РЕКИТЕ И ВРЕМЕТО

 

Намирам за голяма мъдрост на Господа това, дето е направил реките.

...

Парата на океаните става на облаци и така стотици хиляди тонове вода "плават" по въздуха додето преминат над планини и пустини, додето облаците задерат челата на върховете, разкъсат се по планински хребети, и като ранени животни оставят "кръвта" си - дъждовната - над вековните букаци на планините.

И се подгонят тези дъждовни капки към земята, лапат праха от въздуха, слагат го в коремчетата си и го изпират. И той замирисва на озон, на чисто съвършенство. С нещо напомня на въздуха в Рая.

И падат тези капки върху земята. Барабанят я, както източният лечител с пръстите на ръцете си прави на болния точков масаж.

А после се юрват по стръмното, хващат се една за друга, създават вадички, после поточета, после игриви бързеи, сърдити и гръмогласни водопади...

После се сбират едни с други и правят рекички, рекичките като моми вплитат водите си и стават едно цяло.

Превръща се в реки.

Реките бързат надолу и разглеждат просторната равнина. Колебаят се наляво ли, надясно ли, вият се като змии, правят меандри и викат семената на дърветата да се събудят по бреговете им.

Водите дават живот на корените, корените хранят мощни стволове и разперват зелени сводове от листа, короните правят сенки ...

А в сенките се стрелкат риби, които опитват вкуса на водата и по този вкус четат биографията на капките, които са се родили в облаците и са станали на дъжд. Рибите се радват на тези разкази, скачат от дълбокото и правят с коремите си слънчеви зайчета, за да поздравят този, който е създал изпаренията и е завъртял целия кръговрат.

А реката, като майка, която е приседнала, за да се порадва на играта на децата си, проточва мътните си мисли за живота - своя и този на хората.

Няма кой по-добре от една река да знае как тече времето. Защото времето и реките са далечни роднити. От различно нещо са направени, но си приличат по нрав и почерк. Текат бавно, но само в една посока - напред и надолу.

И както няма сила, която да върне една река от естуара й към изворите, така няма и кой да върне времето от днес към вчера.

Няма!

А хората са като рибите - както едните плуват из струите и търсят какво им носи за хапване водата, така и хората зяпат срещу дните. Едни по-безапетитно, други зейнали като китове - искат на нагълтат тонове наведнъж, да изядат света ... Без да осъзнават, или по-скоро удобно забравили, че се мотаят в едно голямо течение.

Ето това ми разказа тази сутрин реката. Моята приятелка, на чийто бряг се заселих преди 10 000 въздишки на слънцето.

 ДЪЖДОВНО АДАЖИО

Няма слънце.

Няма жега.

Няма топлина в пътеките в двора, с която да зарадваш босите си крака.

Оставаш с впечатление, че се събуждаш в буркан с блатна вода, която някой е разбълникал и не знаеш къде си.

В краката ти вода - на локви, във въздуха вода – на устремена дъждовна завеса, в небето - вода от подгизнали облаци.

Цяла нощ е така.

Взираш се нагоре – да прецениш колко са дебели тези облаци и няма ли да просъхнат малко след такова обилно капане, но няма небе, няма дъно в сивотата, няма форми, нито някакъв контур.

Няма го слънцето, което грее по това време с несравнима мощ и яркост. Небето е като повредена неонова лампа – еднакво сиво, еднакво мътно и пригаснало – като дъно на изплакнат буркан от боза.

Няма птици, няма звуци, няма хоризонт...

Дъждовна тишина!

Или тишина, удавена в непрестанен дъжд.

Което и да е по-точното от двете изречения, аз съм леко притихнал от щастие.

Седя в цветната си къща, която е топла и суха. Обляна от светлините на толкова лампи.

От печката се носи дъх на запарена мащерка с маточина.

В малка тенджера изстива някаква подлудяваща фантазиите ми супа с целина, заешко и гъби.

