ЧАСЪТ НА КЛЮКАРТАКА

След великолепната четирилогия, посветена на българското село, Николай Илчевски прави тематичен завой с новото си заглавие „Часът на клюкарката“.

От романтичната и идилична селска обстановка, пълна с цветни и странни личности, авторът ни хвърля в другата крайност – „бетонът“ – както той се изразява. Мястото е градът – лабиринтът от улици и многоетажни „мравуняци“, в които хората живеят един до друг и един върху друг, и сякаш губят своята идентичност. Ако сте чели нещо от аграрната му поредица „Записки от селската кръчма“, „Крадецът на слама“, „Пивница Щуро село“ и „Гневник на селския кмет“, ще си кажете, че този писател ненавижда града като място за живеене. Но това е измамно. Още с първите редове на „Часът на клюкарката“ ще се окажете въвлечени в прекрасни истории, в който любовта, остроумието, чувството за хумор, хуманизмът и философските разсъждения са просмукали книгата от първата до последната страница. Градът е скучен само на пръв поглед и гледан отдалече. Когато опитен гид като Илчевски те вземе за ръка и има план къде да те заведе и какво да ти покаже, дори и мазетата на кооперациите, и малките междублокови градинки, и паяжинните тавани се оказват трезори с истории, които ти вземат ума. Колкото е странна дивата природа за паважния човек, озовал се насред нея, толкова е сложен и непонятен градският живот за влизащия в многоходовия му организъм.

 За размаханите характери, за търсачите на усещания и за експерименталния дух на вечно младите души, няма ограничения и забранени зони. Нито забранени теми. Авторът ни води в покоите на жени, които се люлеят в търсене на щастие между плитки сексуални авантюри, при обсебени от колите си механици, един от които дори е качил автомобилен двигател в апартамента си, за да му направи основен ремонт на спокойствие - докато жена му е на море. Пияни кучета и фризьори, клошари - философи, фалшиви мулатки и азиатска мимикрия, градски пияници, научни работници и хамали, събрани върху библиотечни съкровища… Криминални завръзки, любов, романтика, изгарящи чувства и клюкарски истории… Такъв микс от разнообразни градски случки и „легенди“ не сте срещали. Но вече е време. Майсторът отваря завесите на феномена – град, пълен с щури хора – за да изкриви лицето ви от смях и да ви накара да се събуждате като деца – с желание историите да не свършват.

 СНЕЖИНКИ НА ТИГАН

„В такива чисти, бели зимни дни баба вадеше една стара алуминиева тен­джера и отместваше няколко търкалета на печката. Слагаше лъжица прясна свинска мас и хвърляше шепа пуклива царевица в очуканата тенджера. Ние с брат ми, ококорени, чакахме магията да се случи. Пук... пук... пук, пук, пук. Баба караше старата тенджера да танцува като нестинарка върху огъня, а вътре в нея се раждаха най-вкусните башулки. В малката стаичка ухаеше на огън, дърва, на вкусна зима. На детство. И на Баба. Сега башулките са пуканки и ги мятаме в микровълновата. А трябваше да е оптимистично. А не с болка по детството....“

Вана Борисова                                    /от едно писмо до моя милост/

В големия градски супермаркет цареше предновогодишно оживление. Стотици хора културно се блъскаха един в друг и се извиняваха вежливо, докато множеството им бавно се придвижва­ше от входа през щандовете в посока към касите. Създаваше се впечатление за кротко, но тържествено приготовление за края на света, защото щандовете буквално се разтоварваха в кошниците и количките на пазаруващите. Магазинът бе ярък от лампите и все­възможните цветове на стоките. И сияеше, сякаш Новата година бе вече дошла в него, а купувачите искаха да си вземат повече от това празненство.

Всички каси работеха, а в тълпата десетки служители в оранже­во-зелени униформи се грижеха както да обясняват на питащите, така и своевременно да информират по радиостанциите управите­ля къде и какво се изчерпва по стелажите.

В този цветен и вежливо усмихнат хаос едно момиченце се бе хванало за количката, бутана от майка му, и се оглеждаше тревож­но наоколо, все едно е изгубено. От време на време то питаше или казваше нещо на своята майка, загледана в списъка си и рафтове­те, но тя му отговаряше някак отнесено.

Една служителка, вероятно оставила вкъщи свое подобно детен­це, за да бъде на работа в това усилно време, се наведе към него и го попита какво търси. Детето за миг се смути от въпроса на непо­знатата, но нейната усмивка беше толкова подкупваща и красива, че то само погледа отвеяната си на другата страна майка и каза, че трябва да купят „Снежинки за тиган“. Чувайки това, служителката се дръпна неволно назад, както бе направило детето в първия миг, и се видя, че увереността, с която закачи детето, се превърна в неудобно озадачение. Тя попита пак и като получи същия отговор, изпадна в леко объркване. Може би вече бе съжалила за намесата си, но в този момент и майката се намеси и покани дъщеря си да обясни как изглеждат тези „снежинки за тиган“, които явно бяха голямата тема за детето в този пазарен тур.

