ЧАСЪТ НА КЛЮКАРТАКА

След великолепната четирилогия, посветена на българското село, Николай Илчевски прави тематичен завой с новото си заглавие „Часът на клюкарката“.

От романтичната и идилична селска обстановка, пълна с цветни и странни личности, авторът ни хвърля в другата крайност – „бетонът“ – както той се изразява. Мястото е градът – лабиринтът от улици и многоетажни „мравуняци“, в които хората живеят един до друг и един върху друг, и сякаш губят своята идентичност. Ако сте чели нещо от аграрната му поредица „Записки от селската кръчма“, „Крадецът на слама“, „Пивница Щуро село“ и „Гневник на селския кмет“, ще си кажете, че този писател ненавижда града като място за живеене. Но това е измамно. Още с първите редове на „Часът на клюкарката“ ще се окажете въвлечени в прекрасни истории, в който любовта, остроумието, чувството за хумор, хуманизмът и философските разсъждения са просмукали книгата от първата до последната страница. Градът е скучен само на пръв поглед и гледан отдалече. Когато опитен гид като Илчевски те вземе за ръка и има план къде да те заведе и какво да ти покаже, дори и мазетата на кооперациите, и малките междублокови градинки, и паяжинните тавани се оказват трезори с истории, които ти вземат ума. Колкото е странна дивата природа за паважния човек, озовал се насред нея, толкова е сложен и непонятен градският живот за влизащия в многоходовия му организъм.

 За размаханите характери, за търсачите на усещания и за експерименталния дух на вечно младите души, няма ограничения и забранени зони. Нито забранени теми. Авторът ни води в покоите на жени, които се люлеят в търсене на щастие между плитки сексуални авантюри, при обсебени от колите си механици, един от които дори е качил автомобилен двигател в апартамента си, за да му направи основен ремонт на спокойствие - докато жена му е на море. Пияни кучета и фризьори, клошари - философи, фалшиви мулатки и азиатска мимикрия, градски пияници, научни работници и хамали, събрани върху библиотечни съкровища… Криминални завръзки, любов, романтика, изгарящи чувства и клюкарски истории… Такъв микс от разнообразни градски случки и „легенди“ не сте срещали. Но вече е време. Майсторът отваря завесите на феномена – град, пълен с щури хора – за да изкриви лицето ви от смях и да ви накара да се събуждате като деца – с желание историите да не свършват.

ПИПЕРЕНО ВРЕМЕ 

Когато есента е топла и дълга, и имам време - нарязвам няколко чувала червени пиперки и ги слагам на скарите на моята 17 метра дълга тераса. Да, няколко чувала. Обикновено към 50 кг чушки.
В горещо време изсъхват за около седмица. Обикновено от 20 кг сурова маса остават около 1-1,5 кг сухи "стружки".
После в тези топли и безкомарни вечери ги запичам леко в метални тави на огнището. При нагряване лентичките омекват, все едно са мокри, но после - като изстинат - се втвърдяват и започват да издават шумящ звук при сипване.
Сега вече продуктът е готов за мелене. За да се получи най-хубавият червен пипер, който човек може да вкуси.
Казвам го със самочувствие и увереност, защото имам гости, които го ядат с лъжица - с кисело мляко, мощно насипване в чиниите или просто си хапват така от него.
Ароматът е неописуем и няма нищо общо с миризмата на червения пипер от търговската мрежа.
Но си иска труд.
А това са все пак моите почивки от писането.
Като Агата Кристи, и аз - когато правя нещо монотонно, замислям романтични сюжети и интересни развръзки.
Само внимавам да не се порежа.
Да гледаш залезите от терасата, да поглъщаш уханието на сушен пипер, да слушаш вечерните петли и да прехвърляш наум деня си, е нещо повече от удоволствие.
Не бих слизал долу дори и когато притъмнява и заревото на западния хоризонт отстъпва място на едри звезди, под които няма градски смог, и затова те засипват очите и мислите ти.
Но обикновено по това време паля огнището на двора. И там, между дъските за рязане и жарта, се "раждат" други приказки. Които всички мои гости са вкусвали.

 СНЕЖИНКИ НА ТИГАН

„В такива чисти, бели зимни дни баба вадеше една стара алуминиева тен­джера и отместваше няколко търкалета на печката. Слагаше лъжица прясна свинска мас и хвърляше шепа пуклива царевица в очуканата тенджера. Ние с брат ми, ококорени, чакахме магията да се случи. Пук... пук... пук, пук, пук. Баба караше старата тенджера да танцува като нестинарка върху огъня, а вътре в нея се раждаха най-вкусните башулки. В малката стаичка ухаеше на огън, дърва, на вкусна зима. На детство. И на Баба. Сега башулките са пуканки и ги мятаме в микровълновата. А трябваше да е оптимистично. А не с болка по детството....“

Вана Борисова                                    /от едно писмо до моя милост/

В големия градски супермаркет цареше предновогодишно оживление. Стотици хора културно се блъскаха един в друг и се извиняваха вежливо, докато множеството им бавно се придвижва­ше от входа през щандовете в посока към касите. Създаваше се впечатление за кротко, но тържествено приготовление за края на света, защото щандовете буквално се разтоварваха в кошниците и количките на пазаруващите. Магазинът бе ярък от лампите и все­възможните цветове на стоките. И сияеше, сякаш Новата година бе вече дошла в него, а купувачите искаха да си вземат повече от това празненство.

