19 ноември 2013

НА МАРС НЯМА МЪГЛИ


Независимо, че съм се свил
като недружелюбен ескимоски чеп в разпорени гащи,
трябва да призная, че сезоните на умерения пояс
са едно от най-хубавите безплатни неща... на планетата.


В такъв ревматичен ден, когато тревата е замръзнала
и скрежът по нея е превърнал хълмовете в бижутерия,
ако човек е честен, ще признае, че няма кино, което да
направи такива ефекти. Както няма и майстор, който да
сложи толкова фини сребърни иглички върху микроскопичните
власинки на шипките.
А мъглата....
Мъглата е млечна магия, която пълзи призрачно тихо.
И завива всичко в безтегловната си плът.
Давеща светлината, плътна бяла... Мъгла – като заквасено
мляко.


В която се оказваш самотен бацил с шапка, ботуши
и объркано въобръжение. Можеш да я усетиш, но не
можеш да я пипнеш.
Тя пристига и ... светът си отива. ....
„Няма” е нейният космически прякор.
Клишето „да я режеш на филии” е безсилно... и плоско.
Тя идва и те взема в своето измерение...


Бих продавал билети за нея, ако можех да я създавам.
А Създателят я предлага безплатно: „Който има очи да
гледа, който има уши, да слуша..”
Но хората бягат, крият се. И я замерват с тревожни метеорологични
бюлетини.

24 октомври 2013

ВАМПИРИЗМЪТ НА УДОБНИТЕ ВЕЩИ


Ла долче вита. Сладкият живот между три екрана, които
от година на година стават все по-цветни и с по-голяма
разделителна способност.
Целият свят събран в един плосък екран – 32 – 47 инча
(ако може). Пътешествия, филми, документалистика,
състезания – поробващата измама че „живееш” докато
вцепенено гледаш телевизионния адреналин на другите.
Някои скачат с бънджи и ти си с тях – нищо, че твоят
задник е изтръпнал от седене. Те се състезават и ти си с
тях – но дишаш едва- едва и устата ти е пълна не с пясък,
а с пуканки. Те правят секс – и ти си с тях. О, с тях си.
При това толкова вдъхновено, че посягаш на себе си.
Свещените течни кристали на персоналния ти компютър.
Нотбук, лаптоп, таблет....


Чат, форуми, имейли, „бясно сърфиране” – влизаш в
сървър в Мисисипи, после скачаш до Австралия... А
задникът ти - все по-изтръпнал и мек. И все по-често се
запознаваш в мрежата и все по-често си сам на вечеря.
Осемнайсет трилиона цвята на дисплея и два милиарда
полифонични мелодии!!! Даже блутутурутка, емпе16плеър,
вградено радио, 29 мегапиксела камера и функции
за половин живот разучаване. Ей, какви телефони
излязоха – даже можеш да говориш по тях. Получаваш и
изпращаш емемеси, обменяш мелодии, качваш си игри...
И то се стъмнило и денят си е отишъл. Мушкаш джаджата
да се зарежда в контакта, пускаш компютъра и телевизора
едновременно и се чудиш защо вече чорапите ти
не миришат. Ами, може вече да си виртуална версия или
просто вирус от най-ново поколение.

Есе от книгата "МЕТАЛУРГИЯ НА ДУМИТЕ"

22 октомври 2013

КУРШУМ В УСТАТА (Репортаж от две хайки)


Живакът се е сгърчил в корема на термометъра.

Водата виси на пръчки от покривите.

Сняг и мрак.

Някъде плаче куче с вълчи вопли.

Скапаната ни „тенекия” се задавя в баира до планинското гробище.

Трябва да слезем от цивилизования си”остров” и да нагазим в белия див океан.

Трима сме – началник –ловец, придружен от своята сянка – шофьора и любопитен журналист. Три градски души и една пушка.

Седем километра до хижата....

Тъжно е да умреш в такова време. Дори да си животно. Но пушката се приготвя още оттук. Пък каквото излезе – казва ловецът. С шофьора мълчим. Оня се притеснява за изоставената извън селото кола....Лакомо пълним с планински въздух градските си дробове. Друго няма. Ни едно сърце, което да стане мишена.

Все ми се струва, че е на шега. Свивам снежна топка и я мятам скришом в храстите отстрани. Цевта подскача от рамото, завърта се и се взира със саждиво око натам. Шега няма.

****

Дълбоко в планината.

Кучешката артилерия, пред крепостта на ловците, ни прихваща отдалече.

Езеро. Борова гора. Хижа. С веранда.

С мазе за дране на дивеча, с бъчва с вино, с акумулатор за телевизора. Легла. Чаршафи, пижами. Удобни бягства от къщи!

Не ни се радват кой знае колко. Само Димитър, който ни познава и тримата, не може сега да се скрие зад вечно сериозната си физиономия.

Е, радостта си е радост, порядките- закон. Никакви обувки вътре. Другаде може да сте всякакви, но тук – на гости. И ни дума за работа. За прасета може. Може и за лисици. Тоя телевизор от лисичи кожи е купен.,,,

Я свалете зайчето от печката, да опитат вкуса на дивото. Ще опитат и от анасонлийката. Или направо с виното?

Да се червиш, че не си донесъл и залък от града. Студено посрещане, а после – сърца като хълмове.

Ловците горе, прасетата долу! Оня ден видели на стадиона в съседното село девет парчета. Оставало и фанелки да им дадат. Истина, бе!... Започва раздумката.

Вино, печка, истории....

Една цигара за нашия ловец и блаженството ще е пълно. Ритам го под масата – тук не се пуши. Виж, всички излизат навън...

Карай, бе, за госта ще направят изключение... Паля!...

Провокацията не среща примирение. Озъбват се мъжете, зли стават. Почти скарване. Срам, но и радост от принципността. Подвита опашка, неловко самотно пушене вън.

Хубаво е да заспиваш до стара печка. Утре се става рано. Хайката започва още по тъмно. Кучетата сигурно сънуват дири.

***

Снощната сладост е заключена в царството на миналото. Казармено утро. Навличат се шаяци, стягат се колани. Броят се патрони, надзърта се в цевите. Ножовете хлътват в каниите. Надпревара с развиделяването.

Кучетата са побеснели. Казват, че като са в селото, усещали коя е последната нощ срещу съботата...

С първите крачки още се усмиряват. Вървят с наведени глави до краката на господарите. Усещат, че ще получат днес своето. Да се зъбят на всички деца на гората. Ще получат и ласка, ако нагласят нечий живот в обсега на оловото.

***

От седмица покрай хранилките нищо не е идвало. Нашият ловец вече мрънка, че само на халост ще отиде денят. И Димитър го знае това, но му е хубаво.

Личат си тарторите. Ловците, като се разделят по гънките, все с Митьо или с Васил се уговарят...

Продължаваме по пътя.

Тук, долу, в тези шубраци миналата година Димитър се бил с глигана. Два пъти ранено животно – скрило се в храстите. Кучетата не смеят да го наближат. Тръгнал човекът... Изригнали цевите, но не спрели налета. Удар с приклада –страшен сблъсък, - дървото се пръснало! Очи в очи – миг, колкото част от премигване. Кучетата отзад се дерат, но ръцете – празни. Инстинктът ги подложил, за да запази слабините и корема – Бивникът разпорил дясната ръка като хляб. В такива моменти мозъкът работи в свръхрежим: зее улей в плътта, а кръвта още не е шурнала. Трябва сърцето още веднъж да удари. Другите са на пътя с пълни пушки, но трябва да са луди, че да гръмнат. Кучетата се спускат...Ножа!...

Такъв си е тоя Димитър. Изведнъж решава, че много е говорил и млъква. Пущинакът с къпините не може да довърши историята. Не я знае. И белегът на ръката не дава повече информация, освен тази, че всичко е било вярно и не по ловджийски раздуто...

Снощи оттук две сърни са минали...

Не мога да я оставя така тази история. Ще попитам... .

Какъв нюх! Изпреварва ме. Засича ме с друга история:

Бях дете тоя път като го правеха. На ръка всичко се чоплеше. Гледай каква е скала!

Няколко войници се самоубиха от отчаяние. Нормите високи – на луна ги довършваха. Хляб- ей по толкова. Щом поручикът идваше у нас да проси за един крайшник, представяй си.

Ние, воловарчетата, все тук се въртяхме. Изядем половината от храната в торбата, другата на някой войник я подарявахме. Патрони ни даваха за една филия...!

***

Сутринта мъжете нахраниха кучетата с по един комат. Че нямаше друго.