В такова време, с голям риск да раздразня, обидя или предизвикам някого, ще напиша директно, че съм щастлив.

Никакви изкушения отвън. Никакви пориви за излизане.

Навън сега е моето "навътре". Моите укрепени складове от спомени, бележки и нахвърляни листове с изречения. Които сънуват своите заглавия. И своите заплитания.

Явно тишината и изолацията ми действат доста ерогенно. Като близначки, които са ми дошли на гости и партито ни едва започва. Без бързане – бавно и разточително, с небрежно събличане, докосване с върховете на пръстите, доверително шептене в ушите, обещание за дълго тържество...!

А някъде в далечината, в мъглата на бъдещето, натрапчиво и беззвучно се мяркат гъбени излети, гъбени пиршества и дълги маси с приятели. Но това е доста, доста напред – някъде във времето.

Сега ВАЛИ!

ХОРАТА, КОИТО НЕ ПРИЗНАВАХА СМЯНАТА НА ЧАСА

Имаше едни хора, които не си променяха часа по лятното часово време, колкото и останалия свят да въртеше и плетеше стрелките на своите стенни, ръчни, крачни и всякакви други часовници, когато го изкомандват от новините.

Те лягаха и ставаха по единственото астрономическо време, което познаваха още от далечното си детство.

Беше странно, когато отскачах до тях в летните съботи и недели, да гледам, че те живеят един час назад от всички. А обяснението защо го правят беше наглед много странно.

- Заради животните. Кравите са свикнали с часовете на извеждане, с часовете на доене и с часовете на лягане в обора. - казваха те. - И ние само ги стресираме като два пъти в годината им сменяме режима. Ти знаеш ли какво е през лятото да влезеш в обора и да вдигнеш животното да го доиш, а то още сънено преживя? Кравата не може да разбере защо веднъж е така, а друг път- иначе.

Тези хора бяха пенсионери и предпочитаха да имат разногласия за часа с останалите хора, но не и животните си, които им бяха част от семейството.

Те предпочитаха да натоварват себе си с постоянни преизчисления кога всъщност започва сериалът им по телевизията, и кога започва филмът, който очакват, отколкото да стресират животните, благодарение на които си помагаха финансово.

За някои това може да е дивотия, за други да е странност, а за трети да е измислица. За мен е просто преживелица и морал. Това е уважение към "съдружниците" в семейството. Защото по тези земи хората са имали крави и кокошки, хиляди години преди да се появят чиновниците и политиците. От което е ясно, кое е първо и кое по-важно. Изкушавам се да направя дори една метафора, че първо са били кравите, а после са се появили кърлежите.

Тези хора, за които разказвам, бяха моите родители.

На тях дължа не само появяването си на света, а и много от моите разбирания, между които и самодисциплината. Затова ставам всеки ден в пет - защото и аз имам стада - макар и от думи.

А после гледам все около 7 да сложа по някое изречение и тук.

ПРЕПОЛОВИХМЕ ДЕКЕМВРИ

 

Хората по селата започнаха да се утаяват по къщите си - заради необходимостта да наблюдават остатъчната ферментация на виното и на киселото зеле. И заради колективното скубане на пуйки, кокошки и гъски за фризерите.

А тези в градовете - да чакат новогодишната програма по телевизията и да се чудят в кой ресторант да резервират новогодишното си скубане на портфейли.

Тук - там някоя женица до печката вече е започнала да чука орехи за новогодишната баклава, докато други изчукват последните си приключения в старата година.

Ледът обладава локвите през нощта, а те го изпиват през деня, пред очите на хилаво слънце. Снегът напредва от върховете на планините, за да сбъдне мечтите на малчуганите в равното.

Кметове и домакини се чудят как по-пищно да украсят пространствата си, но само търговците на наливно вино и притежателите на преносими скари знаят как точно и с какво се украсява празнично една човешка душа.