Малката, окуражена от родителската подкрепа, обясни по най-бързия начин: „Ами те са едни малки и жълти, но като падне сняг, баба ги слага в тигана и ги кара да стават големи и бели и после се ядат. Със сол!“

Жените се спогледаха една друга и започнаха да се усмихват.

-    Кажи на леличката - подкани майката дъщеря си - как баба ти ги прави от малки и жълти да стават големи и бели!

-     Ами нали казах вече?! - репликира детето. - На тиган ги прави. Затова се наричат снежинки за тиган.

-     А скачат ли, като ги прави? - попита служителката, за да се увери, че правилно е разбрала.

-     Ами, скачат! - засмя се детето вече не толкова срамежливо. - Снежинките на снега падат на двора отгоре надолу, а тези пукат и се опитват да избягат нагоре. Ама баба ги притиска с един похлупак. После ги изсипва в една тава и ги соли отгоре. И аз ги ям.

-     Разбрах! - каза жената с цветната униформа. - Кажи ми как се казваш и по радиоуредбата специално за теб ще съобщят къде са снежинките за тиган. И ще отидете да си ги вземете.

Детето каза: „Аз съм Наталия!“, а майката се опита да каже: „Ама недейте, аз знам...“, но служителката се отдалечи между хората. След малко по уредбата се чу любезно съобщение: „За нашата мал­ка посетителка Наталия нейните снежинки за тиган вече я чакат на щанд 3/11. Благодаря на всички, които тази вечер са наши клиенти.“ Тонколоните пропукаха нещо и гласът пак повтори - „Специално за Наталия - снежинки за тиган на щанд 3/11“.

Майката, изчервена и развълнувана, бързо поведе детето към упоменатия щанд, за да не се налага да ги упътват трети път на всеослушание. Провряха се през хората и ето там ги чакаше онази служителка с плик сурови зърна за пуканки. Подаде ги на детето, изчака то да се усмихне и каза шепнешком на майката, че това е подарък от магазина. Този път майката се изчерви нацяло и се опита да протестира, но служителката я призова да не развалят празника на детето. Жената сложи плика с касова бележка за ну­лева стойност при другите си покупки, а служителката им пожела весели празници.

Докато ги изпращаше, щандът беше моментално окупиран от десетки купувачи, които бяха видели как детето получи подарък. А други в този момент прииждаха отстрани, любопитни да купят от тази нечувана стока „снежинки за тиган“. Блъскаха се, питаха се един друг какви са тези снежинки и колко струват, а по-предните се караха с персонала как така промоцията е свършила след като едва е обявена.

В онази вечер за първи път, откак съществува магазинът, пукли- вата царевица на зърна свърши напълно. А служителите се видяха в чудо да обясняват, че това не е някаква нова стока, а обикновена царевица за пукане, но тълпата не вярваше и ги притесняваше с нападки за дезинформация и за делене на клиентите на „наши и ваши“.

После стана много късно, магазинът започна да затваря, за да не влизат нови клиенти, а влезлите вътре бяха приканвани да побър­зат с покупките.

Хората се разотидоха, градът притихна и започна да заспива. В настъпилата тишина у дома се чуваше само гласът на малката Наталия, която питаше от леглото уморената си майка кога ще завали сняг, за да я закарат при баба й. Майката обясняваше, че засега няма да вали, защото са такива прогнозите, и дори вдигна щората, за да я увери, че небето е чисто. Но в стъклото падаха едри лепкави снежинки, които се трупаха щастливи да видят Наталия. Детето ахна, а майката буквално изохка от учудване. С малката си пожелаха лека нощ, а после тя загаси и излезе към хола.

Жената се домъкна до кухнята, където я чакаше мъжът й, и сед­на безмълвна до него. Той я подкани, че му е обещала да разказва какво чудо се е случило в супера. Но тя каза отпаднало:

-     С две думи - утре трябва да закараме Наталия до баба й в село!

-    Не може ли да изчакаме до края на седмицата? Утре съм зает много.

-     Не може! - каза тихо, но някак и весело жената. - Днес в мага­зина й подариха един килограм снежинки за тиган, а сега тя видя, че заваля сняг. Ако утре не я закараме, ще видим и ние чудеса посред ден.

Мъжът погледна през прозореца и се учуди. После прегърна жена си, засмян, и й каза: „Помниш ли какво ти каза онази баба в селото, още като беше бременна? Че ще раждаш благословени деца...“ И я притисна по-особено. Но тя разбра намеренията му и се оправда, че е много уморена за такива неща. Той продължи да я прегръща и да й говори нещо и не видя как малката влезе по нощница в кухнята, извади плика с пукливата царевица от шкафа и го сложи на масата, за да не го забравят утре. И като им каза пак „Лека нощ!“ се прибра в стаята си. Те постояха миг-два мълчаливи и започнаха да се смеят. После преместиха смеха си в спалнята.

А на село също валеше сняг. Беше много късно, но бабата на Наталия използваше догарянето на печката и стоеше усмихната до нея. Гледаше снежната пелена отвън и ронеше кочани с пукливи зърна, сякаш се бяха уговорили с внучката й, че още утре, по среда­та на седмицата, ще се видят.

