РЕКИТЕ И ВРЕМЕТО

 

Намирам за голяма мъдрост на Господа това, дето е направил реките.

...

Парата на океаните става на облаци и така стотици хиляди тонове вода "плават" по въздуха додето преминат над планини и пустини, додето облаците задерат челата на върховете, разкъсат се по планински хребети, и като ранени животни оставят "кръвта" си - дъждовната - над вековните букаци на планините.

И се подгонят тези дъждовни капки към земята, лапат праха от въздуха, слагат го в коремчетата си и го изпират. И той замирисва на озон, на чисто съвършенство. С нещо напомня на въздуха в Рая.

И падат тези капки върху земята. Барабанят я, както източният лечител с пръстите на ръцете си прави на болния точков масаж.

А после се юрват по стръмното, хващат се една за друга, създават вадички, после поточета, после игриви бързеи, сърдити и гръмогласни водопади...

После се сбират едни с други и правят рекички, рекичките като моми вплитат водите си и стават едно цяло.

Превръща се в реки.

Реките бързат надолу и разглеждат просторната равнина. Колебаят се наляво ли, надясно ли, вият се като змии, правят меандри и викат семената на дърветата да се събудят по бреговете им.

Водите дават живот на корените, корените хранят мощни стволове и разперват зелени сводове от листа, короните правят сенки ...

А в сенките се стрелкат риби, които опитват вкуса на водата и по този вкус четат биографията на капките, които са се родили в облаците и са станали на дъжд. Рибите се радват на тези разкази, скачат от дълбокото и правят с коремите си слънчеви зайчета, за да поздравят този, който е създал изпаренията и е завъртял целия кръговрат.

А реката, като майка, която е приседнала, за да се порадва на играта на децата си, проточва мътните си мисли за живота - своя и този на хората.

Няма кой по-добре от една река да знае как тече времето. Защото времето и реките са далечни роднити. От различно нещо са направени, но си приличат по нрав и почерк. Текат бавно, но само в една посока - напред и надолу.

И както няма сила, която да върне една река от естуара й към изворите, така няма и кой да върне времето от днес към вчера.

Няма!

А хората са като рибите - както едните плуват из струите и търсят какво им носи за хапване водата, така и хората зяпат срещу дните. Едни по-безапетитно, други зейнали като китове - искат на нагълтат тонове наведнъж, да изядат света ... Без да осъзнават, или по-скоро удобно забравили, че се мотаят в едно голямо течение.

Ето това ми разказа тази сутрин реката. Моята приятелка, на чийто бряг се заселих преди 10 000 въздишки на слънцето.

ДЕН ПЪРВИ ОТ ПРОЛЕТТА

 

Един накокошинен врабец кацна по изгрев на прозореца и погледна в стъклото. Не разбрах дали се оглежда или ме проучва. С телени крака и стар перушинест шлифер заподскача по перваза, за да търси семка между олюпените от вчера слънчогледови зърна.

Разбрах поканата и излязох да заредя хранилките. На улицата локвите търсеха небето като слепци - с ледени пердета на очите.

Сливата се бореше със собственото си раждане - едва удържаща белоцветните си бебета да излязат в безпчелния режещ въздух.

Извиках пролетта по име, но тя не се обади. Една котка от съседната плевня, свита на кълбо в мекото сено, вдигна глава и се взря в мен. Протегна се, а под корема й видях между котетата да се спотайва и тази, която търсех.

Влязох обратно в къщата и погалих печката. А тя изхълца с малко дим през вратичките.

Водата за първото кафе беше готова.

Добро утро! - ми каза денят, който не знаеше чий е.

-Добро утро! - отвърнах. И го осинових, за да не се има за излишен и нечакан.

УБИЕЦ В ПЕЧКАТА

 

Когато живееш с жена, трябва да се грижиш за нея. А когато имаш печка - трябва да я чистиш. И жената и печката могат да ти донесат изненади, но понякога желязото те ококорва повече.

Тази сутрин докато чистех вчерашната пепел намерих твърдо парче в пепелта. Помислих, че е отломка от огнеупорните тухли, но керамиката не дрънчи така по скарата. Магнитът показа че е желязо.

Е няма откъде да влезе в камерата това парче освен да е било като троянски кон в някоя цепеница. А няма как така раздробен метал да влезе в ствол и да обрасне, освен ако не е летял с висока скорост. А така летят в гората само осколките от снаряди. Затова човек, когато си купува дърва от горско стопанство в чиято територия има и военни стрелбища, трябва да е готов и на такива срещи.

Ето така тази сутрин заварих един убиец да спи в пепелта. И си помислих колко различни са войните от филмите от тези на живо. Виждал съм на бойни стрелби какво причиняват дулата на танковете и на артилерията когато бълват телеграмите на смъртта към мишените.

