СЛАВЕИТЕ НЕ ОНЕМЯВАТ СЛЕД СВАТБИТЕ СИ

СЛАВЕИТЕ НЕ ОНЕМЯВАТ СЛЕД СВАТБИТЕ СИ

Случи се така, че се заселих в една стара къща с обрасъл двор, в чиято периферия бяха избуяли грамадни акации, служещи за ухажорска сцена на какви ли не птици. Все пак, трябва микрофонът да ти е на високо, за да те чуват. В края на април стартира конкурсът „Славейки търсят таланти“ и кандидатите пристигнаха в огненокафявите си фракове. Песни, песни, песни… Хладни утрини пълни с песни. И дни със солови изпълнения. Песните се местят от дърво на дърво, като тихо прехвръкват в клоните. Журито, невидимо, в  скромни одежди из клони и храсти, излови един по един кандидатите и ги премести в другия конкурс „Можеш ли да бъдеш баща на яйцата ми?!“

На мястото на славеевите партитури се появиха големи тежки акациеви съцветия. Аромопади от сладки ухания удавиха двора в бяла забрава. Облаци от пчели се потопиха в короните като жужащ дъжд. Симфониците от кошерите станаха доминантен изпълнител в двора.

Славеите мълчаха – само един прехвърчаше в двора и носеше сламки към зелената стена от бръшлян срещу прозореца ми. Там, в листата на увивното, правеха с жена си дом. Не му беше до песни. Тя често изхвърчаше от листата, с някой стрък суха трева, която не бе харесала като обзавеждане за дома. И той отлиташе за нов модел. Тогава разбрах защо славеите пеят само по време на сватбите си. От знаменит тенор се бе превърнал в неуморен докер на строителни материали. 

Но каква стратегия имаха само новодомците!  За да не би някой да отгатне къде е семейното  ложе, той долиташе с поредната растителна нишка и кацаше нависоко. Оглеждаше двора, за да се увери, че не е наблюдаван. Слизаше на по-ниска и близка клонка. И, след втора проверка,  се стрелваше вътре в бръшлянената завеса. След няколко минути  за наместване на донесеното, буквално излиташе като изстрелян крилат камък от листака. Летеше ниско над двора и, като се отдалечеше достатъчно, рязко вдигаше височината. На връщане, бавно и на кратки прелитания, приближаваше дома. След  оглеждане за последно, следваше гмуркане в листното скривалище. После пак светкавично излитане, за да не разбереш откъде точно е излязъл. Впечатляващо поведение.  Освен музикант, беше и подготвен тактик.

Но и това свърши. Разбрах, че тя му е подарила  няколко скъпоценни яйца като благодарност за песните, когато той смени режима на носене с по-безгрижно прехвръкване по клоните. Семестърът по строителство беше свършил. Започваше друг, с други специалности – ентомология и семейна кулинария. Дали се сменяха в мътенето не мога да кажа. Това е грижа и знание на орнитолозите. Аз имах да мътя своите текстове върху клавиатурата и макар да можех да проверя нещо в мрежата за живота им, се въздържах. И така се чувствах презадоволен воайор. Знаех адреса му, познавах жена му, знаех, че ще имат деца… И дори имах поглед върху менюто им.

Една нощ дойде обилен пролетен дъжд. Не му стигна нощта, че взе на заем и една част от утрото. Отиде си чак в късната сутрин, по време на второто ми кафе. Небето малко просветна и докато гледах със забременял от текстове поглед, го видях как се появи на клона на  смокинята. Завъртя се няколко пъти с подскок и запя. Ако не го бях видял, нямаше да знам, че това е той. Песента бе по-кратка, по накъсана, но пак с мелодия. Не беше дълга натруфена, сложна любовна балада. По-скоро къса няколко секундна версия на  Ода на радостта.  Радваше се, че дъждът беше спрял.

Така открих, че славеите не онемяват след сватбите. Просто сменят песните.

Започнах да различавам кога стои на клона и предупреждава жена си, че не е подходящо да излиза от вкъщи. Някакви кратки музикални възли – като цигулар, закачащ се с друг от оркестъра. Друг път кацаше така, че да се гледаме през отворения прозорец  и ми изсвирваше нещо кратичко, от рода на: „Когато си тук, котки не минават през двора!“.

После малките се излюпиха. Явно беше така. Натовариха го с непрекъснати курсове до различните щандове на супермаркета в двора и околните занемарени имоти.

А аз вече имах и оптика. И разбрах, че у тях не са вегетарианци. Наблягаше на мръвки от всякакви насекоми – от пеперуди до скакалци.  Имаше вече нова специалност -  доставка на деликатеси по домовете.

Но продължаваше да каца за малко  в клоните и да изсвирва нещо набързо. Повтаряше го няколко пъти, все едно репетира. Като музикант, който вече няма участия и изяви, но държи да поддържа форма.

Понякога имах чувството, че нарочно каца наблизо, за да ми се покаже:  „Моите растат – две момичета и момче. А твоите? 

Хайде, бе, фукльо! – си мислех – Аз вече имам внуци.

Чуквах клавиш и той отлиташе. Но после, явно измислил какво да ми отговори, се връщаше на същия клон:  „ Да, ама досега съм бил женен пет пъти и от всяка имам по три!“

И отлиташе. Сякаш от страх, да не чуе, че и тук го минавам.

Всъщност, защо пиша в минало време?  Днес, когато съм посветил сутринта на неговата дворна биография, той хвърчи пак с доставките до бръшляна. Дори ми показа една доста голяма зелена плячка – скакалец - аналогичен в човешкия свят на печен овен.

Моят съсед, славеят. Който, в името на семейството,   от трубадур стана съпруг, доставчик, строител, ловец и готвач. Който леко се големее, че е по-голям мъжкар и любовчия от всички в двора. Който от време на време сплашва врабците, ако му досадят и ми изсвирва нещо, за да го забележа.

Днес се е умълчал. Сякаш усеща, че пиша за него. И иска да е сигурен дали заслужавам поздрав по дворното радио.

А аз просто исках да ви разкажа, че славеите не онемяват след сватбите си.