Ловци на хонорари изваждат бутафорните си шейни, с очукани пластмасови елени, за да примамят доверчиви деца в скутовете си. Същото правят някъде в мними командировки и бизнесмените - но в скъпи хотели с късополи Снежанки с празнично украсени жартиери със снежинки.

А селските котки спят в сеното в плевните, безмилостно сънувайки деня, в който ще изведат прасето от кочината. И хора, кучета, гражданя. кокошки и котки ще му се радват по един древен и първобитен начин.

Ех, празници идват!

И се сещам за девиза на онези селски пияници - "По- добре безделници, отколкото без празници!

ИКОНА С КРЕМЪЦИ В ТЯЛОТО

 

С белези от опадали „зъби“ старата диканя  прашасва в ъгъла на плевнята – досуш изсушена бабица, свряла се зад печката, за да не пречи на младите в къщата.

Всеки изваден кремъчен къс  е оставил дълбок белег в плътта й. Зеят дупки в дървото – от годините, в които е трила пшенични, ръжени и ечемични стъбла върху плочника на хармана. Всеки останал кремъчен зъб е знак по който да се ориентираш и да си представиш каква красавица е била като млада.

Сламките и зърната, върху които се е плъзгала, са полирали тялото й. Тя в своята дървесна старост е красива, чаровна и обладаваща очите като киноикона, която знае какво е била и която ти също знаеш как е размечтавала тълпите. Сега е набръчкана, проядена и напукана – смълчана в ъгъла на плевнята - в старите паяжини на миналото.

Колко плява е отделила от семената  на пшеницата и ръжта!  Колко пъти е трошила зъбите си в камъните на хармана, докато изрони  зърното от стъблата.  Хиляди пъти е усещала, опряна под навеса, уханието на хляба, току-що изваден от пещта и нито веднъж не е опитала и залък от него. 

Толкова заслужила, толкова притихнала, толкова смирена, и толкова свещено изглеждаща е в своята старост, че ти иде да я прегърнеш.  И да й благодариш с думи, задето е хранила човеците в рода ти. За да оцелеят. За да пребъдат. За да родят прабабите и прадядовците ти. Които да родят твоите родители, а те - тебе. Тя е като една славна баба в  твоя род, която никой не е посмял да изгони от къщата, дори и след като е станала безполезна. Макар хиляди като нея да са изгорени на ракиените клади под казаните  заради единствения им грях – ненужност. Сякаш са вещици.

**

Между другото си давам сметка, че всички вещици в човешкия летопис са горени от страх. От първобитен страх от непознатите възможности, от усещането за различност.  Като убиването на змия от някой примитив – поради вродената му ненавист към влечугото.  Без разлика от вид, големина и нрав. Убиване от антипатия, убиване от уплаха, убиване от суеверие.

Така е и с диканите, и старите черги, и старите халища, и старите бурилки, хавани, каручки, седла и прочее съкровища, които оценяваме днес. Но за отървалия се от вършеенето човек диканята и дървеното рало са били спомен за труден и неблагодарен труд.  Когато ведно с магарето, самият той е бил  добитък покрит с прах и осили. Обикалящ в кръг хармана. И по труден, примитивен и бавен начин  отделящ храната си от фуража. Няма как отървалият се от тези горчиви усилия човек да не го е страх от връщането на изпиващите силите и радостта стари технологии.

За поколенията, които виждат в набодената с кремъци дъска романтика и етнографски трепет, е нормално тя да бъде ценна. Но за отървалият се от нея индивид, тя е пот от изнемогата му и кръв от катранените  му дни. Той я пази за всеки случай и сънува кошмари, че пак ще му потрябва. Че вършачката в село може да се повреди и да трябва пак да стане впрегатен заедно с впрегатните си добитъци  - за един самун - груб, осилест и тежък хляб.  Той я пази за в черни дни, но  и се бои от тази възможност.  Ужасява се, че съдбата  може да го накара да дели работните си усилия пак с нея.

