ОТРЯДЪТ НА НЕГИПЕЧИТЕ

Това е една страшна история. За едно племе по-лошо от кумани, хуни, хазари и готи взети заедно. Поне за Пешо Ряпата те са по-страшни.

Кои са те? Един момент, моля!

Ряпата се запозна случайно с тях. С племето. Някой му беше пикал на пътната врата и той беше бесен, колкото от самия акт, толкова и от собственото си безсилие. Цялата му комплексирана същност мечтаеше за отмъщение, кастриране, печене на скара на отскубнати яйца, обикновен бой и по-екзотични мъчения.

В безсилието си той се оплака на който можа, а на който не можа, казаха други.

Така половината  село узна за мъките му и продължи да дълбае ежедневието си в корниза на времето. 

Но някой беше взел присърце ряповата драма. И една вечер този някой поръча по другиго да викнат пострадалия от опикаване нашенец в кръчмата. За нещо „много важно”.  Много важното нещо бяха четирима мъжаги, около 40 годишни, с гърбове като двеста литрови варели и бицепси като фуражно цвекло. От някакво друго село. Единият сложи лапа на гърба на „опикания”  и кротко му рече:

- Чух, за някакви твои проблеми. Ако пак имаш нужда и не ти стигат силиците, ние ще направим, каквото искаш, Запиши ми телефона, ще дойдем всички.  Викат ни печенегите. Защото сме много печени.

- Всички?- вдигна вежди Пешо. Понеже не можеше да изпълзи от ръката, тежка като торба цимент. „Да!” -  тупна го тарторът и си махна крайника, за да може Ряпата да си ползва тялото.

- А какво ще ми струва? - попита местният, защото не вярваше тая бригада гладиатори да се явява само заради воднисто сивите му очи.

- О, не се притеснявай. Първо идваме, свършваме работата, и после черпиш в кръчмата”.   

- Добре! - зарадва се Ряпата.  „Супер даже”- каза си той  като се прибра и мина покрай петното на пътната си врата. Хубаво беше да си имаш една малка частна армия. Почувства се като император. И заспа като такъв.

Мина не мина време, една дивотия пак се случи. Кокошка на съсед влезе в двора му. Ряпата се разгневи, като че бивол  беше влязъл в кухнята му. Защото имаше кураж от печенегите. Наежи се, разпени се, работата до бой стигна. Не се сбъхтаха със съседа само защото Пешо изтича вътре и се забави да търси номера на биячите.

Гръмогласно псуваше съседа, така че той да чува, и търсеше записката си.

Но оня човек си беше влязъл в къщата, когато той намери номера и звънна. И им разказа.  Те рекоха, „Ще дойдем утре, като се стъмни”. Поръчителят потри ръце и излезе да огледа бъдещото бойно поле. Представи си как хвърчат зъби, кръв, пера и човешки мръвки. Чак юмручетата му се бяха свили.

Но съседът – благ, разсъдлив и великодушен човек, се показа с половинка ракия и кора яйца -  да се извини за инвазивната си кокошка.  И седнаха. И пиха. И се сдобриха. И забравиха. 

Но  дойде „утре” и настана вечер. Чак такова едно по-мастилено – нощно време. Четири дебели сенки, с обща ширина по-голяма от ширината на улицата, спряха пред вратника на Ряпата.  

- То се оправи положението! -   рече той, тъпчейки ризата си в панталона, след като отвари вратника на двора.

- Много се радвам -  рече Тарторът на горилите. Настана неловко мълчание. Неловко според Ряпата. Човекоподобният се приближи, докато сянката от никаквата луна не затъмни цялата Ряпа. „Е, кръчмата си остава!” -  нежно и почти вежливо допълни чудовището. Ние сме си зарязали нашта работа, за да помогнем на теб. Ето ни!

И тръгнаха накъдето трябваше. И кореноплодният -  с тях. Седнаха, хапнаха, пийнаха. На Пешо  му приседна, като видя как и какви чинии идват към масата им. Кръчмарят  за първи път беше толкова щастлив да обслужва компанията на Ряпата. И си тръгнаха. 

„Императорът” плати. И получи такава уплаха от сметката, че сигурно по-малко щеше да го боли, ако се беше млатил  с всички в село, на които имаше зъб,

Толкова се стресира, че оттогава мига като се ядоса или уплаши. А като се сети за „гардеробите”, им бърка името – вика им „негипечи” или „непечиги”. Защото, когато съзнанието му търси информация за тях, първо изскача едно ярко „НЕ” и после хаотични окончания като  „печи”, „непечи”„ чипе”, „неги” и каквото там друго подаде шокираният му процесор.  