***

Ето, отвързват ги. Псетата тръгват напосоки между дърветата като вещици.

Едно излайва – пипна някаква диря.

След десет минути друго се обажда през два баира. Тихо! Пресичаме крачката, застиваме, да се чуе по-ясно. Как познават чие куче е и какво е вдигнало?!

Ей, имало още гори на тоя свят. Градският ловец и шофьорът останаха преди час на една пътека долу. Като спираме, от дрехите се вдига пара.

Джафкането тече нагоре по дерето и пресъхва. Кучето вие, значи е изгубило дирята. Съжалява. От друго дефиле друг глас се носи. За сърна. Чува се и лаене по глиган. Снегът е затиснал шумата и тревата, едно стръкче не се види. Мъглата пълзи върху дърветата, а най-отгоре е сиво небе. Какво спокойствие, ако ни нямаше!

.... Тъжно е в такъв ден да те гонят за смърт. Някакъв ускорен от лаенето заек уцелва групата ни в средата, пробива разговора като куршум и изчезва. Докато ловците се усетят, вече е на сто метра...

Изгърмяват зад него. За едната ловджийска чест. И за утеха.

Великодушни мъже са двамата. Стара двойка. Не са тръгнали непременно да пълнят раницата. Удоволствие им прави да се ослушват, да дебнат, да играят тази древна игра. Игра е, разбира се, щом не тегне зад нея препитание.

Правят си знаци кой накъде да върви, какво да прави. Нашият ловец, пловдивчанинът, дето се канеше, че ще гърми по всичко що шавне, е по- млад, но не би тичал като прошарения Митьо и като Васил. Пустата страст пришпорва насъбралите се години. От една пътека – към било. От билото в долчинка. Да засече прасето, което кучетата мотаят между баирите. Тоя Димитър! Хем го е страх, че ще получи някой инфаркт, хем притяга снаряжението да не му пречи в бързината.

От височините се откриват гледки..! Спират се очите, за да се охлади и кръвта... И хайде надолу.

... Глиганът е минал през пътя. Точно там, където искаха да оставят пловдивчанина, но той реши, че го изолират по този начин. Тъпо място, но точно оттук минават. Старо скеле им е това – въздиша Димитър. – Ако беше стоял, сега прасето щеше да лежи в краката му. Гледай дирята - може и сто килограма да има!.. Върви го гони.... Сигурно вече е ехей в оня пущинак.

Васил е по-ядосан. И без това тоя гражданин, бивш техен съселянин, не му е много по сърце, ами и какво направи. Туря една псувня на кучето си, което се връща грохнало:

Ах, мързел, сега ще ти пръсна главата! ... Свивам очи, той наистина ще го гръмне, както решително вдига пушката . Онова прикляка на един плосък камък, подвива измръзналите си стъпала към корема и виновно-примиренчески извръща поглед. Още секунда и ... псувня. Присъдата се заменя с цигара.

Следобед е .

Хайката свършва. Една празна гилза само. Чувствам се чист. И ловците не са печални. Без един – „нашия”. Е, хубаво би било да сложим нещо на печката - казват - но и така се случва...

Изуват се старателно на верандата, подреждат пушките. Един кляка пред печката, друг хваща метлата. Трети се заема с масата... Същинско семейство... След осем часа е понеделник.

***

Заради тоя „прахосан” ден „моят” ловец преобърна света, додето не ме заведе в друга дружинка. В равното. Да видя какво се казва лов.

... В здрача фазаните тъкмо бяха накацали за нощувка по клоните на дърветата. Вървяхме тихо отдолу. Изстрелите ги разпартушинваха. Няколко умряха след излитането. После между два водоема чакахме като зенитни установки ятата на патиците. Мързеливо и сигурно...

Оня Димитър беше далече, далече, в планината... между дивите хребети.

Подариха ми две птици и ме предупредиха – човек, като яде такова нещо, може да му се стори, че му е паднала пломба. Не, просто е сдъвкал сачма. Някое от десетките малки куршумчета забити под перушината...

Убиваш и ядеш...

И усещаш вкуса на изстреляното от тебе олово...

21 октомври 2013

ПЕСЕНТА НА ФАЛШИВИЯ БОХЕМ


Той е бохем. С вкус към живота и тънките радости. Той е уникален познавач на пяната в нескафето и едрината на зърното при мелене на „8”. Той може да разказва с часове какво е чел и чул за сортовете в Коста Рика, за разликата между арабика и робуста, между печеното по този или онзи начин. Той е градския „тертиплия” – влюбен дори в ориенталския дъх на думата, с която го кичат. Той има място в кварталното заведение, има начин на сядане и 12 различни „шегички”, с които поръчва на „своя барман”. Онзи същият, който така е свикнал с него, че едва се удържа да го прибърше с парцала за плота. Специалистът по нищо отпива от точно определената си марка вода (ако опита друга, светът може да се срине) и тръгва на работа.


Колежките са му свикнали с историите, лафовете и комплиментите. Уморени от еднообразен домашен секс и фитнес с чаши и тенджери, те се оставят да ги гали с перата си. Той е толкова свеж – стихче от Гьоте, мисъл от Балзак, цитат от Фуко. Целуват го за довиждане и се разделят в края на деня – те при скучния си домашен секс, а той в неговата си кръчма – където по повтарян с години начин се цъкли в телевизора и ритуално отпива от чашата си. Където „барманът му” знае всички казармени подвизи, където животът му ден след ден пуска пяна – като развален кран за наливна бира.

18 октомври 2013

ОТРОВНАТА СКУКА


ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ТЪПОТИЯТА

Той седи, опиянен от фалшивото си високомерие, с

клепнали от страх уши (да не би устатата му жена да

го санкционира за нещо) и занимава отегчените гости с

безумната си храброст, че е работил 40 години на едно

място. Овехтяло тяло, на изкорубен фотьойл – запленено

от безсъбитийността на един страхливо пропилян живот.

Героят на героите мърда пръсти в новите си чехли –

подарък за поредната нова година- и очаква светът да му

направи нещо с уста, задето е превърнал младостта си в

завързана за един портал кранта.


ДОСАДНИЦИ ПО КЛОНИТЕ

Има такива досадници.

Всяко изречение започва с „едно време”. Различават

се съдържанията – ... „не беше така”.... или .... „беше

така....”. За разнообразие може и „По наше време....”

Тъжната есен на редовите човешки листа, които изсъхнали

вече от дръжките си, чакат внезапен порив или тиха

умора да ги събори от клоните на родословията. Загледани

в себе си, непризнаващи нищо ново, не харесващи

друго освен своята младост – сиви мърморковци в цветната

градина на вечно обновяващия се свят – те крият

голямата тайна – че са досада и за самите себе си.


КРАЛИЦАТА НА ПАРЦАЛИТЕ

С поникнал от дълбокото на душата стрък нарцисизъм,

тя преминава през времето, летяща на мимолетните

килимчета на шарените „тенденции”. Парцали. довеяни

до малката й столица от суетните ветрове на чужди

модни циклони.

Нейната катедрала са гардеробите, в които молци и прах

стопанисват отречените богатства на суетата. Младостта,

отмерваща като метроном с токчета улиците на живота,

се изгубва в гънките на безпощаден целулит, атрофирали

тъкани и провесена кожа – ревниво пазено поражение

под все по-сподавени писъци на модата. Накрая остава

само червилото – червено петно под воднисти очи,

профукали безценно време да се взират в кинкалерията

на бездушието.


КЛЮКАРКАТА

Тя живее за новините. Кварталния вампир, хранещ се със

събитията в живота на другите. Ден след ден, десетилетие

след десетилетие.

Омразна, досадна, двулична и тъпа, получаваща лицемерни

гумени усмивки, вместо любов от околните. Загорели

тенджери и непроветрено жилище са круизът на нейната

искрена биография.

Накрая светът, познатите и роднините й си отмъщават,

изписвайки малкото й име вместо титлата, за която през

целия си живот се е борила.


Текст от книгата "МЕТАЛУРГИЯ НА ДУМИТЕ"

17 октомври 2013

МЕТАЛУРГИЯ НА ДУМИТЕ

Светътсепроменя.
Буквитеостaват.
Едни и същи.
Кактоатомите .
Писането е катометалургията.
Отливашиличистметал,илиисканитесплави.
Променятсесамотехнологиите.
Примеситеубиват
Еднимайсториковатмотики,
Другичастизаизтребители.
С едни и същижелезнимолекули.
Самоидеитесаразлични.
Светът е движение и промени.
Времетоставаценно.
Описанието е разхищение.
Човекътот 21 векобработва 18 пътиповечеинформация заединицавремеоттози отпреднотостолетие.
Въпросътвечене е далищечетем.
А какво?
Текстътсрещуобраза?
Илитекстъткатовизия?

