01 февруари 2016

Щастието иска да си гладиатор и съзерцател (Но, ако си само едното, ти е спукана работата)



„Няма път към щастието. Защото то е в самия път”.



Представите на мнозина по този въпрос могат да се онагледят. Не срещащите щастието са две основни групи – амбициозни плановици, готови да го догонят и охлюви, чакащи да им дойте на гости.
Първата група има такъв план:
Огромна сияйна порта високо на хоризонта, към която драпаш 10-15 години. След безкрайно напъване (образование, кариера, кола, жилище....)  я преминаваш и автоматично ставаш щастлив – завинаги.
Илюзии, илюзии!
Първо не познавам човек, който да е стъпил на  хоризонта и после – дори да изпълзиш до такъв рубеж, си останал без нокти, с 3-4 истински зъба в устата и нерви по-тънки от пипалата на онази медузка – ируканджи. Една дума и аха да се скъсат. През това време си платил кървави данъци – лошо отношение към родителите (най-малко мълчалива
небладарност), безкрайно зубкане до прозорец, на който гугутките 5 години се засиняват от „гукане”, неистова работа, планове и комбинации,  пропуснати пътувания, нерви и амбициозни изблици (дори и в леглото с гаджето), отложени срещи с хора, които те обичат, кълване в нета, когато ти пазят място на масата в ресторанта, дори отминатия уличен музикант, който иска да ти благодари с 2 изречения за пуснатата банкнота.
Втората група има друг план:
Щастието е нещо като пиле – все някой ден ще кацне на прозореца. Или поне е пощальон, който рано или късно ще звънне на вратата и ще ти връчи призовка „ Обявен си за щастлив”.
Чакане, чакане, чакане...Поне да проверят в орнитологичния атлас има ли птица на щастието. Щото, като не я знаеш как изглежда, ще зяпаш след всяко врабче, което ти шари перваза с курешки... И ти омеква надеждата, защото никое не чука с клюн в стъклото да ти даде златно ключе. Хвъркат си хвъркатите и, ако си наблюдателен, ще разбереш, че те май всички са щастливи. Тук трошичка, там красива врабка.
Чистят си перата и цвъркат. Гледат залезите и изгревите от клоните, пеят си, гонят се. И не съжаляват кой знае колко, когато шеметно ауди ги превърне в мазна диря по предното стъкло.
Щастието не чука и на вратата. Тези, дето го чакат на шпионката, виждат как другите се натискат пред вратата им, чуват как се кикотят до асансьора, виждат цветята, които ухажващи и ухажвани разнасят по стълбите. Дори в извънредните случаи, когато са сигурни, че снощи то е било  до ключа на стълбищното осветление,  не намират плик на вратата си. А дръзки следи (като от яйчен белтък) по цокъла, оставени от някои, които явно са били ощастливени.
Нещастниците ( не щастливите) твърдят, че го няма, за да оправдаят пораженията си. Но това е все едно да кажеш, че въздухът не съществува, защото не го виждаш. Или че вирусите не са факт.
А то си обикаля невидимо между обикновените чаши, до които хората се гледат в очите, по поляните, на които някой пали огън, по офисите, в които  друг се интересува повече от сълзите на колежката, отколкото от премията си, по лекционни зали, мръсни работилници и ...т.н. и т.н.
Какво да ви кажа – то щастието е като оргазма. Или го получаваш или не. А това, че не можеш да го опишеш, не значи, че не го познаваш.

Няма коментари:

Публикуване на коментар