Зад бутафорните цели по склоновете земята завира от пронизващите я отломки, хвърчи кора от дървета, падат цели клони отсечени от щрапнели.

Налюспени камъни и пробити стъбла, поели куршуми и парчета метал, остават да немеят след сигнала "отбой".

Гората мълчи с надробени листа, които никоя гъсеница не може така да оглозга както ларвата на учебната или истинска война. Когато видиш това, никога няма да ти дойде фантазия да си войник. Нито свидетел.

Затова по-спокойно, каубои и мераклии, които ръкопляскате удобно от клавиатурите по повод на който и да е въоръжен конфликт. Днес намерих една осколка, надявам се неосъществен убиец, в печката си. И ми стана страшно от поразяваща сила с която е проникнал в бука. А войната има милиони такива пратеници.

ПРЕПОЛОВИХМЕ ДЕКЕМВРИ

 

Хората по селата започнаха да се утаяват по къщите си - заради необходимостта да наблюдават остатъчната ферментация на виното и на киселото зеле. И заради колективното скубане на пуйки, кокошки и гъски за фризерите.

А тези в градовете - да чакат новогодишната програма по телевизията и да се чудят в кой ресторант да резервират новогодишното си скубане на портфейли.

Тук - там някоя женица до печката вече е започнала да чука орехи за новогодишната баклава, докато други изчукват последните си приключения в старата година.

Ледът обладава локвите през нощта, а те го изпиват през деня, пред очите на хилаво слънце. Снегът напредва от върховете на планините, за да сбъдне мечтите на малчуганите в равното.

Кметове и домакини се чудят как по-пищно да украсят пространствата си, но само търговците на наливно вино и притежателите на преносими скари знаят как точно и с какво се украсява празнично една човешка душа.

Ловци на хонорари изваждат бутафорните си шейни, с очукани пластмасови елени, за да примамят доверчиви деца в скутовете си. Същото правят някъде в мними командировки и бизнесмените - но в скъпи хотели с късополи Снежанки с празнично украсени жартиери със снежинки.

А селските котки спят в сеното в плевните, безмилостно сънувайки деня, в който ще изведат прасето от кочината. И хора, кучета, гражданя. кокошки и котки ще му се радват по един древен и първобитен начин.

Ех, празници идват!

И се сещам за девиза на онези селски пияници - "По- добре безделници, отколкото без празници!

ИКОНА С КРЕМЪЦИ В ТЯЛОТО

 

С белези от опадали „зъби“ старата диканя  прашасва в ъгъла на плевнята – досуш изсушена бабица, свряла се зад печката, за да не пречи на младите в къщата.

Всеки изваден кремъчен къс  е оставил дълбок белег в плътта й. Зеят дупки в дървото – от годините, в които е трила пшенични, ръжени и ечемични стъбла върху плочника на хармана. Всеки останал кремъчен зъб е знак по който да се ориентираш и да си представиш каква красавица е била като млада.

Сламките и зърната, върху които се е плъзгала, са полирали тялото й. Тя в своята дървесна старост е красива, чаровна и обладаваща очите като киноикона, която знае какво е била и която ти също знаеш как е размечтавала тълпите. Сега е набръчкана, проядена и напукана – смълчана в ъгъла на плевнята - в старите паяжини на миналото.

Колко плява е отделила от семената  на пшеницата и ръжта!  Колко пъти е трошила зъбите си в камъните на хармана, докато изрони  зърното от стъблата.  Хиляди пъти е усещала, опряна под навеса, уханието на хляба, току-що изваден от пещта и нито веднъж не е опитала и залък от него. 

Толкова заслужила, толкова притихнала, толкова смирена, и толкова свещено изглеждаща е в своята старост, че ти иде да я прегърнеш.  И да й благодариш с думи, задето е хранила човеците в рода ти. За да оцелеят. За да пребъдат. За да родят прабабите и прадядовците ти. Които да родят твоите родители, а те - тебе. Тя е като една славна баба в  твоя род, която никой не е посмял да изгони от къщата, дори и след като е станала безполезна. Макар хиляди като нея да са изгорени на ракиените клади под казаните  заради единствения им грях – ненужност. Сякаш са вещици.

**

Между другото си давам сметка, че всички вещици в човешкия летопис са горени от страх. От първобитен страх от непознатите възможности, от усещането за различност.  Като убиването на змия от някой примитив – поради вродената му ненавист към влечугото.  Без разлика от вид, големина и нрав. Убиване от антипатия, убиване от уплаха, убиване от суеверие.

Така е и с диканите, и старите черги, и старите халища, и старите бурилки, хавани, каручки, седла и прочее съкровища, които оценяваме днес. Но за отървалия се от вършеенето човек диканята и дървеното рало са били спомен за труден и неблагодарен труд.  Когато ведно с магарето, самият той е бил  добитък покрит с прах и осили. Обикалящ в кръг хармана. И по труден, примитивен и бавен начин  отделящ храната си от фуража. Няма как отървалият се от тези горчиви усилия човек да не го е страх от връщането на изпиващите силите и радостта стари технологии.