От подготвящата се за печат

хартиена версия на „Записки от селската кръчма”.

Електронният вариант на книгата може да поръчате тук: https://www.smashwords.com/books/view/525290

ЛЮБОВТА Е ЖИВА И ПРАВИ ЧУДЕСА ДОРИ В ТОВА ТИХО ПРИСТАНИЩЕ ЗА МОРНИ ДУШИ

Предразсъдъкът „старчески дом” отпада, списъци с желаещи ...

Изразът  „старчески дом” в българската народопсихология от 20 век е свързан с грозни представи – деца гонят родителите си, оставят ги в старчески дом, престарели хора остават без жилище и средства – отиват  „да изживеят последните си дни” в подобни места.... Митове като тези са догми с минал срок и не отговарят на реалната действителност към днешна дата. Така ли е обаче?

Догмата, че тези институции са за ненужни хора,  е безумно остаряла. Поне, ако се съди по живота в пловдивския дом за стари хора „Свети Василий Велики”. Който прилича повече на студентско общежитие, отколкото на тъжен „склад”  за дядовци и баби.

В известната сграда на Коматевско шосе в Пловдив, покрай която хората  минават и суеверно си пожелават да не стигат до нея,  се живее добре, дните имат смисъл, а обитателите й -  мотив за действие. Капацитетът на сградата е за 200 души, които повече се страхуват да не загубят правото си да живеят в нея, отколкото да съжаляват, че са настанени. Защото стотици чакат да дойдат тук.

Фрапантно доказателство в тази посока е една любовна история, разиграла се преди години.

”Тук е един малък рай, за възрастни хора, ако не са вкоренените предразсъдъци в обществото – казва директорът на дома Петя Тухлева - Домът е със свободен режим  в денонощието. Имат право на 4 месеца отпуска в годината, през което време им се пази мястото тук.  Всички са в една възрастова група, със сходни интереси и опит. Нямат конкретни грижи, тревоги... Няма го стресът от икономическата обстановка, от конфликти с по-младо и агресивно поколение, няма го пренебрежението, в което се давят в нормална обществена среда.... А знаем, че стресът е най-големият убиец. Те се съхраняват тук. Потребителите на тази социална услуга при нас живеят по-дълго, отколкото връстниците им навън.  И смея да твърдя: по-качествено.

Пенсиите им ги носят на място, имат лекар, чистачки, медицинска сестра, готвене...

Единствената им грижа е да общуват помежду си.   Имат редовна смяна на спално бельо, медикаменти,  качествено обгрижване,  отопление, топла вода, охрана...

Петя Тухлева твърди, че

това е единственият дом в България с толкова малка такса.

Например, в този февруари е била 160 лв. - зимна такса за ползване на всички услуги.  „Но  лятото бяхме  паднали под 100 лв. месечна такса. Срещу това имат всичко, което изброих по-горе, плюс три хранения на ден, медицински, социални и административни услуги. И  от тези месечни такси, за които говорим, те плащат само 70 процента - другото се поема от националния бюджет. Легендите, че им вземаме всичко  и те са едва ли не заложници, са пресилени. Хората тук си разполагат с пенсиите, като връстниците им навън. Има нормативна база за определяне на таксата. Това е делегирана от държавата дейност – сградата е на общината, а издръжката е от държавата. Място за чиновнически своеволия няма.

Затова  желаещите да бъдат настанени тук са много. Не мога да кажа колко, но са много“.

ТАЙНАТА НА

НИСКИТЕ ТАКСИ

Голямата промяна е дошла със смяната на типа отопление – от нафта на природен газ. Оказало се е 10 пъти по-евтино.  . Със спестените средства са повишили качеството на изхранване и услугите за потребителите.  

Преди три години община Пловдив е дофинансирала газифицирането и ремонта на кухненския блок, а т.г. ще помогне с пари и за  ремонта на покрива, който тече от много години.

Ръководството на дома държи да подчертае, че допълнителните средства за газификацията и за кухнята, както и за предстоящия ремонт на покрива, са получени с многото усилия на съветника от коалиция „Кауза Пловдив”,  Константин Георгиев, и Георги Титюков, който и  като зам. кмет по социалните дейности в общината, и като сегашен кмет на район Централен, са направили  много за прокарването на това решение през общинския съвет.

Петя Тухлева е директор тук от  2012. И не иска да говори много за положението в което е заварила дома. Само казва: „С добра воля и чисти намерения, човек, когато реши, трябва и може да постигне всичко! В живота няма „не мога“, има „не искам“, а аз трябваше да оправдая очакванията и да задоволя надеждата в очите на тези 200 възрастни човека, които ме посрещнаха с плахо недоверие в началото!  Те са като нашите майки и бащи и с нищо не се различават от тях.”