Всички каси работеха, а в тълпата десетки служители в оранже­во-зелени униформи се грижеха както да обясняват на питащите, така и своевременно да информират по радиостанциите управите­ля къде и какво се изчерпва по стелажите.

В този цветен и вежливо усмихнат хаос едно момиченце се бе хванало за количката, бутана от майка му, и се оглеждаше тревож­но наоколо, все едно е изгубено. От време на време то питаше или казваше нещо на своята майка, загледана в списъка си и рафтове­те, но тя му отговаряше някак отнесено.

Една служителка, вероятно оставила вкъщи свое подобно детен­це, за да бъде на работа в това усилно време, се наведе към него и го попита какво търси. Детето за миг се смути от въпроса на непо­знатата, но нейната усмивка беше толкова подкупваща и красива, че то само погледа отвеяната си на другата страна майка и каза, че трябва да купят „Снежинки за тиган“. Чувайки това, служителката се дръпна неволно назад, както бе направило детето в първия миг, и се видя, че увереността, с която закачи детето, се превърна в неудобно озадачение. Тя попита пак и като получи същия отговор, изпадна в леко объркване. Може би вече бе съжалила за намесата си, но в този момент и майката се намеси и покани дъщеря си да обясни как изглеждат тези „снежинки за тиган“, които явно бяха голямата тема за детето в този пазарен тур.

Малката, окуражена от родителската подкрепа, обясни по най-бързия начин: „Ами те са едни малки и жълти, но като падне сняг, баба ги слага в тигана и ги кара да стават големи и бели и после се ядат. Със сол!“

Жените се спогледаха една друга и започнаха да се усмихват.

-    Кажи на леличката - подкани майката дъщеря си - как баба ти ги прави от малки и жълти да стават големи и бели!

-     Ами нали казах вече?! - репликира детето. - На тиган ги прави. Затова се наричат снежинки за тиган.

-     А скачат ли, като ги прави? - попита служителката, за да се увери, че правилно е разбрала.

-     Ами, скачат! - засмя се детето вече не толкова срамежливо. - Снежинките на снега падат на двора отгоре надолу, а тези пукат и се опитват да избягат нагоре. Ама баба ги притиска с един похлупак. После ги изсипва в една тава и ги соли отгоре. И аз ги ям.

-     Разбрах! - каза жената с цветната униформа. - Кажи ми как се казваш и по радиоуредбата специално за теб ще съобщят къде са снежинките за тиган. И ще отидете да си ги вземете.

Детето каза: „Аз съм Наталия!“, а майката се опита да каже: „Ама недейте, аз знам...“, но служителката се отдалечи между хората. След малко по уредбата се чу любезно съобщение: „За нашата мал­ка посетителка Наталия нейните снежинки за тиган вече я чакат на щанд 3/11. Благодаря на всички, които тази вечер са наши клиенти.“ Тонколоните пропукаха нещо и гласът пак повтори - „Специално за Наталия - снежинки за тиган на щанд 3/11“.

Майката, изчервена и развълнувана, бързо поведе детето към упоменатия щанд, за да не се налага да ги упътват трети път на всеослушание. Провряха се през хората и ето там ги чакаше онази служителка с плик сурови зърна за пуканки. Подаде ги на детето, изчака то да се усмихне и каза шепнешком на майката, че това е подарък от магазина. Този път майката се изчерви нацяло и се опита да протестира, но служителката я призова да не развалят празника на детето. Жената сложи плика с касова бележка за ну­лева стойност при другите си покупки, а служителката им пожела весели празници.

Докато ги изпращаше, щандът беше моментално окупиран от десетки купувачи, които бяха видели как детето получи подарък. А други в този момент прииждаха отстрани, любопитни да купят от тази нечувана стока „снежинки за тиган“. Блъскаха се, питаха се един друг какви са тези снежинки и колко струват, а по-предните се караха с персонала как така промоцията е свършила след като едва е обявена.

В онази вечер за първи път, откак съществува магазинът, пукли- вата царевица на зърна свърши напълно. А служителите се видяха в чудо да обясняват, че това не е някаква нова стока, а обикновена царевица за пукане, но тълпата не вярваше и ги притесняваше с нападки за дезинформация и за делене на клиентите на „наши и ваши“.

После стана много късно, магазинът започна да затваря, за да не влизат нови клиенти, а влезлите вътре бяха приканвани да побър­зат с покупките.

Хората се разотидоха, градът притихна и започна да заспива. В настъпилата тишина у дома се чуваше само гласът на малката Наталия, която питаше от леглото уморената си майка кога ще завали сняг, за да я закарат при баба й. Майката обясняваше, че засега няма да вали, защото са такива прогнозите, и дори вдигна щората, за да я увери, че небето е чисто. Но в стъклото падаха едри лепкави снежинки, които се трупаха щастливи да видят Наталия. Детето ахна, а майката буквално изохка от учудване. С малката си пожелаха лека нощ, а после тя загаси и излезе към хола.

Жената се домъкна до кухнята, където я чакаше мъжът й, и сед­на безмълвна до него. Той я подкани, че му е обещала да разказва какво чудо се е случило в супера. Но тя каза отпаднало:

-     С две думи - утре трябва да закараме Наталия до баба й в село!

-    Не може ли да изчакаме до края на седмицата? Утре съм зает много.