Затова когато се увери, че машините вече са много и че хлябът му не зависи само от единствената  вършачка в село, а е подсигурен от хиляди други машини, и че обществената хлебопекарна ще пребъде, той събаря своята семейна фурна, а диканята изгаря на драго сърце за две струйки ракия.  Изгаря я заради горчилката, а не заради самата нея.

За да не я сънува. За да не се сънува впрегнат в нея. За да не се налага да чака вятър, за да отвее зърното си. За да не се събужда от сънища, в които той и добитъкът се различават по  това, че той работи повече от  животните си.

После човекът се уморява от работни дни и страшни сънища. И  заминава към предците си – положени като гнили семена  тук – там в  страшните гробища.

Остават децата му, за които  старата каруца, паламарките и динанята са спомен от бащата. Остават и внуците, за които тези неща са вече важни – заради попилата в тях родова история. И биват оценени като реликви.

Ето така една беззъба диканя от работлива, беззъба бабица се превръща в семейна „икона“, тачена и пазена като истинска такава със зографисан светец. Реликва -  като бабина носия, като семейна сребърна лъжица, като спрял от умора джобен часовник…

Старата диканя … !

ЗА ЦОНКАНЕТО, ЧАНОВЕТЕ И ЦОНКИТЕ В СМОЛИСТОТО УХАНИЕ НА РОДОПИТЕ

Кравата цонкаше в долчинката и сладкият звън от това се разстилаше в още невдигналата се утринна лятна мъглица над реката. Чанът на шията й, полиран от триене в тревите и храстите докато тя навежда глава да пасе, отзвъняваше при всяко движение с уста и при всяко отмятане на глава, за да пропъди първите мухи върху себе си.

Въпросът, който ме занимаваше бе защо след като тя, със знънеца си, на местния диалект „цонкаше“, камбанката на врата й се нарица „чан“, а не цан? Какъв ли езиков закон се е намесил и е заменил един звук с друг? Според местния говор металът „цонкаше“, щом животното го раздвижваше, но той самият не беше „цан“, а чан.

Но това отиде някак на заден план, защото друг, по-едър практичен  въпрос  дойде и пропъди някъде „научния“:  Кравата как понася този звън досами ушите си? И как го игнорираше, та да запази чувствителността на слуха си? Защото тя спира да движи глава и се наслушва, ако отнякъде пропълзи глъчка на хора или гълчане на една уста. Дали нейният стопанин говори, или друг там някакъв чиляк казва нещо? Както хората от семейството разпознават чана й сред десетки други по специфичния му „тембър“.  

И кравата, като открие сред звуците на планината гласа на „своя“ , вдига глава да го поздрави с едно специфично, призивно-обичливо измучаване. За да се знае, че не само той я търси, а й тя него.  

Та да се върна в картината. Сутринта бе пълна с режещ въздух в сенките и ароматно жужене по огряните вече камъни с мащерка. Кравата пасеше в мокрите треви в ниското, клатеше рогатата си глава и окаченият жълт „цан“ цонкаше. Скубеше билковите си закуски, махаше с опашка и пристъпваше бавно. И беше толкова хубаво, че по-смайващо би било, ако отнякъде ангели със звънчета на глезените долетят и накацат по шишарките на елите. Или се подредят да бозаят от цицките й.

Дали такива вестители бяха посещавали и първата българка, която беше втъкала този звън в името на детето си, или тя сама се бе сетила. Първата планинка, която е родила и, като е чула  бистрия плач на женската си рожба, е решила да нарече дъщеря си Цонка. Да цонка, да звъни това дете с гласа си като онази камбанка отдолу в дола.

Сигурно така се е появило това име. Искала е жената рожбата й да има в гласа си такива чисти тонове като онези, които се носят по поляните на тази вълшебна, упоена от билки и смола планина.  И ми стана ясно, че музиката може да бъде навсякъде.

МОКРАТА ГОРА

Колко от вас знаят за „отвратителната” гостоприемност на една мокра гора? И за катарзиса на листата и душата...