Сега домът има кабинет по трудотерапия. В него мнозина доброволно се ангажират с творчески дейности – правят пана, мартеници, картички и дори поддържат информационно табло на входа на дома, което си е работа, колкото направата на малък вестник. Когато Петя е дошла, такъв кабинет не е имало. Сформира и танцов състав - плахо започват с  трима танцьори. Сега танцовият състав е от близо 20 души. Отделно е клубът „Сръчни ръце”.  За любителите на таблата, шаха и други такива занимания има места за „тихи игри”. За тях се правят редовни турнири.

За изкушените от изкуствата има киносалон, в който най-харесваната колекция филми е поредицата „Стоте най-добри български филма”.

ИДВАЩИТЕ СА СТРЕСИРАНИ, НАСТАНЕНИТЕ - БЛАГОДАРНИ

Тук хората са еднородна общност. Животът им е добър и спокоен. Директорката споделя, че държи лично да посрещне всеки новодошъл. Казва, че има такива, които сядайки на дивана, започват да плачат. Страх ги е като деца от промяната. Гледат към роднините, които са ги довели и плачат. Въпреки че са били подготвени вкъщи - при вземането на решението и подаването на документи. После, като свикнат, пак идват в кабинета на директора и споделят, че ако са знаели какво е тук, са щели да дойдат години по-рано.

КЪДЕТО ИМА ЛЮБОВ ИМА ЖИВОТ.

А ТУК ЛЮБОВТА Е ...!

Любовни трепети, перипетии, интриги, закачки, флирт и пълноценни ухажвания, водещи до още по-големи емоции като влюбвания, ревности, конкуренции – всичко, което е в познатия ни светски живот, го има и тук.

Дали любовта се консумира? Персоналът тактично отклонява отговора – „Те живеят по единично или по двама в стая и ние не знаем какво става вътре.” Така както управителят на реномиран хотел не знае какво правят гостите на хотела от вътрешната страна на вратата.

Все пак дават оценка:  Хората тук са освободени от грижата „какво ще кажат децата?” А децата понякога са жестоки: „Мамо, тате...как не те е срам на тези години?”

За любовта няма граници и възрасти. Ако признаваме това и приемаме тези хора като равни – те имат право на любов, чувства ... всичко.

ДАМИТЕ  КАНЯТ И ДАМИТЕ ИЗБИРАТ.

Да, тук много прилича на студентско общежитие. Само възрастта е друга. Свободни хора. Желаещи емоции. Вместо стипендии, има пенсии. Може би единствената съществена разлика е, че жените са  повече от мъжете. И не рядко за наперените и чаровни дядовци стават раздори. Обещахме да не пишем, че се е стигало до съд между баби, които не могат да си разделят един дядо. Просто ще подчертаем пак, че тук животът си е живот на обороти. По-бавни, но не чак толкова, колкото ви се струва, когато четете табелата „Дом за стари хора”.

Тук има и две семейства, които са създадени на място – от хора намерили душите си по коридорите на дома.

ЛУДОТО ВЕСИ

Публикувано в брой 4 на сп. „HARSH”, 

март-април 2008

Валидол в аптечката

Тя е хит за такситата. Тя е тяхната песен. Веси - оранжевокосата, с бялата кожа и огромните влюбени очи – наричана от всичките й гаджета за по- кратко – „Лудото Веси”.
Тя ги спира и се качва по шлифер и джапанки, защото бърза за купон. Или влиза и едното й око е уголемено с грим и брокат до под скулата и толкова стряска шофьорите, че започват да се държат като олигофрени. Или изобщо не могат да тръгнат. Или докато се вози отзад, я чуват да плаче по телефона, твърдейки че е нещастна. А била нещастна, защото приятелките й не вярвали колко е щастлива с новото си момче.
Лудото Веси е хит сред такситата. Защото се вози само с таксита. Не че гаджетата й нямат коли. Просто няма мъж, който да не се напие от радост, че е с такава красива жена. Както й няма мъж, който на трезво да се съгласи да я откара, вместо да я задържи при себе си. Но не защото не са джентълмени. Просто така се случва.