За поколенията, които виждат в набодената с кремъци дъска романтика и етнографски трепет, е нормално тя да бъде ценна. Но за отървалият се от нея индивид, тя е пот от изнемогата му и кръв от катранените  му дни. Той я пази за всеки случай и сънува кошмари, че пак ще му потрябва. Че вършачката в село може да се повреди и да трябва пак да стане впрегатен заедно с впрегатните си добитъци  - за един самун - груб, осилест и тежък хляб.  Той я пази за в черни дни, но  и се бои от тази възможност.  Ужасява се, че съдбата  може да го накара да дели работните си усилия пак с нея.

Затова когато се увери, че машините вече са много и че хлябът му не зависи само от единствената  вършачка в село, а е подсигурен от хиляди други машини, и че обществената хлебопекарна ще пребъде, той събаря своята семейна фурна, а диканята изгаря на драго сърце за две струйки ракия.  Изгаря я заради горчилката, а не заради самата нея.

За да не я сънува. За да не се сънува впрегнат в нея. За да не се налага да чака вятър, за да отвее зърното си. За да не се събужда от сънища, в които той и добитъкът се различават по  това, че той работи повече от  животните си.

После човекът се уморява от работни дни и страшни сънища. И  заминава към предците си – положени като гнили семена  тук – там в  страшните гробища.

Остават децата му, за които  старата каруца, паламарките и динанята са спомен от бащата. Остават и внуците, за които тези неща са вече важни – заради попилата в тях родова история. И биват оценени като реликви.

Ето така една беззъба диканя от работлива, беззъба бабица се превръща в семейна „икона“, тачена и пазена като истинска такава със зографисан светец. Реликва -  като бабина носия, като семейна сребърна лъжица, като спрял от умора джобен часовник…

Старата диканя … !

ЗА ЦОНКАНЕТО, ЧАНОВЕТЕ И ЦОНКИТЕ В СМОЛИСТОТО УХАНИЕ НА РОДОПИТЕ

Кравата цонкаше в долчинката и сладкият звън от това се разстилаше в още невдигналата се утринна лятна мъглица над реката. Чанът на шията й, полиран от триене в тревите и храстите докато тя навежда глава да пасе, отзвъняваше при всяко движение с уста и при всяко отмятане на глава, за да пропъди първите мухи върху себе си.

Въпросът, който ме занимаваше бе защо след като тя, със знънеца си, на местния диалект „цонкаше“, камбанката на врата й се нарица „чан“, а не цан? Какъв ли езиков закон се е намесил и е заменил един звук с друг? Според местния говор металът „цонкаше“, щом животното го раздвижваше, но той самият не беше „цан“, а чан.

Но това отиде някак на заден план, защото друг, по-едър практичен  въпрос  дойде и пропъди някъде „научния“:  Кравата как понася този звън досами ушите си? И как го игнорираше, та да запази чувствителността на слуха си? Защото тя спира да движи глава и се наслушва, ако отнякъде пропълзи глъчка на хора или гълчане на една уста. Дали нейният стопанин говори, или друг там някакъв чиляк казва нещо? Както хората от семейството разпознават чана й сред десетки други по специфичния му „тембър“.  

И кравата, като открие сред звуците на планината гласа на „своя“ , вдига глава да го поздрави с едно специфично, призивно-обичливо измучаване. За да се знае, че не само той я търси, а й тя него.  

Та да се върна в картината. Сутринта бе пълна с режещ въздух в сенките и ароматно жужене по огряните вече камъни с мащерка. Кравата пасеше в мокрите треви в ниското, клатеше рогатата си глава и окаченият жълт „цан“ цонкаше. Скубеше билковите си закуски, махаше с опашка и пристъпваше бавно. И беше толкова хубаво, че по-смайващо би било, ако отнякъде ангели със звънчета на глезените долетят и накацат по шишарките на елите. Или се подредят да бозаят от цицките й.

Дали такива вестители бяха посещавали и първата българка, която беше втъкала този звън в името на детето си, или тя сама се бе сетила. Първата планинка, която е родила и, като е чула  бистрия плач на женската си рожба, е решила да нарече дъщеря си Цонка. Да цонка, да звъни това дете с гласа си като онази камбанка отдолу в дола.

Сигурно така се е появило това име. Искала е жената рожбата й да има в гласа си такива чисти тонове като онези, които се носят по поляните на тази вълшебна, упоена от билки и смола планина.  И ми стана ясно, че музиката може да бъде навсякъде.

