Колко от вас знаят за „отвратителната”
гостоприемност на една мокра гора? И за катарзиса на листата и душата...
Това не е прекрасната зелена тучност, в ясен ден,
с хиляди дъхави билки и слънчеви зайчета,
скачащи от пролуките в дърветата направо
върху килима на тревите.
Когато е хубаво да легнеш в папратта, да седнеш на
камък, да се изправиш над пропаст, да запалиш огън или просто да бродиш в своя
стар и забравен от векове човешки дом.
Мократа гора, затисната от безкрайни сиви облаци,
прилича на безкраен тъкачен стан между
небето и земята. На който с милиарди дъждовни капки се тъче печалната и студена
драперия на стихията.
Птиците са изчезнали, върховете на дърветата са
дарак, който раздира мъглата, и тя пада още надолу - като лепило между
студените небеса и гвачещите поляни. Всеки
стрък се чувства длъжен да се отърка в дрехите ти и да разтовари в тях водата
от себе си. Всяка крачка през тревите буквално те потапя в студенината на тъмна пералня - крачолите ти
залепват, обувките се замятат около стъпалата. А между пръстите си усещаш как
малки фонтачета си играят с чорапите.
Клоните и листата те чакат също с водни капани – само
да ги докоснеш, за да разтоварят капките си в косата, врата ти или по гърба.
Този път ти си хавлията.
И за да е дискомфортът
пълен, с тях падат стари иглички, парчета кора, клонки с бодливи пъпки и дори
зелени листа, търсещи подслон във врата ти от безконечния дъжд.
Тръни и войнствени шипове те задират, за да
направят ситото на дрехите ти още по- едро, защото те, растенията, те искат гол като тях, а не с малкото топлина,
която ти е останала под якето.
Това е друга гора – същите върхове и същите
пътеки, същите скали и просеки – но сега
е мрачна и недружелюбна – скрила е всички удобства и целия си уют и не е трудно
да се досетиш, че не те иска.
Тя не иска всъщност никого. Тя е сама със себе си
и с дъжда. Сега тя се преражда, както
всички ние в съня си. И не трябва нито
едно щъкащо създание да прекъсва дъждовното й тайнство.
Зайци, кълвачи, мишки, бръмбари, язовци и всичко,
което сте чували, виждали и чели да живее в нея, се е скрило в дупки, сухи
цепнатини и хралупи. И спи, или гледа през колената си кога това мокро
настроение ще се смени със слънце.
Всеки постоянен неин поданик знае, че мотаенето в
дъжда е опасно за здравето, и не си прави експерименти. За разлика от
туристите, които като депресирани кокошки бързат между хижите или в тиха група подсмърчат
за посоката, ако са я загубил.
Слънчевата и мократа гора. Две състояния на света.
Понякога не ми идва друго сравнение освен това с
красива жена, която с елегантна рокля обира погледите по улиците. Но само мъжът й знае
колко студена и грозна може да е, щом с
мокра коса и хавлия прекоси коридора. И с кичури като капчуци започне да мокри
и дразни всичко и всички наоколо. Или да фучи със сешоара, докато всички други
уреди загубят самочувствие.
В такава потопена в дъждове гора можеш да направиш
само едно нещо, за да оцелееш. Същото, което прави и мъжа в къща с подивяла
жена.
Да си намериш сухо място и да се свиеш. Да не се
набиваш на капки, на очи, на клони и на нервни стъпки. И да чакаш.
Да чакаш в
безопасна поза. Да гледаш как капките се надбягват надолу по ствола на дървото,
което те е приютило, но като слепи демони те пропускат. Да чакаш в унес, без да
хабиш дори енергия за мислене. Вид дъждовна медитация. И да не забравяш, че само търпеливите
оцеляват.
Ако често си преживявал бури, ще знаеш, че за
подготвените, фуриите дори са чаровни.
Както съпругът, който си има занимание, може да преживее душевната криза на
жена си, така и попадналият в гората,
по-лесно изтърпява мокрия
апокалипсис на дъжда, ако го гледа от паянтов, но сух, заслон с огънче в единия
край.
Защо всъщност разказвам това?
Защото, ако не си видял дивия блясък в очите на
една гневна жена, не можеш да оцениш нейната грижа и любов, когато е слънчева.
Ако не си виждал зла вещица, не можеш да оцениш заслужаващо свилата се до теб сладурана.
Така е и с гората. Повечето хора я приемат
за слънчева дивачка, която целогодишно разпъва цветни ливади, хладни папратови
паравани, угощения с диви ягоди, гъби и
боровинки. И чака да й правиш компания. Като
чужда жена в неделен следобед.
Ако не си преживял една дъждовна нощ в гората, и не си се притеснявал за оцеляването
на личния си задник, никога няма да видиш искрата светлина в капката върху
шишарката. Няма да видиш прашеца по
краката на пчелите, щом се проясни небето. Никога няма да се порадваш за мекия
мъх, на сухата съчка, на кълвачовите откоси, на синьото между облаците. И никога повече няма да объркаш парата, която се издига от стоплящата се под
слънцето гора с промъкващите се в същите клони мъгли.
Дъждовната гора – моят древен дом, в който бурята
прилича на разсърдена майка, почистваща и подреждаща семейната къща. Трябва да
знаеш, кога да се притаиш под одеалото и кога да излезеш, за да те прегърне и
да те нахрани.
Моята
дъждовна и мокра гора, в която често, заедно с катериците и зайците, съм
единственото човешко дете, чакащо слънчевата й усмивка.