-     Не може! - каза тихо, но някак и весело жената. - Днес в мага­зина й подариха един килограм снежинки за тиган, а сега тя видя, че заваля сняг. Ако утре не я закараме, ще видим и ние чудеса посред ден.

Мъжът погледна през прозореца и се учуди. После прегърна жена си, засмян, и й каза: „Помниш ли какво ти каза онази баба в селото, още като беше бременна? Че ще раждаш благословени деца...“ И я притисна по-особено. Но тя разбра намеренията му и се оправда, че е много уморена за такива неща. Той продължи да я прегръща и да й говори нещо и не видя как малката влезе по нощница в кухнята, извади плика с пукливата царевица от шкафа и го сложи на масата, за да не го забравят утре. И като им каза пак „Лека нощ!“ се прибра в стаята си. Те постояха миг-два мълчаливи и започнаха да се смеят. После преместиха смеха си в спалнята.

А на село също валеше сняг. Беше много късно, но бабата на Наталия използваше догарянето на печката и стоеше усмихната до нея. Гледаше снежната пелена отвън и ронеше кочани с пукливи зърна, сякаш се бяха уговорили с внучката й, че още утре, по среда­та на седмицата, ще се видят.

(разказ от сборника "Крадецът на слама" от Николай Илчевски)

 ГНЕВНИК НА СЕЛСКИЯ КМЕТ

(роман)

ПРЕЛЮДИЯ

 

О, неразумний, поради что се срамиш

да се наречеш селянин?!

 

Никой не знае какво е да си кмет, освен ти самия, ако си бил или си такъв.

Никой не знае колко пъти сам се чудиш за какво ти я дават тази заплата.

Както и никой не подозира колко пъти се проклинаш, че за тази „мизерна“ сума си принуден да кипиш като тенджера под налягане, да скачаш като пуканка в тиган и да ти се надуват от гняв и отчая- ние вените по врата.

Когато си кмет, разбираш какъв феномен е властта.

Афишираната власт.

Един директор на предприятие държи в ръката си бюджета, че и съдбата на стотици семейства на работещи при него, но той е просто директор. Един кмет, от когото зависи само чистотата и осветлението на улиците (хипербола), събира възхищението на всеки, когото поздрави, и благодарностите на всеки, който е имал честта да изпие кафе с него.

Феноменът на един избираем пост!

***

Селският кмет живее със селото си. В 99% от случаите дори живее някъде в него. Дели делник и грижи с престарелите и отчаяните, с върналите се със самочувствие млади от странство, с говедата, кокошките, с производителите на храна, с богаташите, правещи си модерни имения в затънтени села. Минава по същите прашни и кални улици, по които минават и съселяните му и които заедно с тях чака общинският съвет да включи в ремонтните си графици.

Него го търсят за урегулиране на граници на парцели, за качеството или липсата на водата или за място в гробищата. Но му звънят и го търсят за дворни кражби, за болни патици и избягали пилета.

Селският кмет за някои е бащица, за други – нереализиран шериф, за трети – плашило, а за други – последна и единствена инстанция.

И надежда.

Съдбата на един селски кмет – погледната отблизо и отвътре в рамките на един мандат.

 

ПРЪЧОВО ПЪЛНОЛУНИЕ

 

Когато чудесата искат да те намерят, няма да те чакат да се облечеш официално, а ще те изненадат по пижама или работни дрехи… Преживяхме  това, когато вместо в скъп хотел, легнахме в едни храсти с палатката си. За да станем свидетели на един концерт, който не можете да гледате дори в зала „Олимпия” или в „Ковънт Гардън”, Наядоха се хората на бял хляб, лукс, стерилни помещения и застъклен бетон. Някаква първобитна тъга ги дърпа през чистите им дрешки към дивотията. В кирпичени махали, паянтови колиби, наколни жилища, ледени иглута и степни шатри притичват изне- жени хора, преситени до повръщане от желето на лукса.

Има такива гладни събирачи на приключения, че дори липсата на тоалетна не ги разколебава. На такова „извратено“ сборище налетяхме едно лято, когато заварихме целия остров Тасос, претъпкан от летовници. Всичко по брега - градчета и селца, бе задавено от автомобили и задници. Натъпкан до последно по къщите на местните, светът се бе събрал в рекламната фуния на туроператорите  -  като за един стаден панаир на отпускарите.

А ние отивахме при Йоанис и Мария, семейство гърци, паркирали каравана-барче с агрегат за електричество в една тясна маслинена горичка с осем разкрача пясък пред нея.

Уговорено беше да сложим палатката си там и да се насладим на последното парче бряг без покриви по него, ако изключим романтичния силует на женския манастир „Архангелос“ на един скален нос. Когато се появихме, на чакълестия бряг преди пясъчната коса вече имаше паркирани двайсетина кемпера и каравани с регистрация от половината свят. И още толкова скъпи палатки с преддверия, двойни сенници и прочие луксове на капризни люде. Сборището бе от класа, защото никакъв отпадък не се виждаше, а тишината бе изумителна за стотината човека, събрани наедно. На фона на шума от вълните се виждаше как някои четат книги по шезлонгите си, други отпиват кафе или коктейли, а трети просто пържеха мазилата по лицата си на топлината на непоплюващото си слънце.