ОВЦЕ ПОД ЛИПАТА ИЛИ ПЛАДНИЩЕ В РАЯ

Пладнището беше малко ,но старо и се намираше под една липа накрая на селото. За тези, които не знаят, това е място доста по-различно от овчарника, където овцете нощуват, доят ги, размножават се и прекарват зимата. Пладнището, ако се вгледате и вслушате в думата, съдържа цялата информация за себе си. На него пладнуваха 15-тината овце на мъжа от крайната къща, който сам си ги пасеше, сам ги доеше, и сам си правеше онова цедено овче кисело мляко, за което го търсеха мнозина.  

То имаше дебел слой  сипкава тор, която се беше напластила с годините, и всяка стъпка  отгоре вдигаше гейзери тежък дъх от угнили барабонки.

Овцете си миришеха по своему – някой би казал, че смърдят, но не и аз – мирисът на мокра овца с мръсно руно ми напомня за горещо овче мляко, сварено с чубрица и малко сол. И поднесено в купа от напуканите ръце на овчаря или жена му.

Виждал съм овчарници. Виждал съм и липи. Но не бях виждал овце под цъфтяща липа. Слънцето беше в пълната си обедна власт и овцете, доволно наядени из полето, бяха се скупчили в сянката на дървото. Лежаха, преживяха, а някои бяха сложили главите си на сплъстения харман и спяха с изтегнати шии, затворени очи и мърдащи уши, с които гонеха мухите.

Липата беше във върховния си цъфтеж.  Безброй щедри разтворени цветове пускаха от жълтото си сборище тежък аромат. И той се спускаше като божествен облак над пладнището и околността.  Мечтателно ухание беше се проснало като в чаша за коктейли върху утаената миризма на тор, мръсна вълна и овча пот.

В тази смес от противоречащи се аромати, както би се шокирала всяка жена, се срещаха небето и земята. Ухание, като музика от рая, и отъпкани миризми, като от дълбините на тежкия и изнурителен селски живот, се смесваха под дървото. Както се допълват стар камък с лишеи по него и красива чаша поставена отгоре.

Овце ли пладнуваха в парче от рая, паднало на земята, или дърво от небето бе поникнало в едно земно торище… ? 

Бележка на изд. Алитеа:

Подобни текстове може да намерите в богато и цветно илюстрираната книга на автора „Металургия на думите“, която бе обявена при нас за книга на 2013 година.

„Металургия на думите“ може да получите като пишете на мейла на издателството alitea-bg@abv.bg или в  профила на автора във facebook (на лични съобщения), ако искате да бъде с автограф.  „Металургия на думите“ – цена 10 лв, безплатна доставка по пощата за цялата страна.

СЛАВЕИТЕ НЕ ОНЕМЯВАТ СЛЕД СВАТБИТЕ СИ

СЛАВЕИТЕ НЕ ОНЕМЯВАТ СЛЕД СВАТБИТЕ СИ

Случи се така, че се заселих в една стара къща с обрасъл двор, в чиято периферия бяха избуяли грамадни акации, служещи за ухажорска сцена на какви ли не птици. Все пак, трябва микрофонът да ти е на високо, за да те чуват. В края на април стартира конкурсът „Славейки търсят таланти“ и кандидатите пристигнаха в огненокафявите си фракове. Песни, песни, песни… Хладни утрини пълни с песни. И дни със солови изпълнения. Песните се местят от дърво на дърво, като тихо прехвръкват в клоните. Журито, невидимо, в  скромни одежди из клони и храсти, излови един по един кандидатите и ги премести в другия конкурс „Можеш ли да бъдеш баща на яйцата ми?!“

На мястото на славеевите партитури се появиха големи тежки акациеви съцветия. Аромопади от сладки ухания удавиха двора в бяла забрава. Облаци от пчели се потопиха в короните като жужащ дъжд. Симфониците от кошерите станаха доминантен изпълнител в двора.

Славеите мълчаха – само един прехвърчаше в двора и носеше сламки към зелената стена от бръшлян срещу прозореца ми. Там, в листата на увивното, правеха с жена си дом. Не му беше до песни. Тя често изхвърчаше от листата, с някой стрък суха трева, която не бе харесала като обзавеждане за дома. И той отлиташе за нов модел. Тогава разбрах защо славеите пеят само по време на сватбите си. От знаменит тенор се бе превърнал в неуморен докер на строителни материали. 

Но каква стратегия имаха само новодомците!  За да не би някой да отгатне къде е семейното  ложе, той долиташе с поредната растителна нишка и кацаше нависоко. Оглеждаше двора, за да се увери, че не е наблюдаван. Слизаше на по-ниска и близка клонка. И, след втора проверка,  се стрелваше вътре в бръшлянената завеса. След няколко минути  за наместване на донесеното, буквално излиташе като изстрелян крилат камък от листака. Летеше ниско над двора и, като се отдалечеше достатъчно, рязко вдигаше височината. На връщане, бавно и на кратки прелитания, приближаваше дома. След  оглеждане за последно, следваше гмуркане в листното скривалище. После пак светкавично излитане, за да не разбереш откъде точно е излязъл. Впечатляващо поведение.  Освен музикант, беше и подготвен тактик.