(разказ от сборника "Крадецът на слама" от Николай Илчевски)

БАРАБИ

 

Бяха петима запуснати мъже – нестригани и небръснати, натежали строителни работници, с които не можеш да мериш ни сили, ни приказки, защото с животинската им природа вървяха груби чепати изречения и мръсни думи, които не можеш пребори с фини фрази.

 Те бяха седнали на тухли-четворки около един палет, служещ им за маса, и преглъщаха като варани от домашната си храна – сланина, стръкове пресен лук, сирене на буци, саздърма на дебели колелета и хляб, начупен на големи късове.

Преглъщаха безизразно като гущери и като влечуги следяха какво остава върху вестника и какво изчезва най-бързо от него. До тях стърчеше строежът с грамадни дупки оставени за прозорци, със суровото си циментово стълбище с голи арматури, което беше тяхна месторабота и техен терен, в който спяха на кашони в обедните жеги.

Сега обаче бяха седнали в сянката на сградата – да ги ветреят летните повеи,  а и да не изпитват здравината на конструкцията с мощните си оригания.

Бараби от класа. Като жива илюстрация на думата „бараби“ за някаква енциклопедия. Когато поспираха да мляскат, защото тяхното хранене приличаше на  енергоемко мачкане и поглъщане, те  пускаха в обръщение една трилитрова пластмасова туба с червено вино. Целуваха я с мазни устни, обгръщайки я с розовата вътрешност на джуките си, и я предаваха на другата уста, сякаш човечеството още не беше измислило чашите.

 Ето в тази гастрономическа омая се появи колата на инвеститора и той, слизайки от нея, весело и закачливо, поздрави работниците и им пожела приятен апетит. Без забавяне те отбелязаха, че щом ги заварва на ядене, значи не им е враг. И му предложиха да опита от виното. Той се приближи внимателно и погледна тубата. И попита откъде е „плячката“.

- На един му правихме навес и той почерпи. – беше отговорът.

- Ей, защо не казахте, че и така работите, бе?! – възкликна той, а те се разсмяха.

- Това беше премия,шефе. – обърса устата си с длан най-кореместият. – Опитай го! Много е хубаво, но нямаме чаши. – И се спогледаха, и извадиха иззад тухлите друга неначената бутилка.

- Аз имам чаша – рече шефът, виждайки, че има и нецелувана бутилка. И извади от жабката на лимузината си дегустационна чаша.

А той, като си наля, потърси слънцето през стъклото. Гледаха го какво прави без да дъвчат.

Видяха как пълни устата си с вино и го държи върху езика си. После бавно преглътна и се засмя:

- Та какво му работихте на „Зърното“?

- Ти откъде знаеш, че виното е от него?

- Ами то е надписано, бе момчета! – каза дегустиращият с чашата, а те заоглеждаха бутилките, да видят етикета, който са пропуснали. Но надписи нямаше, затова получиха обяснение:

- По вкуса го познавам, че е негово Мерло. По вкуса. От миналата година е. Пил съм от това вино.И колко ви даде?

- Ами десет литра – отвърнаха те чистосърдечно и малко гордо от подаръка, който се оказа добре оценен.

- Трябва да е останал много доволен от вас! – продължи инвеститора. – Това вино той го продава бутилирано по 26 лева литъра. Знаете ли?

- Чи откъде да знаем?! – учудиха се барабите. – То по торбите с цимент не го пише това. Все по строежите сме – от тъмно до тъмно.

 Шефът им, собственикът на сградата, отиде до дворната чешма да изплакне чашата си, а те в този момент се спогледаха. И решиха единодушно, че такова скъпо вино не могат да оставят да нощува на строежа. И докато той прибираше професионалната си дегустаторска чаша в картонена кутийка в жабката, го попитаха уж невинно къде наблизо има хранителен магазин, за да си купят още мезе.

- Ей там, зад голямата жълта сграда има! – посочи с ръка началникът, който беше дипломиран дегустатор на вина. Но се сети нещо и попита:

- Че вие не привършихте ли с обяда? -  А кореместият се обади ухилен като бетонобъркачка с три липсващи зъба:

- Ние с обяда привършихме, но не сме привършили пиенето. Как ще оставим това вино  при тухлите да нощува?!

- Няма ли да работите след обяд? – изненадан попита „шефът“

- А ти как мислиш?! – му отговори другата грамада с потника на дупки. – Ама ти си виновен, шефе!  Някой пита ли те колко е хубаво това вино и колко  струва?  Кажи честно, пита ли те някой от нас?

- Не. – отговори като ученик той.

- Е, сега като знаем, как да го оставим да вкисва? Това е скъпо и хубаво нещо.

- А ние сме ценители  - отговори смеейки се кореместият. - И хвърли на покрития  палет банкноти. За мезето, което тепърва щеше да се купува. И се прозя в жегата като невинен дивак, без да закрива пастта си.

 А инвеститорът, шеф, познавач и дегустатор с диплома, се замисли всъщност той или те бяха истинските ценители.

