НА МАРС НЯМА МЪГЛИ

Независимо, че съм се свил
като недружелюбен ескимоски чеп в разпорени гащи,
трябва да призная, че сезоните на умерения пояс
са едно от най-хубавите безплатни неща... на планетата.


В такъв ревматичен ден, когато тревата е замръзнала
и скрежът по нея е превърнал хълмовете в бижутерия,
ако човек е честен, ще признае, че няма кино, което да
направи такива ефекти. Както няма и майстор, който да
сложи толкова фини сребърни иглички върху микроскопичните
власинки на шипките.
А мъглата....
Мъглата е млечна магия, която пълзи призрачно тихо.
И завива всичко в безтегловната си плът.
Давеща светлината, плътна бяла... Мъгла – като заквасено
мляко.


В която се оказваш самотен бацил с шапка, ботуши
и объркано въобръжение. Можеш да я усетиш, но не
можеш да я пипнеш.
Тя пристига и ... светът си отива. ....
„Няма” е нейният космически прякор.
Клишето „да я режеш на филии” е безсилно... и плоско.
Тя идва и те взема в своето измерение...


Бих продавал билети за нея, ако можех да я създавам.
А Създателят я предлага безплатно: „Който има очи да
гледа, който има уши, да слуша..”
Но хората бягат, крият се. И я замерват с тревожни метеорологични
бюлетини.

ВАМПИРИЗМЪТ НА УДОБНИТЕ ВЕЩИ

Ла долче вита. Сладкият живот между три екрана, които
от година на година стават все по-цветни и с по-голяма
разделителна способност.
Целият свят събран в един плосък екран – 32 – 47 инча
(ако може). Пътешествия, филми, документалистика,
състезания – поробващата измама че „живееш” докато
вцепенено гледаш телевизионния адреналин на другите.
Някои скачат с бънджи и ти си с тях – нищо, че твоят
задник е изтръпнал от седене. Те се състезават и ти си с
тях – но дишаш едва- едва и устата ти е пълна не с пясък,
а с пуканки. Те правят секс – и ти си с тях. О, с тях си.
При това толкова вдъхновено, че посягаш на себе си.
Свещените течни кристали на персоналния ти компютър.
Нотбук, лаптоп, таблет....


Чат, форуми, имейли, „бясно сърфиране” – влизаш в
сървър в Мисисипи, после скачаш до Австралия... А
задникът ти - все по-изтръпнал и мек. И все по-често се
запознаваш в мрежата и все по-често си сам на вечеря.
Осемнайсет трилиона цвята на дисплея и два милиарда
полифонични мелодии!!! Даже блутутурутка, емпе16плеър,
вградено радио, 29 мегапиксела камера и функции
за половин живот разучаване. Ей, какви телефони
излязоха – даже можеш да говориш по тях. Получаваш и
изпращаш емемеси, обменяш мелодии, качваш си игри...
И то се стъмнило и денят си е отишъл. Мушкаш джаджата
да се зарежда в контакта, пускаш компютъра и телевизора
едновременно и се чудиш защо вече чорапите ти
не миришат. Ами, може вече да си виртуална версия или
просто вирус от най-ново поколение.

Есе от книгата "МЕТАЛУРГИЯ НА ДУМИТЕ"

ПЕСЕНТА НА ФАЛШИВИЯ БОХЕМ

Той е бохем. С вкус към живота и тънките радости. Той е уникален познавач на пяната в нескафето и едрината на зърното при мелене на „8”. Той може да разказва с часове какво е чел и чул за сортовете в Коста Рика, за разликата между арабика и робуста, между печеното по този или онзи начин. Той е градския „тертиплия” – влюбен дори в ориенталския дъх на думата, с която го кичат. Той има място в кварталното заведение, има начин на сядане и 12 различни „шегички”, с които поръчва на „своя барман”. Онзи същият, който така е свикнал с него, че едва се удържа да го прибърше с парцала за плота. Специалистът по нищо отпива от точно определената си марка вода (ако опита друга, светът може да се срине) и тръгва на работа.

Колежките са му свикнали с историите, лафовете и комплиментите. Уморени от еднообразен домашен секс и фитнес с чаши и тенджери, те се оставят да ги гали с перата си. Той е толкова свеж – стихче от Гьоте, мисъл от Балзак, цитат от Фуко. Целуват го за довиждане и се разделят в края на деня – те при скучния си домашен секс, а той в неговата си кръчма – където по повтарян с години начин се цъкли в телевизора и ритуално отпива от чашата си. Където „барманът му” знае всички казармени подвизи, където животът му ден след ден пуска пяна – като развален кран за наливна бира.