Но друг звук не се чуваше. Без крещящи деца, без музики, без подвиквания и без истеричен отпускарски смях. Без плажни игри, гоненици и прочие комплексарски дивотии на хора, виждащи море веднъж годишно. Заливчето приличаше на изискано парче от

Лазурния бряг, снимано на цветна лента без звук. Разкош!

Тих, слънчев, чист бряг и кристална вода. Рай. Отгоре на всичко бе юни и храстите тимари, със стъбла на хвойна и аромат на мащерка, цъфтяха по всички околни скали – до върховете на хълмовете. Това място бе чудо. Имах невинния и сакрален импулс да се съблека гол, за да види Бог, че не крия нищо, и да му благодаря за кошмарния път дотук, който бе бариера за тълпите.

Да му благодаря и за това, че бе създал повечето хора с овчи души и овче поведение, за да се бутат доброволно из бетона. И като се огледах, видях, че дошлите преди нас вече го правеха. Именно по този начин. С по едно парче плат на мястото на смокиновия лист.

Или без.

Единствено това, че всички някак ритуално привечер изнесоха хранителните си отпадъци около скупището ни, вместо да ги приберат в торби, ми се стори скандално. Но го приех като странно жертвоприношение. Защото туристите го правеха масово и внимателно, че да бъде случайност, лош вкус или криминален порив. Сякаш нарочно оставяха хранителни отпадъци за духове в храстите.

Но това бе само прелюдия. Подготовка за онова, което тълпите биха нарекли ужас, а диваците като нас - Божие благоволение.

Защото след дългото къпане в тихия, заграден от скали залив, леката вечеря на отразена от небето светлина и сладкото суетене да поделиш палатката си с багажа, дойде нощта. А с нея и сънищата.

С далечен и сладък звук на месингов чан островът начена неочаквано представление. Обади се след чана и глух, тъмен звук на тежка хлопка. От тези от черна ламарина, които носят на вратовете си големите овни и правещите се на зверове кукери.

Планината полека започваше да „пее“ откъм женския манастир.

Дрънкането наближаваше към палатките отвсякъде. И бе хаотично. През клепките си благодарих на Бога, че не сънувах реклами, а като се уверих, че съм буден, изпаднах в благоговение пред неговите тайнства. Извадих глава през мрежата на палатката и огледах, като подводничар, в кръг. Целият залив и планината бяха пусти и неподвижни. Сякаш хиляди призраци носеха звънци между храстите и дърветата, за да платим с данък „страх“ присъствието си тук. И как не! Звънът ставаше все по-ясен, все по- близък, реален и обсаждащ. Докато не ни заля отвсякъде.

В тъмното започнаха да се различават сенки между дърветата около лагера. Шептяхме си между палатките, изненадани от стотиците кози, които шетаха в нощта и пасяха между храстите.

При всяко движение на животните  чановете звънваха, а хлопките дрънваха, когато едри пръчове скачаха от камък на камък.

Стадото беше от полудиви животни – наближаваха плажа предпазливо, ядяха от онези изхвърлени отпадъци, които бях видял вечерта специално да се слагат около лагера, и побягваха при всяко движение или звук от палатките ни. Стотици тасоски кози ни оказваха честта да дойдат до нас в тъмното. А лагерът гледаше благоговейно. На светлината на луната се виждаха шведи, италианци и французи, седнали отгоре на покривите на кемперите си – едни с чаши вино в ръце, а  други със записваща техника.

Една коза душеше въздуха и пристъпяше плашливо към нас.

Двете й козлета останаха предпазливо в сянката на дъбовете. С голямо раздвоение тя направи още няколко стъпки, лапна края на голямо зелево листо и тичешком се върна при малките. Козлетата загризаха  листото направо от муцуната й. От една каравана се чу спонтанно женско „О, мама!“ и всичко пак утихна.

Бяхме зрители по бельо в специален спектакъл от дълбините на времето. Беше тайнство. Заради морето бяхме дошли, а попаднахме в резерват за стари времена. В епохата на  Ахил и на Омир хората по тези острови са разчитали на мляко от овце и кози и на риба от водата. Тогава е нямало туристи, а масовото слизане по брега на чужденци се е посрещало не с кафе, а с копия и извадени мечове.

Животните отминаха лагера и звънът им се отдалечи. Продрънкваха далече. Щяха да пасат като таласъми през цялата нощ. Защото, както ни каза Янис на другия ден, в жегата на деня пладнуват в козарниците под манастира.

Светлините на кемперите заизгасваха. Романтиците допиха чашите си в тъмното и всички се потопихме в сънищата си. Завити в плясъците на вълните. И охранявани само от една огромна пълна луна, която излезе от водата и застана на смяна.

Това беше. Живяхме седмица в този коктейл от девствен плаж и древни нощи. Западняците през деня сваляха велосипедите си от караваните  и уж на разходка отиваха до далечното село Алики да купуват хляб, с който да нахранят нощта. Всеки събираше обелки, трошички, омекнали плодове, недоядени сладкиши и безсрамно ги хвърляше между храстите. Сякаш минирахме лагера си. Всъщност оставяхме примамки за приключението. Никой не изруга през нощта, че му се спи. Никой не произведе звук в тъмното, с който да изплаши животните. Всеки имаше надежда да ги види колкото може по-отблизо.

С Янис през деня пиехме бира под тентата на караваната и си говорехме за острова. Дори един ден ми показа козарниците под манастира. Разбрах, че стадото е на обителта и че го има тук, откакто са издигнати стените му. Все пак и монасите пият мляко и ядат сирене. Дадоха ми два извити рога от главата на стар местен козел. И разбрах, че земите, горите и маслините в ниското са манастирски имоти.