ПРЪЧОВО ПЪЛНОЛУНИЕ

 

Когато чудесата искат да те намерят, няма да те чакат да се облечеш официално, а ще те изненадат по пижама или работни дрехи… Преживяхме  това, когато вместо в скъп хотел, легнахме в едни храсти с палатката си. За да станем свидетели на един концерт, който не можете да гледате дори в зала „Олимпия” или в „Ковънт Гардън”, Наядоха се хората на бял хляб, лукс, стерилни помещения и застъклен бетон. Някаква първобитна тъга ги дърпа през чистите им дрешки към дивотията. В кирпичени махали, паянтови колиби, наколни жилища, ледени иглута и степни шатри притичват изне- жени хора, преситени до повръщане от желето на лукса.

Има такива гладни събирачи на приключения, че дори липсата на тоалетна не ги разколебава. На такова „извратено“ сборище налетяхме едно лято, когато заварихме целия остров Тасос, претъпкан от летовници. Всичко по брега - градчета и селца, бе задавено от автомобили и задници. Натъпкан до последно по къщите на местните, светът се бе събрал в рекламната фуния на туроператорите  -  като за един стаден панаир на отпускарите.

А ние отивахме при Йоанис и Мария, семейство гърци, паркирали каравана-барче с агрегат за електричество в една тясна маслинена горичка с осем разкрача пясък пред нея.

Уговорено беше да сложим палатката си там и да се насладим на последното парче бряг без покриви по него, ако изключим романтичния силует на женския манастир „Архангелос“ на един скален нос. Когато се появихме, на чакълестия бряг преди пясъчната коса вече имаше паркирани двайсетина кемпера и каравани с регистрация от половината свят. И още толкова скъпи палатки с преддверия, двойни сенници и прочие луксове на капризни люде. Сборището бе от класа, защото никакъв отпадък не се виждаше, а тишината бе изумителна за стотината човека, събрани наедно. На фона на шума от вълните се виждаше как някои четат книги по шезлонгите си, други отпиват кафе или коктейли, а трети просто пържеха мазилата по лицата си на топлината на непоплюващото си слънце.

Но друг звук не се чуваше. Без крещящи деца, без музики, без подвиквания и без истеричен отпускарски смях. Без плажни игри, гоненици и прочие комплексарски дивотии на хора, виждащи море веднъж годишно. Заливчето приличаше на изискано парче от

Лазурния бряг, снимано на цветна лента без звук. Разкош!

Тих, слънчев, чист бряг и кристална вода. Рай. Отгоре на всичко бе юни и храстите тимари, със стъбла на хвойна и аромат на мащерка, цъфтяха по всички околни скали – до върховете на хълмовете. Това място бе чудо. Имах невинния и сакрален импулс да се съблека гол, за да види Бог, че не крия нищо, и да му благодаря за кошмарния път дотук, който бе бариера за тълпите.

Да му благодаря и за това, че бе създал повечето хора с овчи души и овче поведение, за да се бутат доброволно из бетона. И като се огледах, видях, че дошлите преди нас вече го правеха. Именно по този начин. С по едно парче плат на мястото на смокиновия лист.

Или без.

Единствено това, че всички някак ритуално привечер изнесоха хранителните си отпадъци около скупището ни, вместо да ги приберат в торби, ми се стори скандално. Но го приех като странно жертвоприношение. Защото туристите го правеха масово и внимателно, че да бъде случайност, лош вкус или криминален порив. Сякаш нарочно оставяха хранителни отпадъци за духове в храстите.

Но това бе само прелюдия. Подготовка за онова, което тълпите биха нарекли ужас, а диваците като нас - Божие благоволение.

Защото след дългото къпане в тихия, заграден от скали залив, леката вечеря на отразена от небето светлина и сладкото суетене да поделиш палатката си с багажа, дойде нощта. А с нея и сънищата.

С далечен и сладък звук на месингов чан островът начена неочаквано представление. Обади се след чана и глух, тъмен звук на тежка хлопка. От тези от черна ламарина, които носят на вратовете си големите овни и правещите се на зверове кукери.

Планината полека започваше да „пее“ откъм женския манастир.

Дрънкането наближаваше към палатките отвсякъде. И бе хаотично. През клепките си благодарих на Бога, че не сънувах реклами, а като се уверих, че съм буден, изпаднах в благоговение пред неговите тайнства. Извадих глава през мрежата на палатката и огледах, като подводничар, в кръг. Целият залив и планината бяха пусти и неподвижни. Сякаш хиляди призраци носеха звънци между храстите и дърветата, за да платим с данък „страх“ присъствието си тук. И как не! Звънът ставаше все по-ясен, все по- близък, реален и обсаждащ. Докато не ни заля отвсякъде.

В тъмното започнаха да се различават сенки между дърветата около лагера. Шептяхме си между палатките, изненадани от стотиците кози, които шетаха в нощта и пасяха между храстите.

При всяко движение на животните  чановете звънваха, а хлопките дрънваха, когато едри пръчове скачаха от камък на камък.

Стадото беше от полудиви животни – наближаваха плажа предпазливо, ядяха от онези изхвърлени отпадъци, които бях видял вечерта специално да се слагат около лагера, и побягваха при всяко движение или звук от палатките ни. Стотици тасоски кози ни оказваха честта да дойдат до нас в тъмното. А лагерът гледаше благоговейно. На светлината на луната се виждаха шведи, италианци и французи, седнали отгоре на покривите на кемперите си – едни с чаши вино в ръце, а  други със записваща техника.