Текст от изложбата "ТЕКСТЪТ КАТО ВИЗИЯ"

16 октомври 2013

МЕЖДУ БОМБИТЕ И ЧЕТКИТЕ В КИЛЕРА


ЕДНА БЕЗРАЗСЪДНА ПАПЛАЧ НЯКЪДЕ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА
Минаха парламентарните избори и студено пресмятам колко страсти се хвърлиха в тях. Колко пари, време, нерви и хартия безвъзвратно бяха сложени в кошчето за отпадъци на Историята. И се питам дали си е струвало.

НАЙ-ЛОШАТА МАШИНА
Може би няма друга система освен човешкото общество с толкова малък коефициент на полезно действие. Няколко милиона души се ангажират да сменят стотина. Пропорционално за България това звучи така – над 30 000 души се истеризират да „заковат” един на банката в Парламента. И той отново бяга от работа и не се получава това, което искат 30-50 хиляди души. И след 4 години отново... В същото време, ако върху едно листо светнеш за 1/100 от секундата, хлорофилът ще реагира и листото ще произведе скорбяла. Върху тази фотохимична реакция се крепи животът на земята. Но на човечеството не му пука и ако може ще бетонира всички континенти от бряг до бряг.

КОМАРИТЕ И ХОРАТА
За последните 100 години в Европа са загинали във войни поне 100 милиона души. За да преместят няколко граници. Които в края на века доброволно са премахнати.
Парадокс ли? Явно човечеството обича да си създава проблеми. Като че ли му доскучава от време на време. От началото на цивилизацията маларията е убила повече хора в света от всички войни взети заедно, плюс всички епидемии, вулкани, земетресения, катастрофи и промишлени аварии досега. На фона на този мрачен факт блести друг – годишно на планетата се харчат само 300 милиона долара за борба с комарите. Горе долу колкото едни избори в държава като нашата, която едва намираш на глобуса.

СЛЪНЦЕТО И МОДАТА
Всяка секунда в недрата на слънцето 600 милиона тона водород се превръщат в хелий. Цели 8 секунди пътува до Земята произведената по този начин енергия. от която зависим тотално. Люлеем се на този тънък „проводник” в космоса, но мислим 300 пъти повече време за мода (очила, полички, потничета) отколкото за парниковия ефект.

15 октомври 2013

КЛЮКИТЕ, САЛАТИТЕ И ...ЕДИН ФИЛМ


Много пъти се прибирам от път като уморен астероид и мечтая за тъпата компания на половината си съседи. С изцапана в кал раница, с препълнена карта с кадри от водопади, мокър телефон, намачкан термос и мръсно бельо заспивам в асансьора. И в умората си поисквам да се кротна сред до болка познати мутри и да прекарам поне една вечер без рискове. За щастие това не се случва. Първо е толкова късно за телефонни уговорки, за гости, за намиране на теми. Второ – едва ли някой ме иска – аз съм горещ картоф, който не изстива. Само мириша хубаво (на приключения), но не ставам за ядене. Те са прекалено монотонни за мен, аз съм твърде космополитен за тях. Като ускорено силиконово топче в добре подреден магазин.

Да, те са добре работеща система за размяна на гости – приятни, радостни, старателни в менютата, чисти, подредени, общителни. Колко скъпоценно е това - като си помислиш - в този губещ страстта си свят. Те са гостоприемни и мирни, възпитани и... отвратителни. Прости ми, Боже, че наричам така тези мили хора. Но може ли 7-8 години три семейства да си ходят едни на други на гости (и никъде другаде!!!) с методичността на машина която пълни буркани с домати? Явно може. Знае се кой четвъртък от месеца се играят карти, кой вторник кой готви, кога се гледа филм, кой петък от месеца се ходи на кръчма. Няма да се учудя, ако имат и график за размяна на съпрузите.

Темите до такава степен са предъвкани, шегите доколкова са отработени, че някой казва само една дума и всички се смеят. Като ключова дума от известен филм или от всеизвестен виц. Ще кажеш, че са секта, черпеща устрем от вътрешните си идеи. А са толкова, чистички и любезни. Само дето 10 години не са правили друго, освен да травматизират стълбите между апартаментите си. Дали това им стига? „О, да! Разбира се!” – неведнъж са ми отговаряли. В техния свят не падат камъни, няма тръни и нерегламентирани атаки на комари. Нито мравки в храната. Да не говорим за оставен по гранита епидермис, за корени в раницата или хематоми по цялата „география”. За мен те са сачми във въртящ се лагер. А аз, за тях, съм астероид с неопределена траектория. Гордеят се, че ме познават, но едва ли искат посред вечер да падна на масата им.
Това е.

14 октомври 2013

ТРЕСАВИЩЕТО НА ИЗМАМНИЯ МЪЖАГА


Това е праведно същество изпълнило всички заръки на социото. Израснало, образовано и размножило се – две деца, съпруга, кола и жилище с топлоизолация. Толкова праведно и толкова почтено, че лъха на съмнения. То определено не може да флиртува. Как се е оженило? Ами по невнимание в студентските години. Първата, която го е харесала. Дало се е. „Така правят всички – така трябва.” То не изневерява и в това няма съмнение. Но, защо тогава жена му го презира? То работи, облича и храни децата си – значи ги обича. Това трябва да се подразбира. „Ама, какви прегръдки, бе?!” Е, децата общуват проформа с него? „Ами –такъв е животът” – успокоява се съществото, докато трие тапицерията на колата си. С внимание, с което не е направило един масаж на жена си, камо ли да погали потомоството. То – съществото притичва редовно до „аптеката” за авточасти и лежи страстно под ламарината. С такава страст да лягаше в спалнята – жена му сутрин щеше да мете стълбите отдолу нагоре от радост.

Седмицата се изнизва в скучна работа, мълчаливи вечери и бързи закуски. Уморено от „напрежението” тялото се спасява нанякъде с въдиците. Ами семейството? „Канил съм ги 3000 пъти – не искат”. Какво семейство, а?! Да не искат да клечат по 8 часа с него в тинята. На петте локви, около които и жабите го познават.

Мъжагата – скромен, работлив, силен, обичащ с дрехи и закуски децата си, верен, силен и щедро оставящ заплата си на масата, гръмко се връща в неделя. Плюска във ваната два кални шарана и слиза да измие колата. Когато се връща, рибата е изчистена, изпечена и сервирана. На него му остава да хвърли дрехите в пералнята, да се изкъпе и да попита жена си, защо не изглежда щастлива. И защо не му казва „наздраве”.

12 октомври 2013

Борсуци излезте от барлогите !!!

Бетонният термитник на хората.
 
Със заустена клоака в най-близката река или морето.
Със срамежливото извинение за пречиствателна станция. 
Която понякога оправя нещата толкова, колкото и памперсите - бебешката продукция.
 
Където великата, прехвалена, изпразнена от съдържание, изтрита от обръщане в лъжливи и мръсни усти дума „екология” се свежда главно до кръпките от зелени площи. Които не са дори и това. Защото са тревно-чревни площи. С повече кучешки изпражнения, отколкото са цветята през лятото.
 
Сипете половин литър бензин и отидете до края на града. Вижте каква лечебна сила има дори сивото поле. Ако имате  време,  погледнете една мръзнеща река, в която чапли и корморани се потапят, като на някаква ледена Ривиера.
 
Един час разходка дори в зимната мъгла (между небето и тревата) е повече от един варел с витамини, антидепресанти, сънотворни, успокоителни, тонизиращи.... фармацевтични полюции и противогрипни идиотщини. Които всъщност са истински вируси за семейните ви бюджети.
Преди време един биохимик взе нобелова награда, доказвайки, че капсаицинът** в една люта чушка върши 4 пъти  повече работа от всички рекламирани лъжи срещу настинка.
Излезте. Стихиите са красиви.
 
 
*борсук – язовец
** капсаицин – алкалоид, на който се дължи лютивината

11 октомври 2013

ГЪРМЯНО ВИНО


Виното се беше унесло в хладен сън в дъбовата бъчва, закотвена в мазето с картофите, когато двама мъже влязоха, решени да го затворят зад тапи и саморъчни етикети. Гърлени думи и тежки стъпки прекъснаха дрямката му. Сън, в който горещите октомврийски дни си уреждаха срещи с хладни нощи в редовете на лозето и когато звънците в гласовете на жените ронеха най-зрелите зърна направо в ръкавите им.