Но и това свърши. Разбрах, че тя му е подарила  няколко скъпоценни яйца като благодарност за песните, когато той смени режима на носене с по-безгрижно прехвръкване по клоните. Семестърът по строителство беше свършил. Започваше друг, с други специалности – ентомология и семейна кулинария. Дали се сменяха в мътенето не мога да кажа. Това е грижа и знание на орнитолозите. Аз имах да мътя своите текстове върху клавиатурата и макар да можех да проверя нещо в мрежата за живота им, се въздържах. И така се чувствах презадоволен воайор. Знаех адреса му, познавах жена му, знаех, че ще имат деца… И дори имах поглед върху менюто им.

Една нощ дойде обилен пролетен дъжд. Не му стигна нощта, че взе на заем и една част от утрото. Отиде си чак в късната сутрин, по време на второто ми кафе. Небето малко просветна и докато гледах със забременял от текстове поглед, го видях как се появи на клона на  смокинята. Завъртя се няколко пъти с подскок и запя. Ако не го бях видял, нямаше да знам, че това е той. Песента бе по-кратка, по накъсана, но пак с мелодия. Не беше дълга натруфена, сложна любовна балада. По-скоро къса няколко секундна версия на  Ода на радостта.  Радваше се, че дъждът беше спрял.

Така открих, че славеите не онемяват след сватбите. Просто сменят песните.

Започнах да различавам кога стои на клона и предупреждава жена си, че не е подходящо да излиза от вкъщи. Някакви кратки музикални възли – като цигулар, закачащ се с друг от оркестъра. Друг път кацаше така, че да се гледаме през отворения прозорец  и ми изсвирваше нещо кратичко, от рода на: „Когато си тук, котки не минават през двора!“.

После малките се излюпиха. Явно беше така. Натовариха го с непрекъснати курсове до различните щандове на супермаркета в двора и околните занемарени имоти.

А аз вече имах и оптика. И разбрах, че у тях не са вегетарианци. Наблягаше на мръвки от всякакви насекоми – от пеперуди до скакалци.  Имаше вече нова специалност -  доставка на деликатеси по домовете.

Но продължаваше да каца за малко  в клоните и да изсвирва нещо набързо. Повтаряше го няколко пъти, все едно репетира. Като музикант, който вече няма участия и изяви, но държи да поддържа форма.

Понякога имах чувството, че нарочно каца наблизо, за да ми се покаже:  „Моите растат – две момичета и момче. А твоите? 

Хайде, бе, фукльо! – си мислех – Аз вече имам внуци.

Чуквах клавиш и той отлиташе. Но после, явно измислил какво да ми отговори, се връщаше на същия клон:  „ Да, ама досега съм бил женен пет пъти и от всяка имам по три!“

И отлиташе. Сякаш от страх, да не чуе, че и тук го минавам.

Всъщност, защо пиша в минало време?  Днес, когато съм посветил сутринта на неговата дворна биография, той хвърчи пак с доставките до бръшляна. Дори ми показа една доста голяма зелена плячка – скакалец - аналогичен в човешкия свят на печен овен.

Моят съсед, славеят. Който, в името на семейството,   от трубадур стана съпруг, доставчик, строител, ловец и готвач. Който леко се големее, че е по-голям мъжкар и любовчия от всички в двора. Който от време на време сплашва врабците, ако му досадят и ми изсвирва нещо, за да го забележа.

Днес се е умълчал. Сякаш усеща, че пиша за него. И иска да е сигурен дали заслужавам поздрав по дворното радио.

А аз просто исках да ви разкажа, че славеите не онемяват след сватбите си.

МОКРАТА ГОРА

Колко от вас знаят за „отвратителната” гостоприемност на една мокра гора? И за катарзиса на листата и душата...

Това не е прекрасната зелена тучност, в ясен ден, с  хиляди дъхави билки и слънчеви зайчета, скачащи  от пролуките в дърветата направо върху килима на тревите.

Когато е хубаво да легнеш в папратта, да седнеш на камък, да се изправиш над пропаст, да запалиш огън или просто да бродиш в своя стар и забравен от векове човешки дом.

Мократа гора, затисната от безкрайни сиви облаци, прилича на безкраен тъкачен  стан между небето и земята. На който с милиарди дъждовни капки се тъче печалната и студена драперия на стихията.

Птиците са изчезнали, върховете на дърветата са дарак, който раздира мъглата, и тя пада още надолу - като лепило между студените небеса и гвачещите поляни.  Всеки стрък се чувства длъжен да се отърка в дрехите ти и да разтовари в тях водата от себе си. Всяка крачка през тревите буквално те потапя  в студенината на тъмна пералня - крачолите ти залепват, обувките се замятат около стъпалата. А между пръстите си усещаш как малки фонтачета си играят с чорапите.