Една коза душеше въздуха и пристъпяше плашливо към нас.

Двете й козлета останаха предпазливо в сянката на дъбовете. С голямо раздвоение тя направи още няколко стъпки, лапна края на голямо зелево листо и тичешком се върна при малките. Козлетата загризаха  листото направо от муцуната й. От една каравана се чу спонтанно женско „О, мама!“ и всичко пак утихна.

Бяхме зрители по бельо в специален спектакъл от дълбините на времето. Беше тайнство. Заради морето бяхме дошли, а попаднахме в резерват за стари времена. В епохата на  Ахил и на Омир хората по тези острови са разчитали на мляко от овце и кози и на риба от водата. Тогава е нямало туристи, а масовото слизане по брега на чужденци се е посрещало не с кафе, а с копия и извадени мечове.

Животните отминаха лагера и звънът им се отдалечи. Продрънкваха далече. Щяха да пасат като таласъми през цялата нощ. Защото, както ни каза Янис на другия ден, в жегата на деня пладнуват в козарниците под манастира.

Светлините на кемперите заизгасваха. Романтиците допиха чашите си в тъмното и всички се потопихме в сънищата си. Завити в плясъците на вълните. И охранявани само от една огромна пълна луна, която излезе от водата и застана на смяна.

Това беше. Живяхме седмица в този коктейл от девствен плаж и древни нощи. Западняците през деня сваляха велосипедите си от караваните  и уж на разходка отиваха до далечното село Алики да купуват хляб, с който да нахранят нощта. Всеки събираше обелки, трошички, омекнали плодове, недоядени сладкиши и безсрамно ги хвърляше между храстите. Сякаш минирахме лагера си. Всъщност оставяхме примамки за приключението. Никой не изруга през нощта, че му се спи. Никой не произведе звук в тъмното, с който да изплаши животните. Всеки имаше надежда да ги види колкото може по-отблизо.

С Янис през деня пиехме бира под тентата на караваната и си говорехме за острова. Дори един ден ми показа козарниците под манастира. Разбрах, че стадото е на обителта и че го има тук, откакто са издигнати стените му. Все пак и монасите пият мляко и ядат сирене. Дадоха ми два извити рога от главата на стар местен козел. И разбрах, че земите, горите и маслините в ниското са манастирски имоти.

Като всички хора и ние много пъти се зарекохме да идваме тук всяко лято. И не отидохме повече. Останаха скъп сувенир вечерите, в които тихо се събирахме, без да знаем езиците си - норвежци, хървати, румънци, германци, датчани, белгийци, французи... И сравнявахме качествата на националните си напитки. А после чакахме да заприиждат хлопките на козите и да се смесят със съсъка на морето. И на фона на ярка луна  да ни лъхне острата и брутална  миризма на пръч, който хлопа тежко под маслините и с вертикални дяволски зеници следи да не би козите и козлетата му да се сближат много с чуждоземците.

 Разказът е от книгата на Николай Илчевски  „ Репортажи от нищото“.

КРАДЕЦЪТ НА СЛАМА

 

ПАК СТАНАХ БАЩА !

Преди почти четири години излезе от печат книгата ми "Записки от селската кръчма", която ме запозна с хиляди хора чрез дирекните представяния по селища и чрез изложенията за книги в различни големи градове.

Днес, благодарение на всички утрини, в които бабувам на изгрева, ще взема от родилния дом сестрата на "Записките". Тя се роди вчера и е на размер и тегло, както кака си.

И аз като всички щастливи бащи съобщавам радостта си на приятелите, без да обявявам името на бебето.

Приемете ме както искате, но ми е интересно дали някой ще иска още днес да му изпратя продължението на "Записки от селската кръчма, без да знае името на книгата и без да е виждал цялата й корица. Разказите са 85, форматът е голям, цената е същата.

272 стр. формат 240х160, 85 разказа,познатия ви стил от "Записки от селската кръчма"15лв

Все така държа на истинността по отношение на фактите, за да не засенчвам с измислици уникалната изобретателност и вкус на обикновенитенеобикновени хора, на които е посветена тази книга.

ПРЕПОЛОВИХМЕ ДЕКЕМВРИ

 

Хората по селата започнаха да се утаяват по къщите си - заради необходимостта да наблюдават остатъчната ферментация на виното и на киселото зеле. И заради колективното скубане на пуйки, кокошки и гъски за фризерите.

А тези в градовете - да чакат новогодишната програма по телевизията и да се чудят в кой ресторант да резервират новогодишното си скубане на портфейли.

Тук - там някоя женица до печката вече е започнала да чука орехи за новогодишната баклава, докато други изчукват последните си приключения в старата година.

Ледът обладава локвите през нощта, а те го изпиват през деня, пред очите на хилаво слънце. Снегът напредва от върховете на планините, за да сбъдне мечтите на малчуганите в равното.

Кметове и домакини се чудят как по-пищно да украсят пространствата си, но само търговците на наливно вино и притежателите на преносими скари знаят как точно и с какво се украсява празнично една човешка душа.