Виното не искаше да напуска овалната утроба на майка си и се запъваше в канелката. Но мъжете се смееха, раздуваха истории за топли жени, режеха мезе направо върху седалката на дървено столче и гърмяха с пистолети, за да изкарат от течността лошите духове. Опитваха го с все по-дебели езици, смееха се все по-диво и все по-често оставяха димни дупки в гредите на паянтовото къще.

Дали не успяха да уплашат всички тъмни сили от тъмната течност? Или с гърмежите си я разсърдиха нещо? Но тя кипна кръвта им, превърна ги в тежки гръмогласни петли, които на сутринта щяха да се събудят с изорани до кръв лица и несигурни като мъгла спомени.

10 октомври 2013

ХИЛЯДА ПЪТИ СЕКС, ХИЛЯДА ПЪТИ СЕКС


ТОЙ
Една луксозна кръпка в заведението – прекалено добри дрехи, прекалено добри маниери, вид на човек, който не е пил вода уморен и никога не си е лягал гладен. Той седи с предадено на алкохола тяло – мек кашкавал на стол, безфокусен поглед, запотено лице и уста, която прави замотан и фъфлещ превод, на това, което й диктува съзнанието. Опитва се да говори нещо на сервитьора, но онзи разбира само изречението „Хиляда пъти секс, хиляда пъти секс...!”, което се повтаря като припев между неясни пасажи от песен на слабо познат език.


ИСТОРИЯТА


Нея я знаят вече всички бармани в радиус от 4 километра. Той се опитва да изпие пиенето на района, депресиран от някаква тъпа семейна история, за която повечето мъже с гордост щяха да жулят карти, за да я разказват. Тя мойта...жената...жената...усойница свита... ЦРУ,

Тя е била най-подредената жена във вселената. Вярна, работлива, грижовна.... Имала е дневник за покупките и семейните разходи, за менструалния си цикъл, плащането на тока, водата, телефона, дневните температури и рождените дни на всичко, което е идвало в къщата й. Супер жена, супер семейство, суперщастие. До деня...

Една сутрин тази подредена жена, всеотдайна майка, образцова домакиня и любяща съпруга, го била предупредила да не закъснява вечерта, защото щели да имат празник. Той безрезултатно цял ден си прехвърлял всички възможности за този засекретен празник и така и не намерил причината, преди да седне на безупречно подредената маса. По-точно преди да стане от нея. Годишнина от сватбата – не, рождени дни в рода- не, имен ден на някоя леля- не, юбилей от запознанство, от пътуване, дипломиране, оцеляване от трагедии, дори национални празници на съседни държави и градове – НЕ!

Самият мистичен празникът се състоял в тържествена вечеря в присъствието на бутилка шампанско, за която през цялото пращене на свещите се казвало „ още не е време за нея”. Растящото любопитство било хранене с дяволити усмивки и сладки целувки и една солидна почерпка от уиски и любими мезета. И по най-естествения начин се намерили в леглото и се започнали. Все пак му била жена. Но този път била различна. Много ентусиазирана, игрива и безпричинно всеотдайна. Липсвала познатата ленивост – на замаяна риба, която само от време на време изхрипва и се обръща. В един момент дори си помислил, че му е изневерила и е гузна. И си казал: станахме модерно семейство – сигурно празнуваме първа изневяра. И му станало объркано в душата. И меко.

Както и да е. Свършили. Тя се изправила в леглото и започнала да скача, от което от циците й се разхвърчало „мляко” и по лицето му: Честито! Можеш да отвориш шампанското. Хиляда пъти секс! Хиляда пъти секс! Хиляда пъти секс правихме.
...
И влязла в банята. И запяла под душа.


ЕПИЛОГ


И така, той обикаля кръчмите и пие. Един бивш порядъчен мъж, в средата на необратимо пропиване. В началото, когато му се разбирало какво говори, бил казал на един приятел: Това е луда жена, брат ми. Страх ме е от нея. Представяш ли си на каква отчетност съм. Все едно живея под лупа. Като лабораторна мишка. Представяш ли си да имах на онази работа брояч и тя нощем тайно да сверява данните от него със своите записки.....
Тая работи за някаква разузнаване – ама не мога да разбера какво на мен ще ми разузнават ...Ще ми разузнаят оная работа....

09 октомври 2013

ЛЮБОВТА НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЛЕКУВА


Колкото и жертви да взема.
Те, покосените от нея, всички са доброволци.

И сред тях няма нито един заложник или някой, накаран по принуда да получи от обривите й в душата. Всички, покосени от щама „love” сами са ходили да се заразяват, като са си обменяли слюнки с носители на този вирус. И с радост са лапали от плодовете й без да си мият ръцете, краката и т.н. Странни са епидемиите на любовта.

И познати - от как свят светува с хората в него. И някак забавни, дори полезни. Вярно, че тук- там някой се депресира или даже се убие, но на всеки десет пропили се от любов, се раждат други 100 милиона от същата зараза. На всяко убийство от любов, се падат по 1 милиард празнувания заради подобни чувства. От нея човечеството само се увеличава. Любовта не е заразна като свински, пилешки, патешки или марсиански грип.

Тя е толкова странна болест, че дори лекарите като я прихванат, не се лекуват, ами гледат как по скоро да ги тръшне самите тях на леглото.

А ако може и всичките сестрички в отделението. Само едно не е хубавото на тоя мор. Че ходи строго индивидуално по хората и покосява предимно добричките.

Гадовете имат по-голям имунитет към тоя вирус. Иначе спокойно бих поръчал да се произведе бактериологично оръжие и бих станал първи терорист, който да пръска щамовете по улиците.

А за цялата бюрократично-партийна върхушка, освирепяла за власт и пари, бих поръчал насилствено заразяване без оглед на методите – орален, анален, венозен, дихателно-слюнен. Защото...

Защото любовта е единствената „болест”, която не трябва да се лекува. А да се разпостранява. Който е болен от нея, друго не го лови. А който дръзне да я лекува, да бъде горен на клада. Колкото и да са поскъпнали дървата.

08 октомври 2013

ЦВЕТЪТ НА ТОАЛЕТНАТА ХАРТИЯ


На 5 февруари 1958 година поне 30 милиона души са били заети в семейни и битови скандали и поне 1000 са получили инфаркт заради спор какъв цвят да бъде еди какво си вкъщи. Както става и днес.

Само че точно на този ден един американски бомбардировач изпуска и изгубва в океана една термоядрена бомба – 1000 пъти по- мощна от хвърлената върху Хирошима.

По време на студената война, докато населението чете за аферата Уотъргейт и за селските обноски на Хрушчов, са изпуснати и изгубени още три водородни бомби. Едната пада в Средиземно море!

Но най- изумителното. От един милион души, осведомени за последното гадже на Деми Мур и за бедрата ( в см) на Мария Шарапова, само 100 знаят (и искат да знаят), че освен тези 4 водородни чудовища, в световния океан лежат, паднали от самолети, още 50 обикновени (!) атомни бомби.

Като се замислиш, човечеството прилича на една пияна компания, която с крясъци се носи на някаква яхта по течението. 50 процента се вълнуват от това кого да ощипят по дупето, останалите – дали шампанското няма да свърши. Всички безразсъдно твърдят, че за курса си има боцман, а боцманът ги псува в същото време, защото му пречат да спи.

Така че пиша тези редове, а вие ги четете единствено заради милостта на Бог, който явно доста обича творението си. Засега.

07 октомври 2013

ИСТИНСКАТА ИСТОРИЯ НА ЕДНО СТРАННО, НО ЛОГИЧНО ПРИЯТЕЛСТВО


Аз съм беден циган - казваще Майорчето. Момент... Не казваше май така. Казваше: А бе, ти си по-голям циганин от мен! - на всички, които опитваха да се пазарят с него.

На Ивайло му викаха Иво Слона – с ударение на „о”-то в Иво. Така се говори в Кюстендил. По едно време циганина от Столипиново започна да говори на странен диалект, напомнящ западните български покрайнини. „И на тоа му развалих говора!” – хилеше се Слона. Горните редове са прелюдия към един документален разказ от района на Аграрния. Разказ, за който не мога да намеря точно заглавие, затова го пускам да съществува така.

