Кои са те? Един
момент, моля!
Ряпата се
запозна случайно с тях. С племето. Някой му беше пикал на пътната врата и той
беше бесен, колкото от самия акт, толкова и от собственото си безсилие. Цялата
му комплексирана същност мечтаеше за отмъщение, кастриране, печене на скара на отскубнати
яйца, обикновен бой и по-екзотични мъчения.
В безсилието си
той се оплака на който можа, а на който не можа, казаха други.
Така половината
село узна за мъките му и продължи да дълбае
ежедневието си в корниза на времето.
Но някой беше
взел присърце ряповата драма. И една вечер този някой поръча по другиго да викнат
пострадалия от опикаване нашенец в кръчмата. За нещо „много важно”. Много важното нещо бяха четирима мъжаги,
около 40 годишни, с гърбове като двеста литрови варели и бицепси като фуражно
цвекло. От някакво друго село. Единият сложи лапа на гърба на „опикания” и кротко му рече:
- Чух, за
някакви твои проблеми. Ако пак имаш нужда и не ти стигат силиците, ние ще
направим, каквото искаш, Запиши ми телефона, ще дойдем всички. Викат ни печенегите. Защото сме много печени.
- Всички?- вдигна
вежди Пешо. Понеже не можеше да изпълзи от ръката, тежка като торба цимент. „Да!”
- тупна го тарторът и си махна крайника,
за да може Ряпата да си ползва тялото.
- А какво ще ми
струва? - попита местният, защото не вярваше тая бригада гладиатори да се явява
само заради воднисто сивите му очи.
- О, не се
притеснявай. Първо идваме, свършваме работата, и после черпиш в кръчмата”.
- Добре! -
зарадва се Ряпата. „Супер даже”- каза си
той като се прибра и мина покрай петното
на пътната си врата. Хубаво беше да си имаш една малка частна армия. Почувства
се като император. И заспа като такъв.
Мина не мина
време, една дивотия пак се случи. Кокошка на съсед влезе в двора му. Ряпата се разгневи,
като че бивол беше влязъл в кухнята му.
Защото имаше кураж от печенегите. Наежи се, разпени се, работата до бой стигна.
Не се сбъхтаха със съседа само защото Пешо изтича вътре и се забави да търси
номера на биячите.
Гръмогласно
псуваше съседа, така че той да чува, и търсеше записката си.
Но оня човек си
беше влязъл в къщата, когато той намери номера и звънна. И им разказа. Те рекоха, „Ще дойдем утре, като се стъмни”. Поръчителят
потри ръце и излезе да огледа бъдещото бойно поле. Представи си как хвърчат
зъби, кръв, пера и човешки мръвки. Чак юмручетата му се бяха свили.
Но съседът –
благ, разсъдлив и великодушен човек, се показа с половинка ракия и кора яйца - да се извини за инвазивната си кокошка. И седнаха. И пиха. И се сдобриха. И забравиха.
Но дойде „утре” и настана вечер. Чак такова едно
по-мастилено – нощно време. Четири дебели сенки, с обща ширина по-голяма от
ширината на улицата, спряха пред вратника на Ряпата.
- То се оправи
положението! - рече той, тъпчейки ризата си в панталона, след
като отвари вратника на двора.
- Много се
радвам - рече Тарторът на горилите. Настана
неловко мълчание. Неловко според Ряпата. Човекоподобният се приближи, докато
сянката от никаквата луна не затъмни цялата Ряпа. „Е, кръчмата си остава!” - нежно и почти вежливо допълни чудовището. Ние
сме си зарязали нашта работа, за да помогнем на теб. Ето ни!
И тръгнаха накъдето
трябваше. И кореноплодният - с тях.
Седнаха, хапнаха, пийнаха. На Пешо му
приседна, като видя как и какви чинии идват към масата им. Кръчмарят за първи път беше толкова щастлив да обслужва
компанията на Ряпата. И си тръгнаха.
„Императорът”
плати. И получи такава уплаха от сметката, че сигурно по-малко щеше да го боли,
ако се беше млатил с всички в село, на
които имаше зъб,
Толкова се
стресира, че оттогава мига като се ядоса или уплаши. А като се сети за „гардеробите”,
им бърка името – вика им „негипечи” или „непечиги”. Защото, когато съзнанието
му търси информация за тях, първо изскача едно ярко „НЕ” и после хаотични
окончания като „печи”, „непечи”„ чипе”,
„неги” и каквото там друго подаде шокираният му процесор.
От подготвящата се за
печат
хартиена версия на
„Записки от селската кръчма”.
Електронният вариант на книгата може да поръчате тук: https://www.smashwords.com/books/view/525290