Като всички хора и ние много пъти се зарекохме да идваме тук всяко лято. И не отидохме повече. Останаха скъп сувенир вечерите, в които тихо се събирахме, без да знаем езиците си - норвежци, хървати, румънци, германци, датчани, белгийци, французи... И сравнявахме качествата на националните си напитки. А после чакахме да заприиждат хлопките на козите и да се смесят със съсъка на морето. И на фона на ярка луна  да ни лъхне острата и брутална  миризма на пръч, който хлопа тежко под маслините и с вертикални дяволски зеници следи да не би козите и козлетата му да се сближат много с чуждоземците.

 Разказът е от книгата на Николай Илчевски  „ Репортажи от нищото“.

НАРЪЧНИК НА ЩАСТЛИВИЯ ЗЕМЛЯНИН

Книга със съвети за разумен и почтен живот. Част от житейския опит на писателя, представен достъпно и без излишна дидактика. Моралните ценности, правилата и принципите за успешен и щастлив живот са предтавени с чувство за хумор и самокритичност, привилегия на изпиталия ги в своя живот човек. 112 страници, твърди корици. Творбата е финансирана от Община Пловдив по Компонент 4 „Произведения на пловдивски писатели и важни за града издания“

Купи сега

КРАДЕЦЪТ НА СЛАМА

 

ПАК СТАНАХ БАЩА !

Преди почти четири години излезе от печат книгата ми "Записки от селската кръчма", която ме запозна с хиляди хора чрез дирекните представяния по селища и чрез изложенията за книги в различни големи градове.

Днес, благодарение на всички утрини, в които бабувам на изгрева, ще взема от родилния дом сестрата на "Записките". Тя се роди вчера и е на размер и тегло, както кака си.

И аз като всички щастливи бащи съобщавам радостта си на приятелите, без да обявявам името на бебето.

Приемете ме както искате, но ми е интересно дали някой ще иска още днес да му изпратя продължението на "Записки от селската кръчма, без да знае името на книгата и без да е виждал цялата й корица. Разказите са 85, форматът е голям, цената е същата.

272 стр. формат 240х160, 85 разказа,познатия ви стил от "Записки от селската кръчма"15лв

Все така държа на истинността по отношение на фактите, за да не засенчвам с измислици уникалната изобретателност и вкус на обикновенитенеобикновени хора, на които е посветена тази книга.

Глобализираният свят започва да се интересува от "малкия човек"

За "малките хора“ на село е важен животът, докато за гражданите на дневен ред излиза Азът, егото. Ако има 4-ма души и 4 стаи в апартамент в града, хората ще са сами в една от тях. Докато при селския човек не е така.

Около 30 години съм събирал историите в книгата си:

Това са "отпадъчните“ истории от моята журналистическа кариера – от времето, когато нямаше интерес към "малкия човек". Но сега с глобализацията на света, той започва да се интересува от оригиналните неща. А селото, което ние смятаме, че изчезва, е извор и на оригинални и различни житейски истории.

Не харесвам телевизионните репортажи от българските села:

Животът там е изкривен и скучен, прилича на една пералня с мръсно бельо. Обикаляйки по селата, аз съм виждал невероятно свежи хора. Там, където има корени на дървета, там ще има и корени на човещина.

Според мен, има голяма разлика в светоусещането между селския и градския човек:

Книгата блика от хумор и от смях, защото хората са витални. Няма обиди, няма разочарование. Този човек, който стои с двата крака в разкопаната земя, той няма накъде да потъне. В този свят няма място за страх. За тях е важен животът, докато за хората в градовете на дневен ред излиза Азът, егото. Ако има 4-ма души и 4 стаи в апартамент в града, хората ще са сами в една от стаите. Докато при селския човек не е така.

Чуйте цялото интервю тук

Кампания за превод на "Ръководство за половозрели безделници" на английски език

Набираме средства за превод на книгата на английски език

РЪЖОВЕЦЪТ СТИСКА ЗЪБИ

(из "Записки от селската кръчма")

Смален до 140 см. Сух. С хлътнали в черепа кафяви очи. Беззъб. С големи кокалести ръце – ехо от яко работене. Изкривени пръсти и любопитен поглед. Изглежда като 130 годишен. Поне.

 „Никой не знае какво е у тях... – какво яде, какво пие...Тоя вижда готвено два пъти в годината” - беше ми казал един от кметовете на селото, преди много време.

Като есенно листо, което вятърът подмята по малките улички, бай Ристьо (Христо по документи), наричан и Ръжовецът, обикаля селото – да намери с кой една дума да раздели. Когато си на 90, това не е никак лесно. Почти всички са по-малки от теб. „Мани ги тия хлапета - казва - Те още не правят разлика между врабчетата и мухите”....

С широки стари черни панталони и овехтяло палтенце, той тътри своите изрязани на петите гуменици,  вре се в малките купчинки хора пред магазина или площада, да поеме малко човешка глъчка.

Но, всъщност, търси своята бабица. Търси я вече над 10 години ...

Сигурно съм лош човек – виж, мойта как ма напусна и ме остави да се мъча сам. И поглежда към облаците, за да е ясно в каква посока е изчезнала.

