КНИГИТЕ НА НИКОЛАЙ ИЛЧЕВСКИ
Книги и разкази от писателя и журналист Николай Илчевски
Търсене в този блог
18 ноември 2026
08 ноември 2026
СЪНЯТ НА БУДНИЯ
Прави някакви странни неща, бяга, но не му спори, търси, но не намира. Кой не е имал подобни видения...?!
Но има и инакви неща. Буден си е човек, ходи по улиците, разговаря с други хора, яде, почива, зяпа, ходи на работа дори. И по някое време се озърне. Гледа и не му се вярва - минали са 20, 30, 40 години. От огледалото го гледа друг човек, а спомени няма.
Робинята Изаура и Червената шапчица са се запиляли нейде, градът е пораснал, по телевизията върви 6 531 епизод на "Докато свят светува" и вероятно ще върви докато светът светува.
А човекът се вайка - Леле, кога мина това време?
Сякаш е била вчера младостта му. Обръща се назад - стъпките му са отъпкали триъгълник - работата, магазина, дома. Като животинските пътеки - между обора, пасището и торището....
Обикалял е клетникът в своите наркотични грижи, а времето през това време си е текло. То никого не чака.
Бърчи чело милият, спомня си сватбата, рождението на децата, някой и друг празник, екскурзията от предприятието...
И разбира, че е ограбен. Коварни грабители са лесните удоволствия и леността. Лежането на дивана с дистанционно в ръка, дъвкането с поглед в прозореца и зяпането на движещия се свят - все лесни и приятни наслаждения - са задигнали дните на човека като мравки, изнасящи хамбар.
И легне ограбеният да мре. Мисли си - щом дотук беше като едно премигване, то моята е свършена, не е останало кой знае колко.
Разбира, че не е живял, а е сънувал. Сънувал е сънища, режисирани от други.
Дърветата пред прозореца са пораснали, децата са отлетели зад хоризонта, цигарите са сменени с хапчета, работните панталони с халат или домашен анцунг.
Който гони лесното, хваща нищото.
И който зяпа в чуждия двор, живее живота на съседите.
Това знам аз, мили мои.
Татко ми, обширно му небе, който пасе телетата си оттатък мъглявините на Орион, ме научи да вървя срещу трудното и по нагорното. Принуди ме да изследвам самотата и да разбера, че в нея има хиляди пъти по-интересни неща, отколкото в един безкраен и скучен житейски карнавал. Ругах го наум, бунтувах се в себе си, а сега го благославям. Защото знам каква реколта може да даде един ден, ако се лишиш от времеядците. Какви гледки и каква сладост в мускулите се явяват, когато изкачиш поредната височина.
И ако днес мога да дам съвет някому, той ще е:
Не се плашете от стръмното и трудното! Не газете плитки реки и не се залежавайте по припеците!
Времето е плуг, който отваря бразди в дните - пускайте семена в тях, ако искате плод!
БУДНИТЕ ИМАТ ВСЕКИ ДЕН ПРАЗНИК!
Честити всички, които ме четете!
14 януари 2026
РЕКИТЕ И ВРЕМЕТО
04 януари 2026
ТУХЛА В ЛЕГЛОТО
Зимите в планината са трудни. Тези каменни къщи, които местните издигат с отломъци от скатовете и покриват с големи тикли, са хладни дори през лятото, когато светът прегаря до самозапалване. И няма как – това е планина – нагъната, обрасла с гори и прорязана от хладни каньони и долища. Не ти е като фурната на равното.
Тук не са
бавните пълни с водорасли и тиня реки на низината – тук потоците са като
ножове, а водопадите имат силата на чукове. Тук дъхът ти спира, ако се потопиш
в някой вир, и посиняваш като заешки труп във фризер. Диво, стръмно и красиво.
Стените на
къщята пият топлото, както земята пие влагата и както ореховите сенки коварно
вземат живеца на всеки заспал в тях дори и в най-жаркия ден.
В тези къщи
планинците рядко гасят печките си. Само през лятото им дават малка почивка докато
изчистят кюнците и самите вътрешности на тези странни уреди, ядящи дърва. А
после пак ги сглобяват и натъпкват с цепеници. За да могат цапките да пукат и
да искрят от тягата на комина като сърдити духове под чугунената плоча.
После хубавото
време свършва. Сенките стават дълги, дните – къси, а печките – център на света.
Да имаш дърва значи да си заможен. Да имаш храна на склад значи да си богат.
А да имаш деца и
внуци е вече щастие.