Това не е прекрасната зелена тучност, в ясен ден, с  хиляди дъхави билки и слънчеви зайчета, скачащи  от пролуките в дърветата направо върху килима на тревите.

Когато е хубаво да легнеш в папратта, да седнеш на камък, да се изправиш над пропаст, да запалиш огън или просто да бродиш в своя стар и забравен от векове човешки дом.

Мократа гора, затисната от безкрайни сиви облаци, прилича на безкраен тъкачен  стан между небето и земята. На който с милиарди дъждовни капки се тъче печалната и студена драперия на стихията.

Птиците са изчезнали, върховете на дърветата са дарак, който раздира мъглата, и тя пада още надолу - като лепило между студените небеса и гвачещите поляни.  Всеки стрък се чувства длъжен да се отърка в дрехите ти и да разтовари в тях водата от себе си. Всяка крачка през тревите буквално те потапя  в студенината на тъмна пералня - крачолите ти залепват, обувките се замятат около стъпалата. А между пръстите си усещаш как малки фонтачета си играят с чорапите.

Клоните и листата те чакат също с водни капани – само да ги докоснеш, за да разтоварят капките си в косата, врата ти или по гърба. Този път ти си хавлията.

И  за да е дискомфортът пълен, с тях падат стари иглички, парчета кора, клонки с бодливи пъпки и дори зелени листа, търсещи подслон във врата ти от безконечния дъжд.

Тръни и войнствени шипове те задират, за да направят ситото на дрехите ти още по- едро, защото те, растенията,  те искат гол като тях, а не с малкото топлина, която ти е останала под якето.

Това е друга гора – същите върхове и същите пътеки, същите  скали и просеки – но сега е мрачна и недружелюбна – скрила е  всички удобства и целия си уют и не е трудно да се досетиш, че не те иска.

Тя не иска всъщност никого. Тя е сама със себе си и с дъжда.  Сега тя се преражда, както всички ние в съня си.  И не трябва нито едно щъкащо създание да прекъсва дъждовното й тайнство.

Зайци, кълвачи, мишки, бръмбари, язовци и всичко, което сте чували, виждали и чели да живее в нея, се е скрило в дупки, сухи цепнатини и хралупи. И спи, или гледа през колената си кога това мокро настроение ще се смени със слънце.

Всеки постоянен неин поданик знае, че мотаенето в дъжда е опасно за здравето, и не си прави експерименти. За разлика от туристите, които като депресирани  кокошки бързат  между хижите или в тиха група  подсмърчат  за посоката,  ако са я загубил.

Слънчевата и мократа гора. Две състояния на света.

Понякога не ми идва друго сравнение освен това с красива жена, която с елегантна рокля обира  погледите по улиците. Но само мъжът й знае колко студена  и грозна може да е, щом с мокра коса и хавлия прекоси коридора. И с кичури като капчуци започне да мокри и дразни всичко и всички наоколо. Или да фучи със сешоара, докато всички други уреди загубят самочувствие.

В такава потопена в дъждове гора можеш да направиш само едно нещо, за да оцелееш. Същото, което прави и мъжа в къща с подивяла жена.

Да си намериш сухо място и да се свиеш. Да не се набиваш на капки, на очи, на клони и на нервни стъпки. И да чакаш.

Да чакаш  в безопасна поза. Да гледаш как капките се надбягват надолу по ствола на дървото, което те е приютило, но като слепи демони те пропускат. Да чакаш в унес, без да хабиш дори енергия за мислене. Вид дъждовна медитация.  И да не забравяш, че само търпеливите оцеляват.

Ако често си преживявал бури, ще знаеш, че за подготвените,  фуриите дори са чаровни. Както съпругът, който си има занимание, може да преживее душевната криза на жена си, така и попадналият в гората,  по-лесно  изтърпява мокрия апокалипсис на дъжда, ако го гледа от паянтов, но сух, заслон с огънче в единия край.

Защо всъщност разказвам това?