Ловци на хонорари изваждат бутафорните си шейни, с очукани пластмасови елени, за да примамят доверчиви деца в скутовете си. Същото правят някъде в мними командировки и бизнесмените - но в скъпи хотели с късополи Снежанки с празнично украсени жартиери със снежинки.

А селските котки спят в сеното в плевните, безмилостно сънувайки деня, в който ще изведат прасето от кочината. И хора, кучета, гражданя. кокошки и котки ще му се радват по един древен и първобитен начин.

Ех, празници идват!

И се сещам за девиза на онези селски пияници - "По- добре безделници, отколкото без празници!

ЗА ЦОНКАНЕТО, ЧАНОВЕТЕ И ЦОНКИТЕ В СМОЛИСТОТО УХАНИЕ НА РОДОПИТЕ

Кравата цонкаше в долчинката и сладкият звън от това се разстилаше в още невдигналата се утринна лятна мъглица над реката. Чанът на шията й, полиран от триене в тревите и храстите докато тя навежда глава да пасе, отзвъняваше при всяко движение с уста и при всяко отмятане на глава, за да пропъди първите мухи върху себе си.

Въпросът, който ме занимаваше бе защо след като тя, със знънеца си, на местния диалект „цонкаше“, камбанката на врата й се нарица „чан“, а не цан? Какъв ли езиков закон се е намесил и е заменил един звук с друг? Според местния говор металът „цонкаше“, щом животното го раздвижваше, но той самият не беше „цан“, а чан.

Но това отиде някак на заден план, защото друг, по-едър практичен  въпрос  дойде и пропъди някъде „научния“:  Кравата как понася този звън досами ушите си? И как го игнорираше, та да запази чувствителността на слуха си? Защото тя спира да движи глава и се наслушва, ако отнякъде пропълзи глъчка на хора или гълчане на една уста. Дали нейният стопанин говори, или друг там някакъв чиляк казва нещо? Както хората от семейството разпознават чана й сред десетки други по специфичния му „тембър“.  

И кравата, като открие сред звуците на планината гласа на „своя“ , вдига глава да го поздрави с едно специфично, призивно-обичливо измучаване. За да се знае, че не само той я търси, а й тя него.  

Та да се върна в картината. Сутринта бе пълна с режещ въздух в сенките и ароматно жужене по огряните вече камъни с мащерка. Кравата пасеше в мокрите треви в ниското, клатеше рогатата си глава и окаченият жълт „цан“ цонкаше. Скубеше билковите си закуски, махаше с опашка и пристъпваше бавно. И беше толкова хубаво, че по-смайващо би било, ако отнякъде ангели със звънчета на глезените долетят и накацат по шишарките на елите. Или се подредят да бозаят от цицките й.

Дали такива вестители бяха посещавали и първата българка, която беше втъкала този звън в името на детето си, или тя сама се бе сетила. Първата планинка, която е родила и, като е чула  бистрия плач на женската си рожба, е решила да нарече дъщеря си Цонка. Да цонка, да звъни това дете с гласа си като онази камбанка отдолу в дола.

Сигурно така се е появило това име. Искала е жената рожбата й да има в гласа си такива чисти тонове като онези, които се носят по поляните на тази вълшебна, упоена от билки и смола планина.  И ми стана ясно, че музиката може да бъде навсякъде.

МИРАЖЪТ

Тревата, избеляла и  суха, с изцедена докрай зеленина, като престарял човек молеше някоя светкавица да  падне в полето и да я отърве от мъките в това барутно безвремие.

Сива птица в жегата зееше с отворена човка от един клон, сякаш се опитваше да вразуми предалите се стръкове от самопагубното настроение. Но звук не излизаше – сякаш беше снимана на ням филм.

В далечината полето се беше разиграно като живачен океан – маранята създаваше сух трепет, като на друга планета.  Акациите, ръсеха сухи листа, сякаш бе средата на есен – ампутираха излишното в клоните си, за да спестят вода от изпарение.

Въздухът горчеше и пареше. Имаше вкус на прах, макар прах да нямаше, защото всички ветрове бяха умрели някъде в тези непоносими температури.  В една пресъхнала отдавна локва се виждаше как последният полъх се е опитвал да накваси посоката си – по извитите като домашна юфка глинени плочки бяха останали фини следи от последното раздвижване на водата.

Вода нямаше. В никаква форма.  Увиснала под долната страна на едно листо, богомолка чакаше вцепенено някой като нея да се мерне наоколо, за да заграби телесните му течности.

От време на време в този горещ кадър някоя птица прелиташе набързо пространството – като войник в периметъра на снайперисти. Всяко подвижно създание би се държало така – прекосяването на това поле приличаше на прекосяване на разстлано жаравище за нестинарски надигравания.

Дори мухите бяха изчезнали – нито едно жужащо не смееше да се покаже в светлината на тази фурна. Сега умрелите в тревите се  мумифицираха необезпокоявани, защото дори месарките танцуваха смъртните си танци в прохладата на дребните храсти.

На клона на една дива круша кълвачът с човка беше отбелязал нещо  –  три дупки с бяла трицава вътрешност. Като бележка колко месеца би продължило това.  