Клоните и листата те чакат също с водни капани – само да ги докоснеш, за да разтоварят капките си в косата, врата ти или по гърба. Този път ти си хавлията.

И  за да е дискомфортът пълен, с тях падат стари иглички, парчета кора, клонки с бодливи пъпки и дори зелени листа, търсещи подслон във врата ти от безконечния дъжд.

Тръни и войнствени шипове те задират, за да направят ситото на дрехите ти още по- едро, защото те, растенията,  те искат гол като тях, а не с малкото топлина, която ти е останала под якето.

Това е друга гора – същите върхове и същите пътеки, същите  скали и просеки – но сега е мрачна и недружелюбна – скрила е  всички удобства и целия си уют и не е трудно да се досетиш, че не те иска.

Тя не иска всъщност никого. Тя е сама със себе си и с дъжда.  Сега тя се преражда, както всички ние в съня си.  И не трябва нито едно щъкащо създание да прекъсва дъждовното й тайнство.

Зайци, кълвачи, мишки, бръмбари, язовци и всичко, което сте чували, виждали и чели да живее в нея, се е скрило в дупки, сухи цепнатини и хралупи. И спи, или гледа през колената си кога това мокро настроение ще се смени със слънце.

Всеки постоянен неин поданик знае, че мотаенето в дъжда е опасно за здравето, и не си прави експерименти. За разлика от туристите, които като депресирани  кокошки бързат  между хижите или в тиха група  подсмърчат  за посоката,  ако са я загубил.

Слънчевата и мократа гора. Две състояния на света.

Понякога не ми идва друго сравнение освен това с красива жена, която с елегантна рокля обира  погледите по улиците. Но само мъжът й знае колко студена  и грозна може да е, щом с мокра коса и хавлия прекоси коридора. И с кичури като капчуци започне да мокри и дразни всичко и всички наоколо. Или да фучи със сешоара, докато всички други уреди загубят самочувствие.

В такава потопена в дъждове гора можеш да направиш само едно нещо, за да оцелееш. Същото, което прави и мъжа в къща с подивяла жена.

Да си намериш сухо място и да се свиеш. Да не се набиваш на капки, на очи, на клони и на нервни стъпки. И да чакаш.

Да чакаш  в безопасна поза. Да гледаш как капките се надбягват надолу по ствола на дървото, което те е приютило, но като слепи демони те пропускат. Да чакаш в унес, без да хабиш дори енергия за мислене. Вид дъждовна медитация.  И да не забравяш, че само търпеливите оцеляват.

Ако често си преживявал бури, ще знаеш, че за подготвените,  фуриите дори са чаровни. Както съпругът, който си има занимание, може да преживее душевната криза на жена си, така и попадналият в гората,  по-лесно  изтърпява мокрия апокалипсис на дъжда, ако го гледа от паянтов, но сух, заслон с огънче в единия край.

Защо всъщност разказвам това?

Защото, ако не си видял дивия блясък в очите на една гневна жена, не можеш да оцениш нейната грижа и любов, когато е слънчева. Ако не си виждал зла вещица, не можеш да оцениш заслужаващо   свилата се до теб  сладурана.

Така е и с гората. Повечето  хора я приемат  за слънчева дивачка, която целогодишно  разпъва цветни ливади, хладни папратови паравани,  угощения с диви ягоди, гъби и боровинки. И чака да й правиш компания.  Като чужда жена в неделен следобед.

Ако не си преживял една дъждовна нощ в  гората, и не си се притеснявал за оцеляването на личния си задник, никога няма да видиш искрата светлина в капката върху шишарката.  Няма да видиш прашеца по краката на пчелите, щом се проясни небето. Никога няма да се порадваш за мекия мъх, на сухата съчка, на кълвачовите откоси, на синьото между облаците.  И никога повече няма да объркаш  парата, която се издига от стоплящата се под слънцето гора с промъкващите се в същите клони мъгли.

Дъждовната гора – моят древен дом, в който бурята прилича на разсърдена майка, почистваща и подреждаща семейната къща. Трябва да знаеш, кога да се притаиш под одеалото и кога да излезеш, за да те прегърне и да те нахрани.

Моята дъждовна и мокра гора, в която често, заедно с катериците и зайците, съм единственото човешко дете, чакащо слънчевата й усмивка.

И БОГ СЪЗДАДЕ ТОВА МЯСТО ЗА ДАМАСЦЕНАТА

Това, за което искам да ви разкажа, е толкова важно, толкова красиво и толкова българско, че не мога да намеря точния формат, за да е интересно за всички.

Затова създадох  КРАТКА (за нетърпеливите) и ДЪЛГА (за търсещите подробности) ВЕРСИИ на една и съща история.