Защо Майорчето имаше такъв странен прякор никой наоколо не знаеше, въпреки, че лъскаше обувките на половината квартал и наместилия се в него университет. А лъскаше здраво. Зевзеците се шегуваха, че ако така лъскал бастуна, щял да бъде най-големият шемет в махалата, на което той отговаряше с огромна усмивка. Усмивка, в която липсваше един зъб, а други два, златни, идваха някак си много.

Вземаше по 60-80 стотинки за две обувки, на онова време, и беше доволен както за монетите така и за хубавия лаф, ако се случеше такъв с клиента.

А по отношение на лафа имаше само един човек – един човек, с който Майорчето, ваксаджията, можеше да говори с кеф с часове и дни. Какво точно – идея нямам. Нали знаете как се случва понякога –двама души си пасват от раз - като парчета от счупена чаша.

Така се случи и с Иво Слона, млад безотговорен първокурсник от университета.
Майорчето, истинското име на когото сега не си спомням, беше висок около 160, тежеше не повече от 55, хранеше 6 деца с куфарчето с четките, имаше черни очи и добре гледан мустак – единственото нещо, което можеше да се каже, че е на световно ниво в тази немощна личност.

Слона беше (и е) към 185 във височина, тогава тежеше около 80 ( а сега сигурно 130 заедно с портфейла). На неговите 20 години се подразбира, коя част от тялото му беше на най-голяма почит в собствените му очи и ръце – и съответно най-много използвана. Напук на изпитите и желанията на родителите му.

Като всеки уважаващ себе си кюстендилец Слона въртеше колежките в центрофугата на безотговорните си дни и пилееше пари в „Куцата въшка” – едно от онези евтини заведения около вузовете, които съществуват благодарение на махленските пияници, пенсионерските ракии и остатъците от студентските стипендии.

Майорчето често сядаше в съседната кръчма и също безотговорно пиеше две-три стограмки. И често свършваше парите, изкарани от обувки. Хората го познаваха и му даваха или в заем или го черпеха. Но най-много заеми му даваше Слона. Когато имаше.

Защото в безподобната си страст по веселбите, гаджетата и особено дивите запивания до заран, Слона често оставаше без средства дори за един купон в стола и не само ушите, но и цялата му личност загубваше форма, като ушите на престарял истински слон.

В такива трудни моменти, в началото на познанството си с циганина, Слона вземаше назаем от ваксаджията по 2-3-5 лева и се опитваше да изкара цяла седмица до следващата дотация от родния Кюстендил.

Пушеше евтини цигари, ядеше в стола и караше повече на секс със стари гаджета. Защото старите бройки не искат свалки и промоции, ами най-много да донесат някоя консерва или компот в квартирата. Е, дойдеше ли записът от родителите, Иво първо минаваше през Майорчето, издължаваше се, оставяше му 5 лева да пие няколко мастики, лъскаше си обувките, плюнчеше като истински циганин двулевка и лепеше тройния хонорар на щастливото чело на майорчето. И пак се впускаше в най-голямата си страст – да свири мръсни песни, да пилее пари и да троши онази женска кост, за която се казва, че я няма в чуждата п.....

Защо ваксаджията така обичаше Слона? Заради точността, заради широката душа или заради всички луди неща, които самият той не можеше да си позволи покрай частната „детска градина” у дома. Нямам обяснение. Откак оня камион сгази пияното майорче на сегашния булевард Източен, никой и не може да отговори.

В онези години обаче, тяхното приятелство така се разви, че днес сигурно това, което ще кажа, ще изглежда като измислено. Слона постепенно откри истината за финансите си благодарение на тъмния циганин с четката и златната усмивка. В края на тяхното приятелство Иво оставяше 30-40 % от преводите от Кюстендил на ваксата – като в банка.

Останалите започваше веднага да издухва с различна скорост – в зависимост от това колко беше разгонен, дали имаше сесия и дали му се пиеше много. След „силната седмица” следваше смирен период, в който академията минаваше покрай сандъчето на майорчето, оня му даваше по 2-3 лева от неговите, да изкара деня, и не откликваше на никакви други молби (защото така им беше уговорката).

Майорчето не криеше, че понякога използва парите на Иво за по-едри нужди у дома – дрехи, дърва, ток....

Това беше някаква странна симбиоза. Майорчето с тоя занаят трудно заделяше едри пари, но със същия занаят и не оставаше без стотинки и така успяваше да подкрепя ежедневно нуждите на кредитора си от хляб, цигари и лютеница.

Това е то историята на един студент и един ваксаджия. Когато стана белята Иво не отиде на погребението, защото не научи навреме. Но когато му казаха, плака неудържимо като дете. Плака без да се крие. Плака и в кръчмата, където сядаше майорчето и се напи зверски – както изисква такова приятелство и здравите кюстендилски корени.

04 октомври 2013

ПЛОВДИВСКИ АЛМАНАХ



Чета и препрочитам „Пловдивски алманах” на Димитър Райчев. На Мимо Райчев, както го знаем.

Един великолепен резултат от къртовския труд на човек, поставил си за цел ден по ден да събере историята на Пловдив за 111 години. Снимки, от както в града има фотография, препечатки от вестници… обяви…. Всичко, което се е случвало от 1878 до 1989 г.
Изумително търпение и благоговеене пред факта. Ако съвременната българска журналистика вземе за своя икона Д.Райчев, бихме живели в далеч по-добра информационна среда и в не толкова експериментална за властта област от континента.

Главата на Альоша, сложена на земята пред чука на родителя й… Не е трилър – а снимка как е оформено лицето на знаменитата скулптура.

Фотографии на партизани по главната улица, кадастрални планове от началото на третата българска държава… Обяви за градски балове, редки гравюри, съобщения за строежи на емблематични сгради, културни афиши… Не мога да изброя всичко, нито трябва.

Ако през втората половина на ХХ в., живяхме с „Пловдивска хроника” на увлекателния Никола Алваджиев, бих събрал смелост да кажа, че Мимо Райчев е дал на града неговата Библия. Неговата свещена (заради фактите) КНИГА.
Е, авторът е избрал да е алманах. Не можем да му отнемем правото – особено след възрожденското усилие да събере е сборник няколко хиляди исторически факта и стотици уникални илюстрации

Аз лично си я наричам КНИГАТА за Пловдив.
И искам от името на всички пловдивчани (независимо дали са я чели или не) да кажа едно Благодаря, Мимо! Още след първата голямоформатна „Пловдив завинаги” ти показа как трябва да се създават исторически сборници. Да са ти весели празниците и спорни делниците!
Весели празници и на всички читатели! Не само мои. На всички хора, които все още четат .

Вижте за Мимо и в рубриката „Личности” на
сайта www.iloveplovdiv.com 
И "ПЛОВДИВ НАЙ НАЙ НАЙ" тук

01 октомври 2013

Текстът срещу образа?! Или текстът като визия?


Вярвам в силата на думите.

Защото този свят е сътворен от слово и в Словото е спасението му. И текстът няма да изчезне.

Светът се променя.

Буквите остaват . Едни и същи. Както са постоянни молекулите на желязото. Променят се само технологиите. Старите майстори са ковали мотики, новите сглобяват изтребители. Едни и същи железни атоми – различни идеи. И различни потребности. Променят се и възприятията. Хората еволюират.

Времето става ценно.

Написаното трябва да е компресирано.

Описанието е разхищение.

Човекът от 21 век обработва 18 пъти повече информация за единица време от този от предното столетие.

Въпросът не е “дали ще четем?” А “какво?”

30 септември 2013

МЪРЗЕЛИВ ЛИ Е БЪЛГАРИНЪТ?


Облегнат сладко на легендата за своето трудолюбие, българинът е задрямал и проспива новата си история. Той спи с отворени очи и бленува някой друг да оправи съдбата му.

Коя точно е истината за българското трудолюбие?
И бил ли е той някога наистина такъв?

Когато се разхождате по планините, ще видите на невероятно отдалечени места, в дебрите на клисури и седловини, порутени къщи, до които се стига само пеш. Стоят като паметници от изчезнала цивилизация, която е носила на гръб сол и вода, камъни и картофи. Тази изчезнала цивилизация е на нашите дядовци, а не на друг народ. Когато вървите из полето, ще видите нишки от дървета, очертаващи границите на ниви до сегашните пътища. Нивите сега са трънаци.
Когато вървите по пътищата, по които разхождат чуждестранните ни гости, ще видите крепости, дворци, манастири и църкви строени с голи ръце и дух. И ако се загледате, ще се зачудите същите българи ли са ги строили.