Защото, ако не си видял дивия блясък в очите на една гневна жена, не можеш да оцениш нейната грижа и любов, когато е слънчева. Ако не си виждал зла вещица, не можеш да оцениш заслужаващо   свилата се до теб  сладурана.

Така е и с гората. Повечето  хора я приемат  за слънчева дивачка, която целогодишно  разпъва цветни ливади, хладни папратови паравани,  угощения с диви ягоди, гъби и боровинки. И чака да й правиш компания.  Като чужда жена в неделен следобед.

Ако не си преживял една дъждовна нощ в  гората, и не си се притеснявал за оцеляването на личния си задник, никога няма да видиш искрата светлина в капката върху шишарката.  Няма да видиш прашеца по краката на пчелите, щом се проясни небето. Никога няма да се порадваш за мекия мъх, на сухата съчка, на кълвачовите откоси, на синьото между облаците.  И никога повече няма да объркаш  парата, която се издига от стоплящата се под слънцето гора с промъкващите се в същите клони мъгли.

Дъждовната гора – моят древен дом, в който бурята прилича на разсърдена майка, почистваща и подреждаща семейната къща. Трябва да знаеш, кога да се притаиш под одеалото и кога да излезеш, за да те прегърне и да те нахрани.

Моята дъждовна и мокра гора, в която често, заедно с катериците и зайците, съм единственото човешко дете, чакащо слънчевата й усмивка.

AVE, РОБЕ!

1.

СВОБОДНИЯТ

Спартак беше роб. 

Но разклати Рим, взе Везувий, прекоси „ботуша” до Корсика и се върна на север до под 
Алпите. Нямаше кой да го спре. Разпъваше на кръст пленени легионери, за да почувства и господарят, участта на роба. И да докаже, че властта и робството са относителни и временни. 

И пред проходите към родината си, се спря. Нямаше нужда да бяга, за да е свободен. Защото 
се беше превърнал в такъв.   И всички 20 000 души с него се обърнаха обратно към Рим. За да умрат в слава, вместо, 
оттатък планината, да станат пак пастири, грънчари и бавачки на внуци си.

Коперник бе рожба на крепостно време, но живя по- възторжено от всички свободни. Пътуваше сред звездите, когато всички отричаха да има други светове. А после остави пепелта си на робите, а духът му с пламъка отиде при светилата.

Мунчо беше роден в робство. Но живя свободен от страховете и предразсъдъците на 
внимателно живуркащите. И умря със смъртта на героите. Мойсей бе роден роб, но стана така,че беседваше свободно с Господа. Защото захвърли свободата си и взе съдбата на робите за 
своя.

2.

РОБЪТ

Иван Дмитриевич Червяков беше свободно роден. Но веднъж в театъра кихна във врата на 
генерал Бризжалов. И стана една такава чехова история, че той умря от притеснение. Защото 
робската му душа, не намери покой приживе.

На Оборище от всички поканени на годеж със Свободата един се отказа и я предаде. Да не би наистина да дойде. И остана какъвто беше - роб.

Петкан беше роб на един бял - Робинзон Крузо. От друга страна, тези двамата – роб и господар, бяха затворници на остров, които страстно планираха свободата си.

3.

И попита гнидата: 

 „ПЕТ ВЕКА” КАКВО??? 

Кой съм аз да кажа дали е било класическо робство? Щом „моите” чиновници говорят за федеративно сътрудничество.

Но когато могат да ти отнемат детето за еничар, да те убият без съд и присъда, да те грабят, 
обезчестяват и отвличат безнаказано, определено си роб. 

Ако можеш да наблъскаш едно село в църквата му и да я запалиш, си робовладелец. Все  едно дали си башибозук в Перущица от 1876 г.  или си янки от 1970 г във виетнамското село Сонг Ми. 