Лалугерите и земеровките  спяха в хладните си подземни бърлоги, за разлика от надземните обитатели, които бяха доволни и от  сянката на едно едничко листо.

На цялата тази картина, с хищно слънце и прегрята земя - като в последни кадри преди самозапалване – й липсваше само звук, за да бъде съвършено лятно произведение. И Творецът го беше предвидил.  След като всички отдавна бяха забравили за странните ми и абсурдни стъпки, с  които бях обезпокоил това припаднало в горещината  място, една цикада се престраши. Пусна тънко вибрато, което сякаш беше калибрирано по честота с трептенето на напечената пустош. Като първа цигулка, канеща хиляди други да я последват в  маранята.

Секцията на отчаянието – от няколко  скакалеца, спасили се в спасени някъде от слънцето зелени листа, добави църкане, което би било романтично в една прохладна вечер. Но сега, в тоя пек звучеше като пищенето на пърлещи се  в горещината души.

После цикадите, тези крилати кърлежи, които пият от соковете на дърветата и които никога не изпитват жажда, набраха самочувствие и разгърнаха мащабно своята пронизваща времето оратория.

Те ли тържествуваха над отмалялото поле?  Или това бяха писъците на дърветата, които, в своето премаляване, молеха за нещо, което да ги спаси. Все едно дали е пожар, или дъжд.

И тогава видях мираж. Жена някаква миеща чаша. Тя се смееше и въртеше стъклото в ръцете си, под чешмата. През пръстите й хвърчаха струи, които биха напълнили десетки други чаши.  

И разбрах, че сме прокълнати.

ИСТОРИЯТА НА ЕЖКО ПЕШКО...

...е следната. Един приятел на име Пешо преди две години ми донесе едно таралежче, което намерил в полето. Затова и името му се получи такова.

Осинових го по принуда, защото той отказа да го върне на мястото, където го беше намерил…

Животинката явно беше сукалче, защото не умееше да яде нищо. Захраних го с козе мляко от съседите. Не беше трудно. Както виждате - няколко лъжици направо на плота, заместваха донякъде майка му.

Заживя в къщата, защото ми се стори твърде малък за големия свят в градината. Направих му от кашонче подвижна кутия със сено вътре, за да скитаме заедно между града и селото - по моите задачи. Пренасях го като коте в кошница. Срещу великодушието да понеса няколко акита из апартамента, той се отблагодаряваше с писукане и тичане след нас. За него ние бяхме вече родители.

Ежко Пешко порасна и прояде месо, смокини, хляб, ядки, и настъпани по пътеката охлюви. Като укрепна, го установихме на село, където той взе целия двор, без да се разделя с кашончето си със сено. Както и с редовното мляко.

Вечер, като по часовник, се измъкваше от дома си и съобщаваше, че е гладен с подканящо сумтене от люляковия плет до масата под акацията.

След вечеря се запиляваше по свои си нощни задачи из двора. Когато есента свърши, като пораснал мъж, той сам избра как и къде да зимува.

Появи се напролет - без да е забравил за млякото, чинията си и варените пилешки трътки.

На второто лято вече възмъжа и нощем стоеше до входната врата, за да съобщи, че е на линия. Съобщенията представляваха размазани на тънък слой негови екскременти по цялата дължина на пролуката под входната врата. По селската улица отвън, в тъмното, минаваха "диви" таралежи и познавах кога е това, по неговата възбуда.

Няколко пъти излизах да поканя гостите да влязат, но нито един външен таралеж не пожела да замени свободата си за компанията на нашия. А и не исках да насилвам никого.

Една нощ таралежът не се яви на вечеря. Намерих го в касиса, но колкото и да му предлагах в канчето от любимата му вечеря, той не прояви интерес, а си криеше муцуната към корема. Докато пресмятах шансовете да се е разболял, една друга бодлива муцуна се появи до първата и започна лакомо да яде от ръката ми.

В градината имаше нов таралеж, който бях объркал с "нашия". Оказа се едра женска. Откъде беше влязла, не стана ясно. Но през този таен проход изведе Ежко Пешко навън към полето. И повече не го видяхме.

Тя беше намерила визитките му във въздуха и беше влязла, за да го изведе! Беше му пристанала, а после го направи заврян зет, може би.

Една твърде добра развръзка за диво животно, присадено в човешки имот. Не бих могъл да си представя по-добра съдба за порасналия бодливец.

Оттогава съветвам хората да не вземат срещнати в полето таралежи. А и други твари. Това може да е майка, която заради вас няма да се върне при малките си. И те просто ще умрат от глад. Второ - учебниците са пълни с идиотщини за живота на дивите видове. Проучено, непроучено. Ешко Пешко ядеше повече протеини, отколкото съм допускал. И никакви ябълки, джанки и гъби, набодени на иглите му. Това са художнически блянове. Ядеше орехи, диня, пъпеш, червеи, дори варена царевица и сух хляб - с два пъти по-голям апетит, отколкото описаните в статиите. А мишки, бръмбари и дори влечуги - изобщо. Не, че не му предлагах от всичко сгазено по шосето…

Това, което научих, беше от първа ръка, от първо мляко и до последната изсушена смокиня.