Великите задръствания

Всички таксиметрови шофьори знаят кога Лудото Веси е в „междучасие”. Между две влюбвания. Защото тя е тяхното нереализирано безразсъдство. Тя просто е хит сред тях. В дните без гадже тя е затворена. Качва се с нарочно размазан черен грим по бузите. Нарочно рошава. Ако някой новак я заговори, просто му изкрещява: Ти не си ли виждал красива жена, бе? Я си карай напред. В такива тежки дни често не й вземат пари. Защото нито един филм не е толкова интересен. И нито една друга жена на 19 не е толкова луда като Лудото Веси. Нито толкова красива. Коя нормална девойка ще поръча 11 обиколки на града, за да може на спокойствие да интервюира всичките си приятели, дали виждат в нея своята идеална съпруга. Защо в такси? И защо в движение? „Ами нали половината ще искат на мига да подпишат, а другите ще питат къде съм, за да ме набият..”
Помнят се велики нейни изпълнения като толкова тъжният й ден, в който попитала един нов шофьор – Ако не си женен, искаш ли да отидем някъде да подпишем? Виж имам букет - След като човекът катастрофирал на първото кръстовище, тя се качила в аудито на едно семейство и казала на непознатия: Ако жена ти няма нищо против, айде да ме закараш до вкъщи, че съм много депресирана.

Помнят се и няколко велики задръствания, причинени от нея: Веднъж, когато се гримирала 3 часа на фонтана до Конника; друг път, когато с копринена рокля се наредила до просяците на булевардната мантинела, и надничала в колите: Ако си толкова добър, колкото аз съм красива, ще ти бъда най-вярното гадже, което си имал. Както и описаното от всички вестници произшествие, когато половин час опитвала да вземе огънче от гвардейската рота пред Президентството.
Да, тя е хит сред мъжете. Защото е част от мокрите им сънища. И защото е правила лудости, които не им е стискало дори да планират.

Провокаторката

Лудото Веси си е напълно нормално. Тя просто е по-умна от всички и знае, че сега може да прави глупости. Докато е по- красива от всички. И докато има невинността на дете.

Кой мъж не би се трогнал от млечната свежест в едно красиво непознато лице, изследващо го с огромни като светофар очи: Защо всички мъже сте такива идиоти?
И кой полицай би арестувал шматка, която го пита:
Искам да се чукам с белезници.

Дали ще ми убиват?
Лудото Веси – червенокосата, със синята къса коса, платиненорусата, с патешко жълтата войнишка прическа, от която очите й изглеждат като на извънземно, попаднало случайно в градината ви.

Имали ли сте гадже, което да ви кара до сутринта да й разказвате филми, защото я боли корема? Или което прави списък на всички места в града и около него, на които трябва да се направи секс.

Или което да плаче с глас в сладкарницата? Или да си говори с всички улични кучета. Или да прави ревниви сцени 2 години след раздялата, само за да стресира новата ви любов. Нямали сте такова гадже. Но много хора са имали. Защото лудото Веси не се церемонеше много.

Пижама по булеварда

Днес е специален ден. Тя крачи по тротоара по чехли и по любимата си пижама. В седем сутринта. Лудото Веси в акция. Стройна, красива, детска, оранжевокоса, леко сънена. Мъжете скачат по клаксоните, таксиджиите се задавят по радиостанциите. В автобусите настава оживление. Тя пердаши през градинките, зебрите и осевите линии. Някои знаят – последното й гадже е в квартала. Но какво ще се случи?
Да, днес е специален ден. Рожденият му ден. Звънецът го изхвърля от леглото. Кога е ставал толкова рано? Сигурно е пожар. Да, голям пожар е – тя стои в кръгчето на шпионката с разкопчана пижама. На тениската, върху свободните от намордника цици пише със спрей

ЧРД !
ТВОЯ СЪМ.
ВЗЕМИ МЕ!
Как да не й отвориш. Тя връхлита и започва да го яде още на пътеката. Мирише на сънено мляко и снощен дезодорант. Похищава го из целия апартамент – диво и щедро. Явно отвън е видяла как светът свършва.
Взема му дъха, както само тя може.
 

После прави кафе, пали две цигари и ляга до него. Мълчат. Хареса ли ти? – пита тя загледана в тавана. Супер! - отговаря той загледан влюбено в лицето й ?
Добре – отговаря тя, вземайки пижамата си – Защото ти беше за последно!

Първите три таксита спират едновременно. Кога на булеварда ги е спирала жена по пижама? Тя сяда отзад и казва: Ако знаеш къде живея, карай. Ако ти приличам на луда, се оплачи в КАТ.
Лудото Веси. Как да я забравиш?

Архивирано и засекретено

Госпожа Лудото Веси отдавна е едрогърда майка и тиха съпруга. Уважавана от съседите жителка на „Островите” – новият квартал на богатите.

Две деца, кола за покупки, дънки, широки блузи, мезонет с изглед към планината.

Една обикновена жена, с обичайни грижи и прогнозируемо бъдеще. Като панел в сградата на средната класа.
 

Дали е щастлива? Тук няма пиаца за таксита. А и хората не споделят едни с други