БАРАБИ

 

Бяха петима запуснати мъже – нестригани и небръснати, натежали строителни работници, с които не можеш да мериш ни сили, ни приказки, защото с животинската им природа вървяха груби чепати изречения и мръсни думи, които не можеш пребори с фини фрази.

 Те бяха седнали на тухли-четворки около един палет, служещ им за маса, и преглъщаха като варани от домашната си храна – сланина, стръкове пресен лук, сирене на буци, саздърма на дебели колелета и хляб, начупен на големи късове.

Преглъщаха безизразно като гущери и като влечуги следяха какво остава върху вестника и какво изчезва най-бързо от него. До тях стърчеше строежът с грамадни дупки оставени за прозорци, със суровото си циментово стълбище с голи арматури, което беше тяхна месторабота и техен терен, в който спяха на кашони в обедните жеги.

Сега обаче бяха седнали в сянката на сградата – да ги ветреят летните повеи,  а и да не изпитват здравината на конструкцията с мощните си оригания.

Бараби от класа. Като жива илюстрация на думата „бараби“ за някаква енциклопедия. Когато поспираха да мляскат, защото тяхното хранене приличаше на  енергоемко мачкане и поглъщане, те  пускаха в обръщение една трилитрова пластмасова туба с червено вино. Целуваха я с мазни устни, обгръщайки я с розовата вътрешност на джуките си, и я предаваха на другата уста, сякаш човечеството още не беше измислило чашите.

 Ето в тази гастрономическа омая се появи колата на инвеститора и той, слизайки от нея, весело и закачливо, поздрави работниците и им пожела приятен апетит. Без забавяне те отбелязаха, че щом ги заварва на ядене, значи не им е враг. И му предложиха да опита от виното. Той се приближи внимателно и погледна тубата. И попита откъде е „плячката“.

- На един му правихме навес и той почерпи. – беше отговорът.

- Ей, защо не казахте, че и така работите, бе?! – възкликна той, а те се разсмяха.

- Това беше премия,шефе. – обърса устата си с длан най-кореместият. – Опитай го! Много е хубаво, но нямаме чаши. – И се спогледаха, и извадиха иззад тухлите друга неначената бутилка.

- Аз имам чаша – рече шефът, виждайки, че има и нецелувана бутилка. И извади от жабката на лимузината си дегустационна чаша.

А той, като си наля, потърси слънцето през стъклото. Гледаха го какво прави без да дъвчат.

Видяха как пълни устата си с вино и го държи върху езика си. После бавно преглътна и се засмя:

- Та какво му работихте на „Зърното“?

- Ти откъде знаеш, че виното е от него?

- Ами то е надписано, бе момчета! – каза дегустиращият с чашата, а те заоглеждаха бутилките, да видят етикета, който са пропуснали. Но надписи нямаше, затова получиха обяснение:

- По вкуса го познавам, че е негово Мерло. По вкуса. От миналата година е. Пил съм от това вино.И колко ви даде?

- Ами десет литра – отвърнаха те чистосърдечно и малко гордо от подаръка, който се оказа добре оценен.

- Трябва да е останал много доволен от вас! – продължи инвеститора. – Това вино той го продава бутилирано по 26 лева литъра. Знаете ли?

- Чи откъде да знаем?! – учудиха се барабите. – То по торбите с цимент не го пише това. Все по строежите сме – от тъмно до тъмно.

 Шефът им, собственикът на сградата, отиде до дворната чешма да изплакне чашата си, а те в този момент се спогледаха. И решиха единодушно, че такова скъпо вино не могат да оставят да нощува на строежа. И докато той прибираше професионалната си дегустаторска чаша в картонена кутийка в жабката, го попитаха уж невинно къде наблизо има хранителен магазин, за да си купят още мезе.

- Ей там, зад голямата жълта сграда има! – посочи с ръка началникът, който беше дипломиран дегустатор на вина. Но се сети нещо и попита:

- Че вие не привършихте ли с обяда? -  А кореместият се обади ухилен като бетонобъркачка с три липсващи зъба:

- Ние с обяда привършихме, но не сме привършили пиенето. Как ще оставим това вино  при тухлите да нощува?!

- Няма ли да работите след обяд? – изненадан попита „шефът“

- А ти как мислиш?! – му отговори другата грамада с потника на дупки. – Ама ти си виновен, шефе!  Някой пита ли те колко е хубаво това вино и колко  струва?  Кажи честно, пита ли те някой от нас?

- Не. – отговори като ученик той.

- Е, сега като знаем, как да го оставим да вкисва? Това е скъпо и хубаво нещо.

- А ние сме ценители  - отговори смеейки се кореместият. - И хвърли на покрития  палет банкноти. За мезето, което тепърва щеше да се купува. И се прозя в жегата като невинен дивак, без да закрива пастта си.

 А инвеститорът, шеф, познавач и дегустатор с диплома, се замисли всъщност той или те бяха истинските ценители.