Не са същите. Това са поколенията, родили легендата за българското трудолюбие.
Но дали е справедливо в 21 век да измерваме трудолюбието с планински ниви, обитавани трудни места и упорство да се живее навсякъде?

Струпващи се в големите градове с оправданието, че в провинцията няма препитание, стотици хиляди българи оставят къщи, дворове и селскостопански земи в малките градчета и села да пустеят.

Въпреки, че при сегашните цени на плодовете и зеленчуците всеки производител се оправя доста добре финансово.

Да това е един от инструментите да измерим трудолюбието. Защото в свръхнапреднала Швейцария съществуват милиони декари лозя, разположени на такива стръмни терени, че никаква техника не може да стигне до тях. Те се виждат като панорами от всички пътища в южната част на страната.
Да обитаваш всяко кътче на държавата си, което може да роди храна, е норма и в „електронна” Япония, където чаените плантации са по ръбовете на пропасти, и в Гърция, където земеделие се развива дори на безводни острови в морето.
17 години след началото на пазарната икономика и 10 години след връщането на земята на хората, България внася почти всички видове селскостопански храни от съседите си, макар да има отлични условия и традиции да ги произвежда.

Обобщено:
народ, който има всички условия да се изхранва сам от земята си (чиито агрознания са изнасяни в Чехия, Словакия, Холандия), но купува храна от други, е вече почти диагностициран като мързелив.Трудолюбив ли е българинът?

Да оставиш „производствената си база на село” и да тръгнеш към града да продаваш работната си сила, е меко казано отказ от инициативност.

Това е нагласа да бъдеш пролетарий, а не предприемач. Отказвайки се от по-трудното (но и по-плодоносно) задължение – да управлява съдбата си сам, българинът проявява малодушие и особен вид мързел – мързелът да се справи с трудностите.

Голи ли са тези размишления?

Идете в Ивайловград и останете там до вечерта. Границата с Гърция е само на десетина километра. Навътре в България тук-там светят по няколко лампи във всяко от обезлюдените села. Оттатък границата равнината е осветена като с гирлянди от кипящия живот в десетки по-големи и малки селища. А е една и съща земя. Голямата заблуда около сегашното българско трудолюбие идва от неоспоримия факт, че по принцип той е талантлив. Огромната креативност, дължаща се и на уникалната интелигентност (все пак сме втори след евреите в световен план), дава самочувствие, но и илюзии.

Българинът измисля неща, създава красиви, впечатляващи произведения, изобретява, подобрява, комбинира... Но с това неговият подвиг приключва. Опиянен от „сръчковщината” си, той не полага онези необходими усилия да приведе измисленото в действие и то да му донесе плодове. Отказва се да работи над идеята си по 14- 16 часа, за да излезе от кризата.

Смята, че след като е кадърен и талантлив, би трябвало да се оправи и с 6-часов работен ден и че съдбата му е задължена. А успехът, освен идеи, изисква и усилия.

Ето един пример:

ФИШЕР, изобретателят на кламера, шнолата, дюбелите и какво ли не още, е германец, собственик на фирма за генериране на патенти, в която работят 200 души. Те продават изобретения в целия свят. Но как е започнал Фишер? След Втората световна война той измисля и патентова подобрение за тогавашните фотографски светкавици на „АГФА” и сключва договор с фирмата. Но Фишер живее на село, отдалечено на 5 км от най-близката ж.п. гара, а „АГФА” му пращат сандъците със светкавиците с влак. Фишер ги взема от гарата с ръчна количка и ги дърпа до селото си, където ги разглобява и подобрява. После отново с количката ги кара до гарата. С години!!! Това е началото на бляскавата му кариера!

Нека сега помислим какво би станало ако Фишер бе българин. До изобретението добре – възможно е. Но по-нататък? Готов ли е българинът да бъде докер на собствените си идеи, за да ги осребри? Когато Фишер бута количката си към село, Германия е изравнена със земята от войната и пакет масло там е цяло богатство. На нейния фон през 1945 г България изглежда като рай с излишъците си от храна, жизнен стандарт и запазен стопански живот.
Защо днес, след 60 г., сме бедни гастарбайтери в родината на Херберт Фишер? Отговорът очевидно се крие в заглавието на темата – „Мързелив ли е българинът?”.

Всеки автомобил при потегляне гори до 2 -3 пъти повече гориво, отколкото при достигането на оптимална скорост.
Като гледате как българинът лежи по кафетата и не иска да почисти тротоара пред блока си, не ви ли идва на ум, че него просто го мързи да изгори малко калории, за да потегли в новите условия на пазарното състезание?!!!

МЕТАЛУРГИЯ НА ДУМИТЕ


Една книга с цветността на Discovery и колорита на репортажа, която връща престижа на печатното слово.

Металургия на думите по дух е книга от репортажи за събития, които не влизат в новините, но са важни за всяко нормално човешко същество.

Сборникът е по-близък до духа на Discovery и National geographic отколкото до традиционната белетристика. Перото на автора представя случки, с които се заминават съвременните студии за научно-популярни филми, но с изрази, които са еталон за майсторство в разказа. Самият словоред е брилянтно изчистен от клишета и е образец за въздействащи конструкции на речта. В българското книгоиздаване отдавна е нямало толкова красив език за нещата от живота.

Книгата съдържа над 120 текста, които са като филмирани случки с глобално значение: жабешките сватби, астрономическия феномен „пролет”, върколаците в леглата, хората преди пещерите, варенето на ракия, последните призраци...

Близо сто и шейсетте цветни страници са илюстрирани със снимки на каменни и дървени феноменални форми от музея на камъка и дървото „Тера Фантастика”.

Представям три малки примера:
...

В драпериите на излизащата пара някои се катерят горе по казаните, човъркат нещо, нагласят, разглобяват тръби... Изведнъж вдигат някой от големите похлупаци и облак дива пара избухва като при малка „учебна” атомна бомба. Анатема!!! – би крещял свещеник Торкемада от Светата Инквизиция. И би имал право.

Ангели на трудолюбието (събирали плод по плод, за да напълнят тонове материал), дяволи на ферментацията (давали последните си пари за чувал захар), грешници в маниакалното си влечение към домашнярката, тези хора внимават да не изпуснат и един градус в този върховен момент. И в похотливото си треперене около прокълнатата течност, най-вероятно си осигуряват място в истинската преизподня. Но ако им го кажеш в момента, само биха махнали с ръка: Не сега! Не сега!

...

Тиня и мрак.Вече си в Мезозоя.

После врявата пониква от далечния бряг.

Затихва , избуява – сякаш призраци обикалят по водата и дирижират дивия хор. После сместа от водорасли и жаби пак закипява.

Събира се с хиляди други крякания и каканижения, набира мощ... Прониква в теб, надига се. Изригва към небето.

Брътвежен вулкан.

Една звезда пада. От труса. И изгаря над тръстиката.

Но на жабите не им пука.

...

По улиците на селото сутрин пълзи миризмата на греяна ракия и издайнически показва къде след малко ще се понесат протестните писъци на прасета. вадени насила от уютните им кочини

Врящи казани с вода и хора с окървавени дрехи около димящата вода, заедно с ревящи газови горелки... Категоричните белези на вихрещата се из района зимна пандемия по свинете.


Книгата е истински подарък за любителите на четивото. Вижте я тук

Книгата е част от проекта „Текстът като визия” посветен на българската словестност.

27 септември 2013

ПЛОВДИВ НАЙ НАЙ НАЙ


В книгата има общо 180 позиции с „най” за града. От първото заселване на хора, през първият римски император дошъл тук, най-скъпото вино, най-големият сувенир. създаван в града, първото честване на 24 май, първия Булгаралпин, най-старата зимна пързалка, най- успешният кмет, най-голяма демонстрация с войници, първият часовник.

Отделно има хронологична сводка за по-важните събития от възникването му досега. Уникалността на изданието е в това, че повечето от фактите не са известни на широката публика, a са много интересни.

Всеки втори човек тук знае, че най-старият жив град в Европа е Пловдив. Но колко много други неща остават непопулярни дори за пловдивчани. Повечето дори не подозират, че най-старата улица (от преди 3000 г.) все още е оживена артерия в съвременния град.

Тук науката за първи път описва една птица. В самия град има биовидове, срещани само в тропиците...Читателят ще намери невероятни факти от историята – за римската съкровищница, за най-високата кота и най-цветната част, за единствения снаряд удрял сграда, за най-голямата змия в България, за пристанището за бойни римски галери,....., за първата българска печатница и първите пури произведени в държавата.