Кратката версия за

  ЕДНА ОТ НАЙ-СКЪПИТЕ

ТЕЧНОСТИ НА ЗЕМЯТА

Спрял съм в района между  с.Ясеново и Тъжа. Това е на изток от Калофер.

В една от най-приказните долини на планетата ни. От снежниците на грамадното острие, наречено Стара планина, на юг  се стичат ледени струи със златоносен пясък, които поят равнината тук долу и правят розите да цъфтят, както никъде другаде в Слънчевата система.

Хората са се научили да ловят аромата им и да го превръщат в една от  най-скъпите течности на земята. Втечненият тук  розов „аромат” стига цена  до 12 000 долара за килограм*.

По-скъпи течности от него са само наркотикът LSD, отровата от кралска кобра ( 40 000 долара за литър) и отровата от скорпион, която достига до 10 милиона долара за литър.

Но ние толкова сме изпуснали нещата с рекламата и престижа си, че по света съществува мнението, че „Шанел номер 5” е четвъртата най-скъпа течност в света с нейните „смешни” около 6000 долара на литър. А Шанел-ът не само, че отстъпва в цената, но не би и могъл да съществува без нашето розово масло.

И тази безценна за човечеството течност се дестилира тук, между двете гористи вериги - Стара планина и Средна гора. В притаената в защитата им Розовата долина.

Интересно е това, че всички реки в района са със златоносен пясък. Но колкото и метал да носят, това богатство не може да се мери с течното злато, което маслодайната роза създава от слънчевите лъчи.

В годините около 1930-та   България е била  световен лидер с 4/5 от световното производство на розово масло.  Днес  добиваме около 2 тона от него  и около 600 т. розова вода. От само 38 000 дка земя с рози. И всичко изнасяме за САЩ, Франция, Южна Корея и Япония.

  

Гледам тази долина с разпръснати малки селца из нея, запуснатите земи под снежниците на връх Ботев и връх Столетов и си мисля за приложимостта на американската сентенция, че бедността много пъти е просто порок.

Дълга версия за

ЕДНА ОТ НАЙ-КРАСИВИТЕ

ДОЛИНИ НА ЗЕМЯТА

Стоя на терасата на „Дамасцена розбио” в с. Асен и слушам как Таня Попова, собственичка на тази нова розоварна, обяснява за легендарната Кислородна река, която се спуска  от връх Ботев и дарява долината с вълшебна енергия. И не мога да разбера дали става въпрос за онази искряща като шампанско по камъните река в далечината, или за постоянния въздушен асансьор, който сваля денонощно по хиляди тонове студен и свеж въздух от върховете към розовите масиви. Защото цялата сграда на розоварната и целият й двор сякаш имат собствена атмосфера от розови изпарения, които те проникват и опиват.

Тази влюбена в родния си край жена сочи снежните планински шапки и личните си насаждения от маслодайна роза под тях. И ме убеждава, че от с. Тъжа до Гурково става най-хубавото розово масло в цялата Розова долина.

Това ми звучи като оная екзалтирана туристическа лекция на Пето Авеню -  че се намирам не само на пъпа на света (в Ню Йорк), но и в самия център на центъра – на пресечката на Пето авеню с 42 улица, където магазините за диаманти са като зеленчуковите сергии из Тракия.

Само че Таня и Радион Попови, макар и обиколили света, в тоя момент смирено и угрижено гледат облаците, които безшумно прескачат билото на Балкана и нерадостно прогнозират, че идващите дъждове са ад за кампанията.

Сутрин берачите стават по тъмно и до обяд приключват. Ако е кално и мокро, не могат да влизат в бодливите редове, а растенията не чакат - те следват своя биологичен часовник, според който от всеки неоткъснат цвят се стремят да създадат семена за своето бъдеще. Е, от времето на Александър Македонски, когато маслодайната роза е пренесена тук от Персия, човекът е направил много за размножението на това благословено растение. Но цветовете не разбират – и бързат в своята вегетация, независимо дали вали или е сухо.

Затова кампанията е чиста романтика само за хилядите туристи, докарвани на едро тук  от три континента. И е надбягване с времето за тези, които искат да извадят от венчелистчетата всеки милиграм масло.

На изток е Казанлък, на запад е Клисура – две точки от  Розовата долина, в която влизат 19 селищни общини. Сега в нея „златното” растение се отглежда на не повече от 38 000 дка. А какво е било и какво би могло да бъде...!

За мен това е четвъртата най-велика долина на земята. Независимо колко по-малка е от долината на Рона с червените вина, от долината на Лоара с френските замъци и овощни градини, от долината на Рейн с Баварските замъци и бели сортове лозя.

А Силициевата долина  в Калифорния дори не я слагам в списъка.