Не се е адаптирал към самотата. И не би.

От време на време някой вади по една ракийка. Старият не отказва. Той самият понякога носи по едно бутилче в огромния джоб на палтото – ако са го черпили някъде – да почерпи и той.

- Ще пиеш ли, бай Ристьо?

- Е па, щом съм прав, що да не пия една. Ама само една....

- Ба... имам... - малко параноично отговаря, ако го питат „Имаш ли ракия?” - Ни кокошки, ни гъски, ни ракия... Едва гледам мен си.

Но друг път си признава „Снаата  остави една дамаджанка. В мазето. Я съм й сложил маркучле и, като ода из двора, вляза и смръкна. Само веднъж! После ода на магазина, върна се... и като се мушнем в стаята, пак си смръкнем... И така....

- Ей, самин се не стои, момче!  Децата? Обаждат се, идват от време на време...   Ходил съм  в апартамента. Врата до врата е там, човек върху човек.  Минават внуци – добре. Ама минават и правнуци – гледат ме, като че съм нещо от  зоологическата.

Тук съм си и при мен си – в тая къщичка. Само жената да не беше бегала... Не се връща, ама не ме и вика. Ей...! Ей....!   Насила не се мре.

И отпива тънка глътчица:

„Викам на докторката, таа нашта, селската: Айде, ма, кажи още колко ще се мъча, ма! А тя – Здрав си, бай Ристьо, минимум още 15 имаш! Много, ма, кво ша ги праа...? (хили се) Ако не ги искам?... А тя – Ще стискаш зъби и ще ги живееш“.

- Ше стискам зъби – смее се  дядото така, че устата му, забравила зъби и не познала никога протези, сияе като паст на стара костенурка - ... Ше стискаш зъби... ха ха ха – дека ги тия зъби, ма... Ше стискам дедовия!

Опъва още една... и така, докато се замае малко. Тогава се заглежда дълбоко в очите на човека срещу него – все едно търси дните си. Гледа жадно и вика:  „Ей...ей...ей... мина тоя живот, ей! Какво остана? Само ям,  спя, акам и шавам по улицата“.

 „...Обажда се синът по телефона... Как си, тате? – вика... Добре съм – викам...Какво да му кажа?: Умирам, сине, умирам... Умирам от самота... Тва ли да му кажа?.. Всеки ден може да е последен.... Ей таа, баба...!!!

…

Напролет идваха. Снахата изчисти, подреди, сложи снимки по стените. Да гледам децата, внуците, правнуците. Сложи ги и заминаха.

А аз седнах и си поплаках... Сам в тая къща –  само снимки...  Плаках, плаках... ама от рев не се мре.  Кво да права?  Ставай, дърто, викам си,  да видим докторката какво ще рече..

Отивам па при нея. Дай, някво хапче за умиране, ма! – ква си докторка такава?!  Ше стискаш – вика – зъбите...! Е, това вече ти го казах. Ше стискам аз....“.

Реката се е смалила след пролетния разлив и е довлякла всякакви клони и корени. Един дребен човечец с големи кокалести ръце и с вехта куртка ги подрежда в стара ламаринена ръчна количка. Закарва една до къщичката и се връща. По 5-6 пъти на ден. Казват, че Ръжовецът каквото си съберял, с това се топлел зимата...

На всеки курс спира  под черницата пред нас, където пръстта на улицата е заклепана от презрели плодове. И бере от провисналите клони едри, лепящи от сладост, дуди.  Яде с удоволствието на дете. Слага ги с шепа в устата и мляска, докато държи с другата ръка вейката...

После се затътря с количката към вкъщи. И пак... И пак...

А, черницата, като негова майка, напращяла от плод, сипе изобилно плодове при всеки полъх. И го чака да се върне от реката. За  да го накърми...

Купи електрония вариант онлайн:

В моят магазин тук

Или в BookRix тук

ЗАПИСКИ ОТ СЕЛСКАТА КРЪЧМА - ЧАСТ 1

Селото е живо и все още ражда, освен храна, и всевъзможни житейски истории. Те, заедно с доматите, магданозът и агнешкото, правят истинския вкус на живота.

За разлика от разглезените тревомани и интелектуалци по градовете, аз смятам, че запустялата провинция и хората, които произвеждат храни, ще си върнат вниманието на обществото. Макар и по болезнен начин. Защото витрините не се ядат, нито рекламните брошури стават за салата.

Нямам нищо против лукса, но скоро модата на огледалните прозорци и марковите дрехи ще бъде засенчена от лукса да ядеш истинска и качествена храна. Ако я имаш.

Добре дошли в това сборно село с истински истории – такива, каквито съм ги записвал в годините. И които продължавам да събирам с удоволствие.

ТЕ СА БРУТАЛНО ОТКРОВЕНИ

В тях има много сексуални теми, защото хората по селата нямат фалшивата свенливост на гражданята. Там водят кравата на бик или на ветеринар, заплождат прасето, магарето, козата. Пред очите им петелът всеки ден по много пъти разкряква кокошките със своята съпружеска преданост, а кочът мърля овцете, когато овулацията им го поиска.

Сексът на село е част от бита както за хората, така и за животните. Той не е интимно преживяване, каквото е в лицемерните покои на апартаментите и редакциите. А е просто събитие, с което се поддържа животът.

Разказването на подобни истории е откровеност, а не бруталност. Вулгарен е цинизмът на политиците, на педофилите, фетишистите и всякаквите извратеняци, с които са опаразитени големите градове.