Ако най-стръмната улица на Пловдив се намираше в Лос Анжелис, най-вероятно за нея National Geographic Channel щяха да направят отделно предаване, но този романтичен бисер тъне в тишина и зеленина, необезпокояван дори от туристи.

КНИГАТА МОЖЕТЕ ДА НАМЕРИТЕ ТУК

26 септември 2013

СЪЕДИНЕНИЕТО ПРАВИ СИЛАТА (НА РАКИЯТА)


ПОЗДРАВИ ОТ АДА ( наречен „селския казан”)

Ако притежанието на ракия е грях, а индивидуалното дестилиране на алкохол – смъртно прегрешение, значи имам преки наблюдения от един от кръговете на ада. Защото преди няколко дни прекарах 6 часа в една стара българска ракиджийница. Казаните на село Р.К.

С инициали, защото ви давам неподправено описание на неподправени герои в естествената им среда – една класическа българска есен, в класическо българско село, при вкиснато на джибри място – толкова вкиснато, че дори вонята на голямата политика се губи някъде по околните поляни.

ВЕЧНИЯТ ОГЪН

Собственикът на казана още през лятото ми беше казал, че на това място огънят никога не угасва – гори през всички сезони и всички часове на денонощието – нещо като факела пред пантеона на незнайния войн. С тази разлика, че не държавата поддържа пламъка, а жадната за ракия човешка душа. Това „култово” място е нещо като паянтов мемориал на падналите, падащите и очакващите се да паднат герои и жертви на ракията.

АДЪТ – ТУК НА ЗЕМЯТА

Ако Франсис Копола беше запленен от видяното от мен, най –вероятно би дръпнал една „обща камера” на подгизналото от тъжна мъгла поле – тръстики, буренясали ниви, обезлистени горички (като в неговия Апокалипсис) безбрежна пустош, в чиято среда призрачна постройка с прастари керемиди и греди, пуши с наклонен комин. Пуши право в лицето на затисналия я сив облак. Камерата би нахлула през широко отворената порта, в която се е настанила каруца с наредени на нея бидони и зрителят би видял хората, които също пушат и се мотаят трескаво. И хвърлят фасовете си в петте зейнали клади – сякаш хвърлят душите си за вечно изгаряне във вмирисаното на дим, етанол и метанол свърталище на градуси.

ПО- МИСТИЧНО ОТ ФИЛМ, ПО-БРУТАЛНО ОТ ЕКШЪН

В призрачната светлина на осрана от мухи лампа и пламтящи пещи, Копола би накарал оператора си да даде в едър план очите на смъртниците – втренчени в похлупаците на казаните, които от време на време се надигат като търбуси и изпускат пара; взряни в спиртомерите – сякаш са някакви чуждоземни апарати; загледани в пламъците под казана – защото е страшно важно как ближат медното дъно и дали са разстлани по диагонал – от отвора на пещта към вътрешния комин. Сякаш самите те ще влизат да се варят в кашата и искат да си осигурят най-добрия комфорт.

ГРЕШНИЦИ И ДЯВОЛИ

Да, тези хора са и грешници и дяволи едновременно – в един зейнал на самата земя кръг на ада. Данте Алeгиери е пропуснал доста.

В драпериите на излизащата пара зрителят ще види как някои се катерят горе по казаните, човъркат нещо, нагласят, разглобяват тръби... Изведнъж вдигат някой от големите похлупаци и облак дива пара избухва като при малка „учебна” атомна бомба. Анатема!!! – би крещял свещеник Торкемада от Светата Инквизиция. И би имал право.

Ангели на трудолюбието (събирали плод по плод, за да напълнят тонове материал), дяволи на ферментацията ( давали последните си пари за чувал захар), грешници в маниакалното си влечение към домашнярката, тези хора внимават да не изпуснат и един градус в този върховен момент. И в похотливото си треперене около прокълнатата течност, най-вероятно си осигуряват място в истинската преизподня. Но ако им го кажеш в момента, само биха махнали с ръка: Не сега! Не сега!

Анатема! – би трябвало да извика Торкемада в някакъв финален кадър от стаичката на казанджията - Горете във вечния огън!

И пространството по команда би се напълнило с дяволи. Те се спускат на рояци в казанджийницата – носят наръчи дърва и викат: Дойде ли нашия ред? И вместо да набучат на вилици провинилите се, започват да разтоварват от шасита и ремаркета собствените си бидони....

КАТО ХУБАВА ЕРОТИКА

Би било хубав филм. Истинско реалити с много поезия, малко драма, малко трилър, малко екшън и много еротика. Странна, сюрреалистична еротика - върволица от задъхани, но облечени мъже, странно възбудени, с жадни очи, които топят пръсти в кофата, в която църцори серпентината, облизват ги и доволни притварят очи: „По-добре от добър секс...” Мъжка полусексуална приказка, без нито една жена.

ЦИТАДЕЛАТА НА БАЛКАНСКИЯ МАЧО

В този бастион на мъжките занимания сигурно по-рядко е влизала жена, отколкото в Атонския манастир. Това е крепост на мъжкия дух, която е заобиколена от невидимо силово поле, непреодолимо за същества с фусти. Никой не говори за дом, деца, добитък... Тук свещените думи са „захар”, „сливи”, „грозде”, „кила”, „плод”, „първак”, „пърцуца”, „градус”, „преварка”...

Странно място. Докато пребивавах в него си мислех много неща. Едно от тях беше, че това е странна мъжка алхимическа цитадела- непревземаема нито с женско обаяние, нито с укази, сила и наказания. Който й се е посветил, е станал по-близък с патолозите, отколкото с жена си. И дори на Крум му е било по-лесно да изколи ромеите на Никифор, отколкото на намери вратата с буретата и да угаси огъня до тях.

ПРАЗНИК, ГРЯХ И СЪДБА

Когато през лятото питах, защо огънят на това място никога не угасва, и ми обясняваха, че само от речен пясък не се прави ракия тук, се чудех каква е тази мания сам да си свариш алкохола.

Днес вече знам, че има хора, които през цялата година живеят за този ден - когато ще дойдат на казана. Те мерят дължината на лятото през комина на казанджийницата, доят козата и хокат жената, посрещат внуците и изпращат буркани към града с духовна опора в този ден. Денят, когото ще застанат пред казанджията с думите: Сега съм аз. Ето листчето – записан съм от ....часа.

ДЖИБРОМИЦИНЕСТИ ПОРТРЕТИ

Различни и прилични – един с официална риза, мек панталон и кожени обувки (с тихата тържественост на пловдивчанин на главната), друг с чорапи, защипани в джапанките и дъвкан от кучета дочен гащиризон; гладко избръснати и мръсно брадясали; високомерни и смачкани; намусени като язовци; псуващи и мърморещи; приветливи, разговорливи, гръмогласни – такива ги видях в този ден – всички мъжки типажи на милата ми татковина, събрани под голямото опушено знаме на етиловия алкохол с големи петна от метил. Едни бяха дошли като на сватба, други като по самоналожено задължение, други от съдбовна необходимост да си направят пиячка. Но всички излъчваха видимо задоволство и много гордост. Гордост, че ще пият от своята. „Ти и „Дъмпъл” да им подариш, те ще си налеят от домашната” – ми беше казал Иван -собственикът на казаните. Това един гражданин, който се е оженил за магазина, не може да го разбере.”

СПИРТОВАРИ ОТ ВСИЧКИ СТРАНИ, ПОМАГАЙТЕ СИ!

Когато казанът се изпразва и следващият трябва да изсипе джибрите си, е много важно да не се загуби топлината му. Затова всички присъстващи –полу-познати и непознати - правят мигновено екип, да го напълнят и затворят. По най-бързия начин. Никъде другаде не съм виждал българи без общ интерес, без заповед, без подканяне, без молби, без пазарлъци, без командир и извън обща опасност, да са така спонтанно задружни. Без да си знаят имената, те си помагаха при носенето на дърва, прецеждането на джибрите и контрола на налягането. Това е толкова уникално, че ми се струва, че девизът на парламента ни, се е родил в някое такова затънтено място. И в началото е бил „Съединението прави силата на ракията”.

После ракията е останала за простолюдието, а първата част за лицемерите.

И понеже правим повече политика и по-малко ракия, сме се смалили в тази малка държавица в която сме сега. Ако във всичко бяхме такива, както около казана, сега щяхме да си веем трибагреника от Курилските острови до мексиканския залив.

Законът на “c2h5oh” вселенатa:

Изгори, за да пиеш!