Гледам това прекрасно кътче, побиращо се в две поглеждания напред и назад. И си мисля за Бог. Който може в едно малко момиче да сложи всички хубости и на детето, и на жената.  И  който така е направил и с тази наша страна.

В една нейна дипла, ей така, уж между другото, по балкански неглижарски и по български - на парче, да правим онова животворно розово масло, без чието присъствие в състава, парфюми като Живанши, Диор, Шанел, Кензо, Булгари и Ланком биха били просто ароматни растителни извлеци, а не световни легенди. И който Бог е толкова милостив при всичката ни производствена недостатъчност и разпиляност,  и при лабиринтния ни икономически преход, че да ни държи като световен лидер в производството на розово масло. С почти 2 тона перфектен и недостижим като качество дестилат от прочутата Роза Дамасцена.

Това си мисля, докато гледам чувалите с розов цвят как се изсипват в огромния контейнер за дестилиране, и докато технолозите Ваня и Пенчо Кирилови проверяват разни термометри, манометри, кранове и тръби в сградата.

Радион Попов, космополитен българин и познавач на Близкия изток, облечен в обикновени дрехи,  е не по-малко вдъхновен от тази си работа, след десетилетия в пясъците на горещата земна повърхност между Азия, Африка и Европа.

Жена му, Таня, ми казва да оставя бележника – розовото масло усилвало паметта  толкова добре, че дори малките изпарения от казаните могат да въздействат дълготрайно. И заменя дипломатическите подвизи на мъжа си с разкази за  уникалните въздействия върху здравето от  дори малки количества розово масло или розова вода.

Разбирам, че този скъпоценен продукт е световна суровина, а ние сме от малкото страни, които го произвеждат. И тогава тази долина, с малките селца и разпокъсаните малки масиви от рози, ми изглежда още по-празна и тиха. Като красива жена, незнайно защо останала без много ценители. Като обетована земя, изоставена от душевни номади, които са тръгнали да дирят щастие в мрачните миялни на немските бургерници и по чуждите испански, американски, френски и прочее улици.

Сред малцината останали в тази Райска долина е и съвременният бай Ганьо. Но не онзи казанлъшки здравеняк, който имал нещастието да срещне Алеко в  Чикаго, за да бъде натоварен с всичката родна простащина.

А един друг, който насред това златораждащо парче е направил своя миниатюрен „щраусарник” и по цял ден разказва за своите 6 огромни птици в миниатюрни дворчета. Срещу едно евро на човек. Който  като фурнаджия прекарва „ограмотените”  от него, към жена си, която денонощно сервира крем карамел от щраусови яйца. И народът, жаден за нещо по-различно от безидейното си ежедневие, идва, слуша уикипедичните 3 минутни лекции и сърба щраусов карамел, за да има какво да разказва за себе си.

А розите цъфтят под белите снежници на Балкана, пчелите жужат, розовите джибри поемат с каруца да торят други градини, а розовото масло бавно се събира във „флорентинския” съд. И чака своето бъдеще – да се превърне в легендарни парфюми, които ще целуват милионерски шии и уши по всички световни нововавилонски скупщини.

Една приказна течност с над 280 биохимични съставки, които я правят недостижима като каприз, по скалата за качество. И сравнима само със злато и диаманти (като цена) субстанция.

Както ви казах в началото, само отровата от скорпион и отровата от  кралска кобра са по-скъпи природни течности на земята от нашето розово масло.

В знак на доверие ми дадоха да помириша от една стъкленица, преди да я пратят към трезора. Е, трябва да бъда откровен – мирише на много неща, включително и на здравец. Но с носа си не намирате онзи типичен аромат на рози, както сме свикнали от малките туристически мускалчета с розова вода.  Защото маслото е галактика от аромати.

Това е то! - ми каза технологът Кирилов, докато затваряше ревниво съда.

Толкова е концентрирано и толкова богато, че сетивата ти не устояват на срещата с него. Затова след огромно разреждане, то става основата на онези парфюми като Шанел, Диор и Живанши, от които жените могат да стигнат и самостоятелно до оргазъм. А мъжете до фалит.

Погледнах пак към планината, от която нахлуваха огромни дипли зелен и студен въздух. Вдъхнах за последно от упояващата атмосфера на розоварната и ми се прииска някак вълшебно да се пренеса на червените килими в Кан или Лос Анжелис. За да плесна по плоския задник някоя оскотяла холивудска барби и да й обясня къде се е родил парфюмът й.

Но после реших, че е по-важно да разкажа на вас тази красива история. 

Защото е по-срамно ние да НЕ знаем много за розите. И за благословеното, за тях, райско място между двете български планини.

*** Бележка:

Относителното тегло на розовото масло е  0,850.

Един литър тежи около 850 грама.

А един килограм е около 1 литър и 176 милилитра.

При нормални температури става силно вискознo

                                                                                                               затова се мери в тегловни, а не в обемни единици