Където, гледащи порно чиновници, издатели, критици и редактори, смучещи нощем силиконовите си вибратори, ахкат престорено: „Ааууу ... това с чукането на козата е много грубо!”

Мили мои, а сексът с гумена кукла, с двуглав латексов змей, с вагинален паяк (с каквито са пълни гардеробите ви), какво е? Поезия ли е? Или Ода на невинността?!

ТЕ СА ЖЕСТОКИ

В тези истории има много грубости и много стресиращи картини. За които са ми правили бележки: „О, не бива толкова директно, това е много хард. Moже и без тази кръв...”

Сякаш аз съм ги режисирал или измислил, а не суровият делник на селото.

За такива моралисти и нежни души, съществува само сервирането на пилешкото на масата. Само че кулинарните изтънчености вкъщи и в ресторантите не започват от хладилника, а от поточната линия в кланицата, където, при срещата с модерния циркулярен трион, хиляди кокошки губят уникалния си живот и глави.

За да стигне една мръвка до сатенените покривки и свещи на масата, ветеринарят трябва да бръкне с найлонова ръкавица във вагината на кравата и да се омаже до рамото, а после роденото теле да бъде брутално убито за „промишлени цели”.

Е, ако в града може с идиотско лицемерие да се абстрахираме от технологията на смъртта и на храните, то на село, за да ядеш бульон, често трябва да сложиш сам петела на дръвника. Или да гледаш как баба ти се е надупила, за да сади краставици.

Според мен, скандалното е не в това да описваш натуралните неща в селското ежедневие, а в това да си слагаш главата под меката градска възглавница и да се преструваш, че не знаеш какво правят с навирения ти гол задник. Или как и откъде кървавите ребра са дошли до витрината.

ТЕ СА ВАРВАРСКИ

В тези истории има и много дърварски, недодялан хумор. Защото не всички на село са дорасли до изтънчения вкус на Уди Алън (който между впрочем се ожени за доведената си дъщеря). Нито има време да заплита фини каламбури, като в холивудските комедии – които комедии все повече изобилстват от гейски намеци, лесбийски закачки и едипови мераци.

На село, ако се наведеш в неподходящо обкръжение, някой може да ти сложи палец в задния ръб на панталона или да те шляпне.

Не твърдя, че това е връх в нравите и шегите. Но поне е сигурно, че няма онзи похотлив подтекст, с който педалите те гледат в нощните клубове на града. Селяните по-скоро те предупреждават да бъдеш бдителен в суровите условия на първичния живот.

Да ти налеят ракия вместо минерална вода и да се смеят, след като се опулиш от изпития „огън”, е тъпо. Подобна идиотщина в града е да ти сложат пластмасово лайно в чинията или да те напръскат с пръдлив спрей. Защо градското да е купон, а селското – дивотия?

Ето с тези псевдоморални, несправедливи и лицемерни условности искам да се разделите, докато четете записките ми от селските пейки и кръчми. Правил съм това като ботаник, който описва растенията в гората – без значение дали са отровни, лечебни, сладки, бодливи или красиви.

Моята писалка е моята документална камера. Добре дошли в това сборно, и щуро като живота, село.

КНИГАТА Е НАЛИЧНА В ОНЛАЙН МАГАЗИНА МИ ЗА КНИГИ

РЪКОВОДСТВО ЗА ПОЛОВОЗРЕЛИ БЕЗДЕЛНИЦИ

БЛАГОДАРЯ НА ФЕНОВЕТЕ !!!

Когато през 1994 г излезе първото издание на ръководството, не знаех, че ще дойде време да ми се обаждат фенове от Сиатъл, Камбера, Монреал, Париж, Лиеж, Краков, Мексико сити, Чикаго...

Мога, но не трябва да хабя хартията, като изброявам имейлите, които получавам от различни краища на света и на България. Често с молба да изпратя това книжле. Искам да благодаря на всички, които ми пишат. Има такива, които споделят, че са израснали с нея, други, че я имат за антидепресант.

Вече две десетилетия това заглавие се търси за подарък или за личната библиотека. Но най-странната награда за мен е, когато някой споделя, че са му я откраднали. Все още не мога да повярвам, че това се случва с мое четиво.

С безкрайна благодарност към читателите, подписах с „Алитеа” договора за третото издание. Сега подготвям „Теория и критика на онанизма”, която е тематично продължение на ръководството.

Винаги може да ме издирите в нета, така че не спирайте да ми пишете. Това е истинската награда за всеки писател.

КНИГАТА МОЖЕТЕ ДА ПОРЪЧАТЕ ТУК
Автора

ГЪРМЯНО ВИНО

Виното се беше унесло в хладен сън в дъбовата бъчва, закотвена в мазето с картофите, когато двама мъже влязоха, решени да го затворят зад тапи и саморъчни етикети. Гърлени думи и тежки стъпки прекъснаха дрямката му. Сън, в който горещите октомврийски дни си уреждаха срещи с хладни нощи в редовете на лозето и когато звънците в гласовете на жените ронеха най-зрелите зърна направо в ръкавите им.

Виното не искаше да напуска овалната утроба на майка си и се запъваше в канелката. Но мъжете се смееха, раздуваха истории за топли жени, режеха мезе направо върху седалката на дървено столче и гърмяха с пистолети, за да изкарат от течността лошите духове. Опитваха го с все по-дебели езици, смееха се все по-диво и все по-често оставяха димни дупки в гредите на паянтовото къще.