Надявам се да е жив, здрав, многодетен и сит. И да си е активирал профил във фейса, за да прочете това.

ЕДНА НОЩ В СТРАНДЖА

В жарта на юни черниците капят като сладък дъжд и отмерват времето до наближаващото лятно слънцестоене. Косовете в короната цвърчат от преяждане и самодоволно цапат клоните с белите си маркери. Пристигнала от нейде костенурка пирува с падналите в тревата сладкиши с дръжки. Папуняк вика любимата си от една дива круша с морзовото "ку ку ку". Скакалци, коприви, къпини и равнец се надпреварват за местата си в поляните, както предприемачите в милионните полиси за строителни разрешения.

Дивата Странджа в един обеден пек и насред билковото си пиршество. Между два облачни душа и в очакване на вечерния вятър. С мирис на дъб и престарели манатарки.

В дъното на кадъра се вижда маранята на морския хоризонт - така спокоен и пуст като зеления и безлюден безкрай в противоположната посока. Там някъде багери ядат земята, за да й сложат бетонни протези към небето.

Хора се прескачат по оградените с цимент плажове, които са по- скоро пясъчници за суета, а не романтичните седефени ивици между гората и морето. А земноводни на различни хавлии самодоволно се мажат със слънцезащитни кремове. И си правят селфита на фона на чужди задници.

Костенурката, със стърчаща от устата черница, ме поглежда подозрително, сякаш замърсявам тишината с неприветливи мисли. В знак на уважение изваждам последната си филия хляб, за да си я поделим. Пред нас е една магическа вечер, която чака да й дойде часът. Аз съм с палатка, а тя с коруба. И двамата сме готови за още една нощ върху древната и дива покривка на Земята.

Щастието иска да си гладиатор и съзерцател (Но, ако си само едното, ти е спукана работата)

„Няма път към щастието. Защото то е в самия път”.

Представите на мнозина по този въпрос могат да се онагледят. Не срещащите щастието са две основни групи – амбициозни плановици, готови да го догонят и охлюви, чакащи да им дойте на гости.

Първата група има такъв план:

Огромна сияйна порта високо на хоризонта, към която драпаш 10-15 години. След безкрайно напъване (образование, кариера, кола, жилище....)  я преминаваш и автоматично ставаш щастлив – завинаги.

Илюзии, илюзии!

Първо не познавам човек, който да е стъпил на  хоризонта и после – дори да изпълзиш до такъв рубеж, си останал без нокти, с 3-4 истински зъба в устата и нерви по-тънки от пипалата на онази медузка – ируканджи. Една дума и аха да се скъсат. През това време си платил кървави данъци – лошо отношение към родителите (най-малко мълчалива

небладарност), безкрайно зубкане до прозорец, на който гугутките 5 години се засиняват от „гукане”, неистова работа, планове и комбинации,  пропуснати пътувания, нерви и амбициозни изблици (дори и в леглото с гаджето), отложени срещи с хора, които те обичат, кълване в нета, когато ти пазят място на масата в ресторанта, дори отминатия уличен музикант, който иска да ти благодари с 2 изречения за пуснатата банкнота.

Втората група има друг план:

Щастието е нещо като пиле – все някой ден ще кацне на прозореца. Или поне е пощальон, който рано или късно ще звънне на вратата и ще ти връчи призовка „ Обявен си за щастлив”.

Чакане, чакане, чакане...Поне да проверят в орнитологичния атлас има ли птица на щастието. Щото, като не я знаеш как изглежда, ще зяпаш след всяко врабче, което ти шари перваза с курешки... И ти омеква надеждата, защото никое не чука с клюн в стъклото да ти даде златно ключе. Хвъркат си хвъркатите и, ако си наблюдателен, ще разбереш, че те май всички са щастливи. Тук трошичка, там красива врабка.

Чистят си перата и цвъркат. Гледат залезите и изгревите от клоните, пеят си, гонят се. И не съжаляват кой знае колко, когато шеметно ауди ги превърне в мазна диря по предното стъкло.

Щастието не чука и на вратата. Тези, дето го чакат на шпионката, виждат как другите се натискат пред вратата им, чуват как се кикотят до асансьора, виждат цветята, които ухажващи и ухажвани разнасят по стълбите. Дори в извънредните случаи, когато са сигурни, че снощи то е било  до ключа на стълбищното осветление,  не намират плик на вратата си. А дръзки следи (като от яйчен белтък) по цокъла, оставени от някои, които явно са били ощастливени.

Нещастниците ( не щастливите) твърдят, че го няма, за да оправдаят пораженията си. Но това е все едно да кажеш, че въздухът не съществува, защото не го виждаш. Или че вирусите не са факт.

А то си обикаля невидимо между обикновените чаши, до които хората се гледат в очите, по поляните, на които някой пали огън, по офисите, в които  друг се интересува повече от сълзите на колежката, отколкото от премията си, по лекционни зали, мръсни работилници и ...т.н. и т.н.

Какво да ви кажа – то щастието е като оргазма. Или го получаваш или не. А това, че не можеш да го опишеш, не значи, че не го познаваш.