Кампания за превод на "Ръководство за половозрели безделници" на английски език

Набираме средства за превод на книгата на английски език

РЪЖОВЕЦЪТ СТИСКА ЗЪБИ

(из "Записки от селската кръчма")

Смален до 140 см. Сух. С хлътнали в черепа кафяви очи. Беззъб. С големи кокалести ръце – ехо от яко работене. Изкривени пръсти и любопитен поглед. Изглежда като 130 годишен. Поне.

 „Никой не знае какво е у тях... – какво яде, какво пие...Тоя вижда готвено два пъти в годината” - беше ми казал един от кметовете на селото, преди много време.

Като есенно листо, което вятърът подмята по малките улички, бай Ристьо (Христо по документи), наричан и Ръжовецът, обикаля селото – да намери с кой една дума да раздели. Когато си на 90, това не е никак лесно. Почти всички са по-малки от теб. „Мани ги тия хлапета - казва - Те още не правят разлика между врабчетата и мухите”....

С широки стари черни панталони и овехтяло палтенце, той тътри своите изрязани на петите гуменици,  вре се в малките купчинки хора пред магазина или площада, да поеме малко човешка глъчка.

Но, всъщност, търси своята бабица. Търси я вече над 10 години ...

Сигурно съм лош човек – виж, мойта как ма напусна и ме остави да се мъча сам. И поглежда към облаците, за да е ясно в каква посока е изчезнала.

Не се е адаптирал към самотата. И не би.

От време на време някой вади по една ракийка. Старият не отказва. Той самият понякога носи по едно бутилче в огромния джоб на палтото – ако са го черпили някъде – да почерпи и той.

- Ще пиеш ли, бай Ристьо?

- Е па, щом съм прав, що да не пия една. Ама само една....

- Ба... имам... - малко параноично отговаря, ако го питат „Имаш ли ракия?” - Ни кокошки, ни гъски, ни ракия... Едва гледам мен си.

Но друг път си признава „Снаата  остави една дамаджанка. В мазето. Я съм й сложил маркучле и, като ода из двора, вляза и смръкна. Само веднъж! После ода на магазина, върна се... и като се мушнем в стаята, пак си смръкнем... И така....

- Ей, самин се не стои, момче!  Децата? Обаждат се, идват от време на време...   Ходил съм  в апартамента. Врата до врата е там, човек върху човек.  Минават внуци – добре. Ама минават и правнуци – гледат ме, като че съм нещо от  зоологическата.

Тук съм си и при мен си – в тая къщичка. Само жената да не беше бегала... Не се връща, ама не ме и вика. Ей...! Ей....!   Насила не се мре.

И отпива тънка глътчица:

„Викам на докторката, таа нашта, селската: Айде, ма, кажи още колко ще се мъча, ма! А тя – Здрав си, бай Ристьо, минимум още 15 имаш! Много, ма, кво ша ги праа...? (хили се) Ако не ги искам?... А тя – Ще стискаш зъби и ще ги живееш“.

- Ше стискам зъби – смее се  дядото така, че устата му, забравила зъби и не познала никога протези, сияе като паст на стара костенурка - ... Ше стискаш зъби... ха ха ха – дека ги тия зъби, ма... Ше стискам дедовия!

Опъва още една... и така, докато се замае малко. Тогава се заглежда дълбоко в очите на човека срещу него – все едно търси дните си. Гледа жадно и вика:  „Ей...ей...ей... мина тоя живот, ей! Какво остана? Само ям,  спя, акам и шавам по улицата“.

 „...Обажда се синът по телефона... Как си, тате? – вика... Добре съм – викам...Какво да му кажа?: Умирам, сине, умирам... Умирам от самота... Тва ли да му кажа?.. Всеки ден може да е последен.... Ей таа, баба...!!!

…

Напролет идваха. Снахата изчисти, подреди, сложи снимки по стените. Да гледам децата, внуците, правнуците. Сложи ги и заминаха.

А аз седнах и си поплаках... Сам в тая къща –  само снимки...  Плаках, плаках... ама от рев не се мре.  Кво да права?  Ставай, дърто, викам си,  да видим докторката какво ще рече..

Отивам па при нея. Дай, някво хапче за умиране, ма! – ква си докторка такава?!  Ше стискаш – вика – зъбите...! Е, това вече ти го казах. Ше стискам аз....“.

Реката се е смалила след пролетния разлив и е довлякла всякакви клони и корени. Един дребен човечец с големи кокалести ръце и с вехта куртка ги подрежда в стара ламаринена ръчна количка. Закарва една до къщичката и се връща. По 5-6 пъти на ден. Казват, че Ръжовецът каквото си съберял, с това се топлел зимата...

На всеки курс спира  под черницата пред нас, където пръстта на улицата е заклепана от презрели плодове. И бере от провисналите клони едри, лепящи от сладост, дуди.  Яде с удоволствието на дете. Слага ги с шепа в устата и мляска, докато държи с другата ръка вейката...

После се затътря с количката към вкъщи. И пак... И пак...

А, черницата, като негова майка, напращяла от плод, сипе изобилно плодове при всеки полъх. И го чака да се върне от реката. За  да го накърми...

Купи електрония вариант онлайн:

В моят магазин тук

Или в BookRix тук