Независимо, че съм се свил
като недружелюбен ескимоски чеп в разпорени гащи,
трябва да призная, че сезоните на умерения пояс
са едно от най-хубавите безплатни неща... на планетата.
В такъв ревматичен ден, когато тревата е замръзнала
и скрежът по нея е превърнал хълмовете в бижутерия,
ако човек е честен, ще признае, че няма кино, което да
направи такива ефекти. Както няма и майстор, който да
сложи толкова фини сребърни иглички върху микроскопичните
власинки на шипките.
А мъглата....
Мъглата е млечна магия, която пълзи призрачно тихо.
И завива всичко в безтегловната си плът.
Давеща светлината, плътна бяла... Мъгла – като заквасено
мляко.
В която се оказваш самотен бацил с шапка, ботуши
и объркано въобръжение. Можеш да я усетиш, но не
можеш да я пипнеш.
Тя пристига и ... светът си отива. ....
„Няма” е нейният космически прякор.
Клишето „да я режеш на филии” е безсилно... и плоско.
Тя идва и те взема в своето измерение...
Бих продавал билети за нея, ако можех да я създавам.
А Създателят я предлага безплатно: „Който има очи да
гледа, който има уши, да слуша..”
Но хората бягат, крият се. И я замерват с тревожни метеорологични
бюлетини.