ОТРОВНАТА СКУКА

ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ТЪПОТИЯТА

Той седи, опиянен от фалшивото си високомерие, с

клепнали от страх уши (да не би устатата му жена да

го санкционира за нещо) и занимава отегчените гости с

безумната си храброст, че е работил 40 години на едно

място. Овехтяло тяло, на изкорубен фотьойл – запленено

от безсъбитийността на един страхливо пропилян живот.

Героят на героите мърда пръсти в новите си чехли –

подарък за поредната нова година- и очаква светът да му

направи нещо с уста, задето е превърнал младостта си в

завързана за един портал кранта.


ДОСАДНИЦИ ПО КЛОНИТЕ

Има такива досадници.

Всяко изречение започва с „едно време”. Различават

се съдържанията – ... „не беше така”.... или .... „беше

така....”. За разнообразие може и „По наше време....”

Тъжната есен на редовите човешки листа, които изсъхнали

вече от дръжките си, чакат внезапен порив или тиха

умора да ги събори от клоните на родословията. Загледани

в себе си, непризнаващи нищо ново, не харесващи

друго освен своята младост – сиви мърморковци в цветната

градина на вечно обновяващия се свят – те крият

голямата тайна – че са досада и за самите себе си.


КРАЛИЦАТА НА ПАРЦАЛИТЕ

С поникнал от дълбокото на душата стрък нарцисизъм,

тя преминава през времето, летяща на мимолетните

килимчета на шарените „тенденции”. Парцали. довеяни

до малката й столица от суетните ветрове на чужди

модни циклони.

Нейната катедрала са гардеробите, в които молци и прах

стопанисват отречените богатства на суетата. Младостта,

отмерваща като метроном с токчета улиците на живота,

се изгубва в гънките на безпощаден целулит, атрофирали

тъкани и провесена кожа – ревниво пазено поражение

под все по-сподавени писъци на модата. Накрая остава

само червилото – червено петно под воднисти очи,

профукали безценно време да се взират в кинкалерията

на бездушието.


КЛЮКАРКАТА

Тя живее за новините. Кварталния вампир, хранещ се със

събитията в живота на другите. Ден след ден, десетилетие

след десетилетие.

Омразна, досадна, двулична и тъпа, получаваща лицемерни

гумени усмивки, вместо любов от околните. Загорели

тенджери и непроветрено жилище са круизът на нейната

искрена биография.

Накрая светът, познатите и роднините й си отмъщават,

изписвайки малкото й име вместо титлата, за която през

целия си живот се е борила.


Текст от книгата "МЕТАЛУРГИЯ НА ДУМИТЕ"

МЕТАЛУРГИЯ НА ДУМИТЕ

Светътсепроменя.

Буквитеостaват.

Едни и същи.
Кактоатомите .
Писането е катометалургията.
Отливашиличистметал,илиисканитесплави.

Променятсесамотехнологиите.

Примеситеубиват
Еднимайсториковатмотики,
Другичастизаизтребители.
С едни и същижелезнимолекули.
Самоидеитесаразлични.
Светът е движение и промени.
Времетоставаценно.

Описанието е разхищение.

Човекътот 21 векобработва 18 пътиповечеинформация заединицавремеоттози отпреднотостолетие.

Въпросътвечене е далищечетем.

А какво?

Текстътсрещуобраза?

Илитекстъткатовизия?

Текст от изложбата "ТЕКСТЪТ КАТО ВИЗИЯ"

КЛЮКИТЕ, САЛАТИТЕ И ...ЕДИН ФИЛМ

Много пъти се прибирам от път като уморен астероид и мечтая за тъпата компания на половината си съседи. С изцапана в кал раница, с препълнена карта с кадри от водопади, мокър телефон, намачкан термос и мръсно бельо заспивам в асансьора. И в умората си поисквам да се кротна сред до болка познати мутри и да прекарам поне една вечер без рискове. За щастие това не се случва. Първо е толкова късно за телефонни уговорки, за гости, за намиране на теми. Второ – едва ли някой ме иска – аз съм горещ картоф, който не изстива. Само мириша хубаво (на приключения), но не ставам за ядене. Те са прекалено монотонни за мен, аз съм твърде космополитен за тях. Като ускорено силиконово топче в добре подреден магазин.

Да, те са добре работеща система за размяна на гости – приятни, радостни, старателни в менютата, чисти, подредени, общителни. Колко скъпоценно е това - като си помислиш - в този губещ страстта си свят. Те са гостоприемни и мирни, възпитани и... отвратителни. Прости ми, Боже, че наричам така тези мили хора. Но може ли 7-8 години три семейства да си ходят едни на други на гости (и никъде другаде!!!) с методичността на машина която пълни буркани с домати? Явно може. Знае се кой четвъртък от месеца се играят карти, кой вторник кой готви, кога се гледа филм, кой петък от месеца се ходи на кръчма. Няма да се учудя, ако имат и график за размяна на съпрузите.