Ако четири държави като Румъния, България, Сърбия и Черна гора наричат, едновременно и 
независимо една от друга, една война „Освободителна”,  то тя е такава. Без уговорки и без тълкувания. Свободата е обратното на робството. Така че, ако някой празнува ОСВОБОЖДЕНИЕ, недей да бъдеш безгръбначна министерска гнида и да тълкуваш какъв е бил преди да стане 
свободен.

4.

„ЗАВИСТТА НА ЕДНООКИЯ”

Свободата е като капитулацията. Бива условна или Безусловна. 

Безусловно свободен е този, който е независим от материалните подробности и ограничения. 
Т.е. този, който не се страхува за живота си. 

Условното робство и условната свобода...

Окованият в клетка мечтае да е роб в затвор. Затворникът мечтае да е магаре в каменоломна. 
Окованият каменар мечтае да пълзи по цял ден в зеленчуковата градина. Робът от полето 
мечтае да е прислуга в къщата... Готвачката сигурно би искала да е секс робиня в леглото на господаря. И т.н. 

Ето какво написа Достоевски във военния си дневник от 1877-1878 г:

„... ние тръгнахме от бреговете на Финския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя,  плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия — и ще се бием за вярата на поробените!”

Техният грях, на тия с белосаните къщички бе, че не са пропити мужици, а трудолюбиви и борбени балканци. 
Господин Достоевски, как можахте да напишете това?! 

Да, да..., разбирам. Нямало  е как да знаете, че вашият император, преди да ви хвърли на Балканите, се е уговорил с австро-унгарския си колега в замъка Райхщад, кое да бъде освободено и кое завзето. 
И какъв трябва да сте бил, за да завидите за пет саксии с мушкато и две ябълки....??? 

Само робът има по-малко, г-н Достоевски.  Иначе поклон пред таланта ви.

5.

ТОПОНИМИТЕ И СЪДБОВНОТО

ИМ ЗНАЧЕНИЕ

Краят на Освободителната война е в познатото Сан Стефано. 

Оригиналното му име "Айос Стефанос" е гръцкото наименование на Свети Стефан. През 1203 г. латинската армия на Четвъртия кръстоносен поход акостира на брега на Сан Стефано, за да превземе година по-късно Константинопол. 
По време на Кримската война, тук са разположени френските сили. 

В началото на 20 век селото има предимно християнско население — гърци и арменци, което се изселва в Гърция след Гръцко-турската война (1919-1922). 
Селото получава настоящото си име Йешилкьой (Зелено село) през 1926 г. съгласно тогавашното законодателство, изискващо всеки населен пункт в Турция да има турско име.  

ПРОСТО И ЯСНО. Ето как една държава сломена от войни и колабираща в себе си под 
натиска на съвремието, взема едно решение. Революции, велики сили, войни, дипломация ... смачкват Османската империя и тя губи половината си територии. Но това с имената има за цел да сложи край на тълкуванията.  Точка. Било каквото било. Това е държавата. И затова е 
Държавата.

Как стои въпросът с топонимите в свободна България? 

Не преди 138 г, а сега – в 2016 г.

Започваме от най-високия връх – Мусала. Значи: „Мус Аллах”.

В центъра на самата столица са „петте кьошета”. 

По диагонал на картата е Дуранкулак.

В средата е Пловдив, наричан с такава „трогателна любов от кореняците, „Филибе”! Със 
своите седем хълма:Джендем тепе, Бунарджик, Сахат тепе, Джамбаз тепе, Таксим тепе, Небет тепе. 
Само седмият хълм се казваше Марково тепе, но пък него го няма вече. Други места 
официално означени и 
неофициално битуващи в този български град са Хисар капия, Герджика, Кючук Париж, 
Кършияка и т. н.

Минералната „столица” на държавата е Хисаря, а един от най-героичните градове е  Батак. Следват Бакаджиците, прословутото Карадере на морето, самия 
Балкан, Бегликташ, калоферския Джендем и т.н. 

Всеки може да допише сам. Това е една странна екскурзия върху картата на родината.

Чиновниците са прави за едно – за присъствието. 