В зимните дни всичко, описано тук се събира в една топла стая, където чайникът къдри мащеркова струя от зяпналата си човка, където децата се борят с филиите и закуската, а възрастните ги гледат, потънали усмихнато и дълбоко в своето отдавнашно детство.
Не познавам
много други такива мигове. В които човеците, правейки обикновените си неща, се
извисяват чрез скромността и смирението и са по-близо до Бог, отколкото тълпите
свещоносци, които текат между храмовете по Великден и Рождество.
Възрастните
питат малчуганите за неща, изпитващи тяхната съобразителност, а децата
отговарят между хапките с изречения, след които големите се смеят и се замислят
възторжено в себе си.
После мъниците
се разсипват из къщата като зърна от изпусната огърлица. Кой искал да каже нещо
на магарето, кой решил пак да преброи кокошките или да погали по челото
теленцето, или да измоли от възрастните един стотен по ред преразказ на
приказката за двете лисичета и тяхната дебела съседка баба Меца.
Няма много належащи неща, които да се правят през зимата в планината. Сеното спи сухо и ароматно в плевнята и само котките го безпокоят, докато се свиват за нощуване в него. Всяка сутрин стопаните отварят вратата на хлева, за да се проветри помещението, и кравите отговарят на това действие с настръхваща козина и любопитни очи към вратата. Кокошките предпазливо се скупчват на прага, но се отказват от разходка в снега. Магарето потупва с копита по старите подови дъски. Мъжът стърже с лопатата, за да почисти на животните и изхвърля тора навън към купището.
После затваря
вратата и здрачът се връща за прегръдка с топлината на сеновално-млечното
помещение.
А тишината има
вкус на сняг и борови иглички.
Така денят се процежда през клоните на дърветата и през стрелките на часовника. Вятърът люлее къдравата нишка на дима от комина. Слънцето бавно завършва своя скок над планината, прицелвайки се за приземяване над хоризонта на запад. Мракът като гилотина се плъзга от хребета, скъпернически отделяйки по-голямата част от денонощието за себе си.
Вечерята е пълносемейна като закуската. Отрупана маса – варени картофи, месо от буркани, зелник с коприва и гъби, боровинково сладко. И сутрешно мляко със сол и пипер за десерт.
Разговорът е
по-тих и по-бавен. Децата са уморени от игри на студа. Правенето на снежен
човек и на пързалка по стръмнината са им изпили силите. И възрастните са
заситени от хапки и преживелици. Говорят си за работа, за съседски неща, за
далечни и близки познати, за роднини от всякакви колена и места.
А после идва
време за лягане.
А стаите горе –
ледени. И на децата не им се качва там. Искат в топлата кухня, където
възрастните поделят онова старо легло до печката.
Но човешката
любов не признава граници. Когато я има, тя прави чудеса.
Още преди да е
приключила вечерята жената е сложила три тухли във фурната на печката. Сложила
ги е, където се слагат баниците – да се нагряват.
И когато децата започнат да дъвчат по-бавно и още по-бавно да мигат около
масата, жената увива тухлите една по една в стари дрехи или парчета от някакъв
дебел плат и ги слага в една тава, за да не ѝ парят на ръцете. Занася тавата на
горния етаж и слага тухлите под завивките. Точно там, където ще са крачетата на
децата като си легнат.
А после се връща при масата, за да си кажат още някоя дума. После пращат мъниците да си лягат. Въздухът в стаите е резливо студен – виждат се струйките пара, които устите изпускат. Но в леглата е топлично. В момента, в който отвиеш одеалото, за да легнеш, една топлина се разлива между чаршафите и мъничетата се гмуркат в завивките, търсят със стъпалата си тухлата, която пари, дори и през плата, в който е увита. Всяко намества крачетата си по нея, смушва главата под завивките и оставя само нослето навън.
Примижават от
удоволствие и умора. Пожелават си лека нощ, разменят по някоя детска шега или
коментират игрите си през деня, докато сънят присяда неусетно до главите на
всяко.
Най-вълшебното
заспиване. Когато на краката ти е горещо, на тялото - топло, а от устата при
всяка дума излизат облачета. Така се заспива в студена стая, чийто въздух е
пълен с кислород – все едно, че си в гората.
Така се заспива при баба и дядо в къщата им в планината.
Където звездите
нощем са като дежурно осветление над поляните и върховете на елите. Където от
време на време се обаждат улулици, а дивите зайци правят своите предпазливи
скокове в снега между боровинките.
По тези места, в
селските къщи, печките се палят още преди петелът да е извикал за първи път от
хлева. За да се разгорят дървата навреме, за да кипне снощното мляко и да се опекат новите
мекици.
