационно табло на входа на дома, което си е работа, колкото направата на малък вестник. Когато Петя е дошла, такъв кабинет не е имало. Сформира и танцов състав - плахо започват с  трима танцьори. Сега танцовият състав е от близо 20 души. Отделно е клубът „Сръчни ръце”.  За любителите на таблата, шаха и други такива занимания има места за „тихи игри”. За тях се правят редовни турнири.

За изкушените от изкуствата има киносалон, в който най-харесваната колекция филми е поредицата „Стоте най-добри български филма”.

ИДВАЩИТЕ СА СТРЕСИРАНИ, НАСТАНЕНИТЕ - БЛАГОДАРНИ

Тук хората са еднородна общност. Животът им е добър и спокоен. Директорката споделя, че държи лично да посрещне всеки новодошъл. Казва, че има такива, които сядайки на дивана, започват да плачат. Страх ги е като деца от промяната. Гледат към роднините, които са ги довели и плачат. Въпреки че са били подготвени вкъщи - при вземането на решението и подаването на документи. После, като свикнат, пак идват в кабинета на директора и споделят, че ако са знаели какво е тук, са щели да дойдат години по-рано.

КЪДЕТО ИМА ЛЮБОВ ИМА ЖИВОТ.

А ТУК ЛЮБОВТА Е ...!

Любовни трепети, перипетии, интриги, закачки, флирт и пълноценни ухажвания, водещи до още по-големи емоции като влюбвания, ревности, конкуренции – всичко, което е в познатия ни светски живот, го има и тук.

Дали любовта се консумира? Персоналът тактично отклонява отговора – „Те живеят по единично или по двама в стая и ние не знаем какво става вътре.” Така както управителят на реномиран хотел не знае какво правят гостите на хотела от вътрешната страна на вратата.

Все пак дават оценка:  Хората тук са освободени от грижата „какво ще кажат децата?” А децата понякога са жестоки: „Мамо, тате...как не те е срам на тези години?”

За любовта няма граници и възрасти. Ако признаваме това и приемаме тези хора като равни – те имат право на любов, чувства ... всичко.

ДАМИТЕ  КАНЯТ И ДАМИТЕ ИЗБИРАТ.

Да, тук много прилича на студентско общежитие. Само възрастта е друга. Свободни хора. Желаещи емоции. Вместо стипендии, има пенсии. Може би единствената съществена разлика е, че жените са  повече от мъжете. И не рядко за наперените и чаровни дядовци стават раздори. Обещахме да не пишем, че се е стигало до съд между баби, които не могат да си разделят един дядо. Просто ще подчертаем пак, че тук животът си е живот на обороти. По-бавни, но не чак толкова, колкото ви се струва, когато четете табелата „Дом за стари хора”.

Тук има и две семейства, които са създадени на място – от хора намерили душите си по коридорите на дома.