Но не като аналог на робството. А като негово продължение. Сега и навсякъде. 

Е, ако сте жител на Анкара и дойдете на една разходка в тази част на Европа, какво ще си 
помислите, слушайки звученето на толкова много имена на места?

6.

БЪЛГАРИН ДА СЕ НАРИЧАМ -

ПЪРВА РАДОСТ Е ЗА МЕНЕ

Балъков е велико име в българския футбол. Спор няма. Както няма спор за професионализма 
на телевизионната репортерка Домусчиева. И Ахчиева също. Имаме велик оперен глас – Гяуров. И съвременен актьор Токмакчиев. Един от партийните стълбове е Кадиев. А друг 
роден депутат – Герджиков. 
В Европа сме представени от националиста Джамбазки. Имаме професор Мермерски, певец Кедиков и дори национален герой – Караджата.

Ето и малко редови фамилии – Баджаков, Таушанов,, Сербезов, Кафалиев, Саръиванов, Пехливанов, Башиев, Киряков, 
Карагьозов, Мерджанов, Кантарджиев, Пайтаков, Караджов, Абрашев, Калъчев, Джамджиев, 
Башиянов, Кехайов и стотиците други. И още много вариации с  „кара”.

Сигурен съм, че всеки нормално владеещ турски език ще догади  повече за произхода на тези фамилии отколкото носителите им. Аз, как без речник да знам, че Кидиков е равно на Котков, а Кадиев - на Съдиев. 

„Част от българската именна традиция се основава на турските прякори за раята...” Така пише в едно сериозно издание на БАН – Българската академия на науките!

Ако ви е скучно, вземете списъка на депутатите в кое да е народно събрание и попрочетете 
имената извън тези на ДПС. Или просто се заслушвайте и зачитайте целенасочено. Предстоят ви вълнуващи открития. Да ме прощава и г-н Каракачанов!

   

7.

КОЙ ЗА КАКВО Е ВИНОВЕН?

Тези хора не са виновни, че родителите им са дали такива фамилии. Нито мога, нито дори си 
помислям да ги съветвам какво да правят като големи. Просто подреждам факти. Само факти. И мисля.

Мисля, аз как бих се чувствал, ако отида в Одрин и тръгна да пия кафе по места с такива 
имена – Петоъгълникът, Мома чаршия, Петков сокак, Момчилово кале, Стойчев камък, Биляна кая...? И няма да ви лъжа- ще се замисля, защо са такива. 

Какво бих си мислил, ако дотам пропътувам през Гогошевица, Кичук река и т.н. А в 
телефонния указател една пета от измирските фамилии са Гочоолу, Радкоглу, Стояноглу или Никологоглу.

Е, помислете сега за реципрочните чувства. Как да се чувства един анадолец тук, освен като на разходка в периферията на империята.

В началото на годината имаше скандал – дали е било робство или присъствие.

Според мен робството е било 500 г и е свършило през 1878 г. Присъствието е сега. 

И се поддържа с помощта на хиляди, хиляди, хиляди българи. С речта и с имената им. Дали е 
късогледство? Или лекомислие.  Все едно. 

Ако вие сте Империята, бихте ли погледнали насам? И с право ли? Ако безброй топоними на 
картата, хиляди думи в езика и хиляди фамилии в ЕСГРАОН ви зоват. С разбираемо само за вас значение.

 Това  са фактите, читателю.

за финал

Библията

Второзаконие 15 глава

12) Ако ти се продаде брат ти, евреин или еврейка, нека ти слугува шест години; а в седмата година да го изпратиш свободен от при себе си. 

..... 16) Но ако той ти рече: Не излизам от тебе, - понеже обича тебе и дома ти, защото е добре при тебе,  (17) тогава да вземеш шило и да промушиш ухото му върху вратата, и ще ти бъде 
роб за винаги. Подобно да сториш и на робинята си.

Край.

Честит празник на всички съотечественици! 

На дупедавците – мир!