Дали не успяха да уплашат всички тъмни сили от тъмната течност? Или с гърмежите си я разсърдиха нещо? Но тя кипна кръвта им, превърна ги в тежки гръмогласни петли, които на сутринта щяха да се събудят с изорани до кръв лица и несигурни като мъгла спомени.

Из "Металургия на думите"

ПЛОВДИВСКИ АЛМАНАХ

Чета и препрочитам „Пловдивски алманах” на Димитър Райчев. На Мимо Райчев, както го знаем.

Един великолепен резултат от къртовския труд на човек, поставил си за цел ден по ден да събере историята на Пловдив за 111 години. Снимки, от както в града има фотография, препечатки от вестници… обяви…. Всичко, което се е случвало от 1878 до 1989 г.
Изумително търпение и благоговеене пред факта. Ако съвременната българска журналистика вземе за своя икона Д.Райчев, бихме живели в далеч по-добра информационна среда и в не толкова експериментална за властта област от континента.

Главата на Альоша, сложена на земята пред чука на родителя й… Не е трилър – а снимка как е оформено лицето на знаменитата скулптура.

Фотографии на партизани по главната улица, кадастрални планове от началото на третата българска държава… Обяви за градски балове, редки гравюри, съобщения за строежи на емблематични сгради, културни афиши… Не мога да изброя всичко, нито трябва.

Ако през втората половина на ХХ в., живяхме с „Пловдивска хроника” на увлекателния Никола Алваджиев, бих събрал смелост да кажа, че Мимо Райчев е дал на града неговата Библия. Неговата свещена (заради фактите) КНИГА.
Е, авторът е избрал да е алманах. Не можем да му отнемем правото – особено след възрожденското усилие да събере е сборник няколко хиляди исторически факта и стотици уникални илюстрации

Аз лично си я наричам КНИГАТА за Пловдив.
И искам от името на всички пловдивчани (независимо дали са я чели или не) да кажа едно Благодаря, Мимо! Още след първата голямоформатна „Пловдив завинаги” ти показа как трябва да се създават исторически сборници. Да са ти весели празниците и спорни делниците!
Весели празници и на всички читатели! Не само мои. На всички хора, които все още четат .

Вижте за Мимо и в рубриката „Личности” на
сайта www.iloveplovdiv.com 

И "ПЛОВДИВ НАЙ НАЙ НАЙ" тук

МЕТАЛУРГИЯ НА ДУМИТЕ

Една книга с цветността на Discovery и колорита на репортажа, която връща престижа на печатното слово.

Металургия на думите по дух е книга от репортажи за събития, които не влизат в новините, но са важни за всяко нормално човешко същество.

Сборникът е по-близък до духа на Discovery и National geographic отколкото до традиционната белетристика. Перото на автора представя случки, с които се заминават съвременните студии за научно-популярни филми, но с изрази, които са еталон за майсторство в разказа. Самият словоред е брилянтно изчистен от клишета и е образец за въздействащи конструкции на речта. В българското книгоиздаване отдавна е нямало толкова красив език за нещата от живота.

Книгата съдържа над 120 текста, които са като филмирани случки с глобално значение: жабешките сватби, астрономическия феномен „пролет”, върколаците в леглата, хората преди пещерите, варенето на ракия, последните призраци...

Близо сто и шейсетте цветни страници са илюстрирани със снимки на каменни и дървени феноменални форми от музея на камъка и дървото „Тера Фантастика”.

Представям три малки примера:
...

В драпериите на излизащата пара някои се катерят горе по казаните, човъркат нещо, нагласят, разглобяват тръби... Изведнъж вдигат някой от големите похлупаци и облак дива пара избухва като при малка „учебна” атомна бомба. Анатема!!! – би крещял свещеник Торкемада от Светата Инквизиция. И би имал право.

Ангели на трудолюбието (събирали плод по плод, за да напълнят тонове материал), дяволи на ферментацията (давали последните си пари за чувал захар), грешници в маниакалното си влечение към домашнярката, тези хора внимават да не изпуснат и един градус в този върховен момент. И в похотливото си треперене около прокълнатата течност, най-вероятно си осигуряват място в истинската преизподня. Но ако им го кажеш в момента, само биха махнали с ръка: Не сега! Не сега!

...

Тиня и мрак.Вече си в Мезозоя.

После врявата пониква от далечния бряг.

Затихва , избуява – сякаш призраци обикалят по водата и дирижират дивия хор. После сместа от водорасли и жаби пак закипява.

Събира се с хиляди други крякания и каканижения, набира мощ... Прониква в теб, надига се. Изригва към небето.

Брътвежен вулкан.

Една звезда пада. От труса. И изгаря над тръстиката.

Но на жабите не им пука.

...

По улиците на селото сутрин пълзи миризмата на греяна ракия и издайнически показва къде след малко ще се понесат протестните писъци на прасета. вадени насила от уютните им кочини

Врящи казани с вода и хора с окървавени дрехи около димящата вода, заедно с ревящи газови горелки... Категоричните белези на вихрещата се из района зимна пандемия по свинете.


Книгата е истински подарък за любителите на четивото. Вижте я тук

Книгата е част от проекта „Текстът като визия” посветен на българската словестност.