Някъде в тези
тъмни още часове, бабата влиза тихо в детската стая и още по-тихо събира
тухлите от леглата на малките. Сваля ги долу, слага ги във фурната и пак ги
напича. Увива ги отново в парчетата плат и внимателно ги качва по стълбите.
Слага ги до свитите крачета на малките и слиза долу при своите задължения. А
децата, много преди да се съмне и да се разбудят, протягат телцата си под
завивките, допират крачета до топлите купчини и се отнасят отново в своите
невинни сънища.
23 декември 2025
ЧАСЪТ НА КЛЮКАРТАКА
След великолепната четирилогия, посветена
на българското село, Николай Илчевски прави тематичен завой с новото си заглавие
„Часът на клюкарката“.
От романтичната и идилична селска обстановка,
пълна с цветни и странни личности, авторът ни хвърля в другата крайност – „бетонът“
– както той се изразява. Мястото е градът – лабиринтът от улици и многоетажни „мравуняци“,
в които хората живеят един до друг и един върху друг, и сякаш губят своята идентичност.
Ако сте чели нещо от аграрната му поредица „Записки от селската кръчма“, „Крадецът
на слама“, „Пивница Щуро село“ и „Гневник на селския кмет“, ще си кажете, че този
писател ненавижда града като място за живеене. Но това е измамно. Още с първите
редове на „Часът на клюкарката“ ще се окажете въвлечени в прекрасни истории, в който
любовта, остроумието, чувството за хумор, хуманизмът и философските разсъждения
са просмукали книгата от първата до последната страница. Градът е скучен само на
пръв поглед и гледан отдалече. Когато опитен гид като Илчевски те вземе за ръка
и има план къде да те заведе и какво да ти покаже, дори и мазетата на кооперациите,
и малките междублокови градинки, и паяжинните тавани се оказват трезори с истории,
които ти вземат ума. Колкото е странна дивата природа за паважния човек, озовал
се насред нея, толкова е сложен и непонятен градският живот за влизащия в многоходовия
му организъм.
За размаханите характери, за търсачите на усещания и за експерименталния дух на вечно младите души, няма ограничения и забранени зони. Нито забранени теми. Авторът ни води в покоите на жени, които се люлеят в търсене на щастие между плитки сексуални авантюри, при обсебени от колите си механици, един от които дори е качил автомобилен двигател в апартамента си, за да му направи основен ремонт на спокойствие - докато жена му е на море. Пияни кучета и фризьори, клошари - философи, фалшиви мулатки и азиатска мимикрия, градски пияници, научни работници и хамали, събрани върху библиотечни съкровища… Криминални завръзки, любов, романтика, изгарящи чувства и клюкарски истории… Такъв микс от разнообразни градски случки и „легенди“ не сте срещали. Но вече е време. Майсторът отваря завесите на феномена – град, пълен с щури хора – за да изкриви лицето ви от смях и да ви накара да се събуждате като деца – с желание историите да не свършват.
16 октомври 2025
ПИПЕРЕНО ВРЕМЕ
В горещо време изсъхват за около седмица. Обикновено от 20 кг сурова маса остават около 1-1,5 кг сухи "стружки".
После в тези топли и безкомарни вечери ги запичам леко в метални тави на огнището. При нагряване лентичките омекват, все едно са мокри, но после - като изстинат - се втвърдяват и започват да издават шумящ звук при сипване.
Сега вече продуктът е готов за мелене. За да се получи най-хубавият червен пипер, който човек може да вкуси.
Казвам го със самочувствие и увереност, защото имам гости, които го ядат с лъжица - с кисело мляко, мощно насипване в чиниите или просто си хапват така от него.
Ароматът е неописуем и няма нищо общо с миризмата на червения пипер от търговската мрежа.
Но си иска труд.
А това са все пак моите почивки от писането.
Като Агата Кристи, и аз - когато правя нещо монотонно, замислям романтични сюжети и интересни развръзки.
Само внимавам да не се порежа.
Да гледаш залезите от терасата, да поглъщаш уханието на сушен пипер, да слушаш вечерните петли и да прехвърляш наум деня си, е нещо повече от удоволствие.
Не бих слизал долу дори и когато притъмнява и заревото на западния хоризонт отстъпва място на едри звезди, под които няма градски смог, и затова те засипват очите и мислите ти.
Но обикновено по това време паля огнището на двора. И там, между дъските за рязане и жарта, се "раждат" други приказки. Които всички мои гости са вкусвали.