Те са готови да изгорят всичко, за да получат тяга в комина. Като някакви герои на Рей Бредбъри от „Марсиански хроники”, които трябва да напуснат спешно планетата, поради поглъщащия я пожар на невиждана война.

Не знам какво не е изгаряло в този крематориум на бита, за да се получи нужната температура - плетки на дамаджани, стари огради, греди, врати, дъски от стари кочини и кокошарници, черничеви клони, сливови коренища, стари мебели, прозорци, купешки дърва за камина, талашитени плоскости, детски кошарки, части от каруци, останки от мебели, дюшемета, паркет, кофражни дъски, изгнили талпи, дикани, дървени корита, в които някога са месили хляба, стари бурилки за биене на мляко, „писани” дъски от някогашни тържествени стрехи, фрезовани фасадни колони на входове, парапети, сандъци, палети...... И дори необяснимо (почти или направо) криминално появили се по тези места – траверси, военни сандъци, минни подпори и дори дъски от обков на вносни машини, на които личат: „Made in Germany” и “Keep in cool and dry place”.

Ако ракията можеше да попие от вкуса на нещата, които загиват в огъня, за да се роди тя, бихме се прочули с напитка, чието разнообразие бие стотиците видове миризливи сирена на французите. Но както се уточнихме – това е толкова лично и интимно производство, колкото и планирането и начина на създаване на деца в една къща.

НЕ СМЕ ПЕКЛИ ДИНОЗАВЪР, ЗАЩОТО НЕ Е МИНАВАЛ РЕКАТА

Разбира се, би било лошо, ако някой остане с впечатление, че това е полукриминално място, в което някакви субекти тичат като в „Спасяването на редник Райьн”, пълнят туби с мистична течност и изчезват още по-мистично в омирисаната на гнили листа мъгла. Това е „храм” , в който, на светлината на няколко накалени пещи, екшънът и празникът си разменят венчални халки. Тук има моменти, в които се действа много бързо, има моменти, в които се отпиват бавни глътки и тържествено се дъвче от още цвъртящите кюфтета и наденици. И се говорят премерени приказки с очи вперени в жаравата с цвят на изгряващо слънце – ако трябва да използваме британска стилистика.

Че нещата са сериозни се досещате само като видите скарата. Тя представлява метална маса с крака от здрав винкел, чийто плот е голяма ламаринена тава с впечатляваща скара от желямо с диаметър 16 мм. Когато има за печене, някой вдига решетката, а останалите хвърлят в тавата две -три фурнаджийски лопати едра пукаща жар от пещите. И шол от бизон би се опекъл, докато си нарежете хляба.

ВСИЧКО ТЕЧЕ, ВСИЧКО СЕ ПОДМЕНЯ

Астрономите казват, че някога и нашето слънце, като много други звезди, ще изчерпи горивото си и ще се свие до бяло джудже. На всичко времето му минава. И най-силните джибри след изтезанието над дървата остават без душа. И това се усеща по вкуса на струйката зад казана, по цвета на пламъка, когато я запалят върху капака или най-просто – като сложат спиртомера да се дави в канчето.

Тогава от малката стаичка зад съоръженията излиза с космати гърди разкопчаният и сънен казанджия, отваря шлюза на казана и с дървената лопата му прави най-великата клизма на света. Дори и от слон не можеш да извадиш толкова семки и несмлени отпадъци. Кашата тръгва по циментовия канал навън, вдигат капака, облак пара, като освободен дух, поглъща опушените греди на тавана, в рамката на вратата, вече паркира грохнал бус с 12 тежки бидона на борда. Всичко започва от начало.

ПО-ИСТИНСКО ОТ ДАЛЕЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ

Едно от най-странните места на които съм бил. Дори небостъргачите по Пето авеню в Мангатън не са ме впечатлявали толкова. Телевизията някак те подготвя за онази среща. Тук е различно. Имаш завладяващата илюзия, че си в друго време. Старо време. Мирише на ферментация. Така е миришело и в първите делви преди 15 000 години. Така ще мирише и 150 000 г след Диор, Шанел и ...Евтерпа.

Мъгла, дим, голи поляни, храсти и прихлупена постройка, от която тече топла струя вода. И от чиято клоака бавно излиза рядка каша люспи и костилки – метафизична керемидена крава с тежко разстройство.

Ракиената диария се свлича от коритото в първично тресавище от стотици тонове гниещи джибри. Избуяли тръстики, мощни брястове и тичаща по кашавата повърхност стърчиопашка показват среден пръст на бюрократите –еколози: Не тук са проблемите! Тишина. В която можеш да чуеш как растат печурките и как се разпукват старите пърхутки.

ЖЕЗЪЛЪТ НА СПИРТНИЯ ЖРЕЦ - ФИНАЛ

На целия този пасторален фон, в един момент задната врата на ракиджийницата се отваря и през нея излиза брадясалият казанджия с кол в ръка. Здраво дълго дърво с няколко завинтени на края му магнита. Бърка в пепелището, рови по всичките му краища – обира с груба ръка прилепналите пирони и ги хвърля в голям сандък до зида. Десетки килограми на денонощие.

Тук нищо не се губи. Само преминава от една форма в друга. Единствено ракията не мени вкуса си през времето и вечният огън е такъв, какъвто е бил и преди да се появи човекът.

Разказът е част от книгата "МЕТАЛУРГИЯ НА ДУМИТЕ"

25 септември 2013

500 патагонизма

Най-скандалните изрази от стените и жаргона - събрани в уникална книга

ЗА КНИГАТА
В целият свят графитите са част от новата street култура. Днес има списания и сайтове посветени на този феномен. Затова е удивително, че още преди повече от 10 г един български журналист решава да издаде в дебело и богато илюстровано издание събираните от него в продължение на години улични надписи, фолклорни цинизми, популярни жаргонни форми и брутализми от края на 20 век. Тогавашният главен редактор на в. „Пловдивски новини” Николай Илчевски подбира от архива си над хиляда бисера на уличното творчество и създава по една карикатурна илюстрация към всеки от тях. Книгата излиза със странното име „500 патагонизма” , като още в началото й е обяснено какво значи новосъздадената дума „патагонизъм”.

Представянето на книгата е уникално. В една от най-големите художествени галерии на Пловдив е направена инсталация в духа на „мръсната улица”. Целите стени на залата са облепени с сива хартия, на която са залепени отделни страници от книгата, както и са надраскани автентични графити от хората в екипа, заети с промоцията. През два метра с въжета са провесени флумастери, пастели и моливи, за да може публиката да участва със свои любими мисли. Пиротехници създават от няколко истински казана за боклук димящи и светещи контейнери, каквито сме виждали във филми за Харлем или в клиповете на us рапъри. Четирима улични музиканти допълват духа на нощната улица. Зевзеци, приятели на автора, вкарват в залата и автентичен просяк, да „тормози”гостите. В средата на залата има поставена бъчва с вино, до която е седнал виночерпец, облечен като бездомник и налива „гориво” на жадните.

Пристигат над 700 гости, авторът почти насила е сложен на една маса да раздава автографи – мнозина от присъстващите са недоволни, защото не могат да стигнат до него за наздравица или личен поздрав. За двата часа на промоцията са продадени 240 екземпляра от книгата. Просякът се напива и започва да пее с акордеонистите, един приятел на автора, излязъл по халат от поликлиниката, държи реч в болнично облекло – мнозинството си мисли, че това е скеч, докато не идват санитари. Пристига агитка, мними защитници на териториалната цялост на Аржентина, които носят 3-метров транспарант „Долу ръцете от Патагония!” По стените са написани и изрисувани над 200 нови умотворения. На следващия ден след събитието екипът заснема или преписва тези „ценности”, които слагат началото на втория том с патагонизми. С това странностите около изданието не свършват. Медийният интерес е голям – излизат много рецензии, следват интервюта.

Всички медийни реакции са повече по брой от пуснатите за продажба книги в книжарниците. Въпреки създаденият дефицит, книгата се продава добре от ръка – т.е лично от автора. Екипът е разделен в мнението си какво да се прави – страхът останалите след промоцията 700 екземпляра да се изчерпат прекалено бързо, води до решение в мрежата да се пуснат само 300 броя. Авторът държи да познава колкото може повече от читателите на това заглавие. Второ зареждане към търговците така и не се и прави. Днес книгата се разпространява единствено чрез поръчки в нет, чрез лични запитвания, от ръка или чрез куриер. Особено ценена е от филолози, хора с чувство за хумор както и от българи в чужбина.

Книгата можете да закупите тук