Темите до такава степен са предъвкани, шегите доколкова са отработени, че някой казва само една дума и всички се смеят. Като ключова дума от известен филм или от всеизвестен виц. Ще кажеш, че са секта, черпеща устрем от вътрешните си идеи. А са толкова, чистички и любезни. Само дето 10 години не са правили друго, освен да травматизират стълбите между апартаментите си. Дали това им стига? „О, да! Разбира се!” – неведнъж са ми отговаряли. В техния свят не падат камъни, няма тръни и нерегламентирани атаки на комари. Нито мравки в храната. Да не говорим за оставен по гранита епидермис, за корени в раницата или хематоми по цялата „география”. За мен те са сачми във въртящ се лагер. А аз, за тях, съм астероид с неопределена траектория. Гордеят се, че ме познават, но едва ли искат посред вечер да падна на масата им.
Това е.

ТРЕСАВИЩЕТО НА ИЗМАМНИЯ МЪЖАГА

Това е праведно същество изпълнило всички заръки на социото. Израснало, образовано и размножило се – две деца, съпруга, кола и жилище с топлоизолация. Толкова праведно и толкова почтено, че лъха на съмнения. То определено не може да флиртува. Как се е оженило? Ами по невнимание в студентските години. Първата, която го е харесала. Дало се е. „Така правят всички – така трябва.” То не изневерява и в това няма съмнение. Но, защо тогава жена му го презира? То работи, облича и храни децата си – значи ги обича. Това трябва да се подразбира. „Ама, какви прегръдки, бе?!” Е, децата общуват проформа с него? „Ами –такъв е животът” – успокоява се съществото, докато трие тапицерията на колата си. С внимание, с което не е направило един масаж на жена си, камо ли да погали потомоството. То – съществото притичва редовно до „аптеката” за авточасти и лежи страстно под ламарината. С такава страст да лягаше в спалнята – жена му сутрин щеше да мете стълбите отдолу нагоре от радост.

Седмицата се изнизва в скучна работа, мълчаливи вечери и бързи закуски. Уморено от „напрежението” тялото се спасява нанякъде с въдиците. Ами семейството? „Канил съм ги 3000 пъти – не искат”. Какво семейство, а?! Да не искат да клечат по 8 часа с него в тинята. На петте локви, около които и жабите го познават.

Мъжагата – скромен, работлив, силен, обичащ с дрехи и закуски децата си, верен, силен и щедро оставящ заплата си на масата, гръмко се връща в неделя. Плюска във ваната два кални шарана и слиза да измие колата. Когато се връща, рибата е изчистена, изпечена и сервирана. На него му остава да хвърли дрехите в пералнята, да се изкъпе и да попита жена си, защо не изглежда щастлива. И защо не му казва „наздраве”.

ГЪРМЯНО ВИНО

Виното се беше унесло в хладен сън в дъбовата бъчва, закотвена в мазето с картофите, когато двама мъже влязоха, решени да го затворят зад тапи и саморъчни етикети. Гърлени думи и тежки стъпки прекъснаха дрямката му. Сън, в който горещите октомврийски дни си уреждаха срещи с хладни нощи в редовете на лозето и когато звънците в гласовете на жените ронеха най-зрелите зърна направо в ръкавите им.

Виното не искаше да напуска овалната утроба на майка си и се запъваше в канелката. Но мъжете се смееха, раздуваха истории за топли жени, режеха мезе направо върху седалката на дървено столче и гърмяха с пистолети, за да изкарат от течността лошите духове. Опитваха го с все по-дебели езици, смееха се все по-диво и все по-често оставяха димни дупки в гредите на паянтовото къще.

Дали не успяха да уплашат всички тъмни сили от тъмната течност? Или с гърмежите си я разсърдиха нещо? Но тя кипна кръвта им, превърна ги в тежки гръмогласни петли, които на сутринта щяха да се събудят с изорани до кръв лица и несигурни като мъгла спомени.

Из "Металургия на думите"

Текстът срещу образа?! Или текстът като визия?

Вярвам в силата на думите.

Защото този свят е сътворен от слово и в Словото е спасението му. И текстът няма да изчезне.

Светът се променя.

Буквите остaват . Едни и същи. Както са постоянни молекулите на желязото. Променят се само технологиите. Старите майстори са ковали мотики, новите сглобяват изтребители. Едни и същи железни атоми – различни идеи. И различни потребности. Променят се и възприятията. Хората еволюират.

Времето става ценно.

Написаното трябва да е компресирано.

Описанието е разхищение.

Човекът от 21 век обработва 18 пъти повече информация за единица време от този от предното столетие.

Въпросът не е “дали ще четем?” А “какво?”