ДЪЖДОВНО АДАЖИО

Няма слънце.

Няма жега.

Няма топлина в пътеките в двора, с която да зарадваш босите си крака.

Оставаш с впечатление, че се събуждаш в буркан с блатна вода, която някой е разбълникал и не знаеш къде си.

В краката ти вода - на локви, във въздуха вода – на устремена дъждовна завеса, в небето - вода от подгизнали облаци.

Цяла нощ е така.

Взираш се нагоре – да прецениш колко са дебели тези облаци и няма ли да просъхнат малко след такова обилно капане, но няма небе, няма дъно в сивотата, няма форми, нито някакъв контур.

Няма го слънцето, което грее по това време с несравнима мощ и яркост. Небето е като повредена неонова лампа – еднакво сиво, еднакво мътно и пригаснало – като дъно на изплакнат буркан от боза.

Няма птици, няма звуци, няма хоризонт...

Дъждовна тишина!

Или тишина, удавена в непрестанен дъжд.

Което и да е по-точното от двете изречения, аз съм леко притихнал от щастие.

Седя в цветната си къща, която е топла и суха. Обляна от светлините на толкова лампи.

От печката се носи дъх на запарена мащерка с маточина.

В малка тенджера изстива някаква подлудяваща фантазиите ми супа с целина, заешко и гъби.

В такова време, с голям риск да раздразня, обидя или предизвикам някого, ще напиша директно, че съм щастлив.

Никакви изкушения отвън. Никакви пориви за излизане.

Навън сега е моето "навътре". Моите укрепени складове от спомени, бележки и нахвърляни листове с изречения. Които сънуват своите заглавия. И своите заплитания.

Явно тишината и изолацията ми действат доста ерогенно. Като близначки, които са ми дошли на гости и партито ни едва започва. Без бързане – бавно и разточително, с небрежно събличане, докосване с върховете на пръстите, доверително шептене в ушите, обещание за дълго тържество...!

А някъде в далечината, в мъглата на бъдещето, натрапчиво и беззвучно се мяркат гъбени излети, гъбени пиршества и дълги маси с приятели. Но това е доста, доста напред – някъде във времето.

Сега ВАЛИ!

 ГНЕВНИК НА СЕЛСКИЯ КМЕТ

(роман)

ПРЕЛЮДИЯ

 

О, неразумний, поради что се срамиш

да се наречеш селянин?!

 

Никой не знае какво е да си кмет, освен ти самия, ако си бил или си такъв.

Никой не знае колко пъти сам се чудиш за какво ти я дават тази заплата.

Както и никой не подозира колко пъти се проклинаш, че за тази „мизерна“ сума си принуден да кипиш като тенджера под налягане, да скачаш като пуканка в тиган и да ти се надуват от гняв и отчая- ние вените по врата.

Когато си кмет, разбираш какъв феномен е властта.

Афишираната власт.

Един директор на предприятие държи в ръката си бюджета, че и съдбата на стотици семейства на работещи при него, но той е просто директор. Един кмет, от когото зависи само чистотата и осветлението на улиците (хипербола), събира възхищението на всеки, когото поздрави, и благодарностите на всеки, който е имал честта да изпие кафе с него.

Феноменът на един избираем пост!

***

Селският кмет живее със селото си. В 99% от случаите дори живее някъде в него. Дели делник и грижи с престарелите и отчаяните, с върналите се със самочувствие млади от странство, с говедата, кокошките, с производителите на храна, с богаташите, правещи си модерни имения в затънтени села. Минава по същите прашни и кални улици, по които минават и съселяните му и които заедно с тях чака общинският съвет да включи в ремонтните си графици.

Него го търсят за урегулиране на граници на парцели, за качеството или липсата на водата или за място в гробищата. Но му звънят и го търсят за дворни кражби, за болни патици и избягали пилета.

Селският кмет за някои е бащица, за други – нереализиран шериф, за трети – плашило, а за други – последна и единствена инстанция.

И надежда.

Съдбата на един селски кмет – погледната отблизо и отвътре в рамките на един мандат.

 

ПРЪЧОВО ПЪЛНОЛУНИЕ

 

Когато чудесата искат да те намерят, няма да те чакат да се облечеш официално, а ще те изненадат по пижама или работни дрехи… Преживяхме  това, когато вместо в скъп хотел, легнахме в едни храсти с палатката си. За да станем свидетели на един концерт, който не можете да гледате дори в зала „Олимпия” или в „Ковънт Гардън”, Наядоха се хората на бял хляб, лукс, стерилни помещения и застъклен бетон. Някаква първобитна тъга ги дърпа през чистите им дрешки към дивотията. В кирпичени махали, паянтови колиби, наколни жилища, ледени иглута и степни шатри притичват изне- жени хора, преситени до повръщане от желето на лукса.

Има такива гладни събирачи на приключения, че дори липсата на тоалетна не ги разколебава. На такова „извратено“ сборище налетяхме едно лято, когато заварихме целия остров Тасос, претъпкан от летовници. Всичко по брега - градчета и селца, бе задавено от автомобили и задници. Натъпкан до последно по къщите на местните, светът се бе събрал в рекламната фуния на туроператорите  -  като за един стаден панаир на отпускарите.

А ние отивахме при Йоанис и Мария, семейство гърци, паркирали каравана-барче с агрегат за електричество в една тясна маслинена горичка с осем разкрача пясък пред нея.

Уговорено беше да сложим палатката си там и да се насладим на последното парче бряг без покриви по него, ако изключим романтичния силует на женския манастир „Архангелос“ на един скален нос. Когато се появихме, на чакълестия бряг преди пясъчната коса вече имаше паркирани двайсетина кемпера и каравани с регистрация от половината свят. И още толкова скъпи палатки с преддверия, двойни сенници и прочие луксове на капризни люде. Сборището бе от класа, защото никакъв отпадък не се виждаше, а тишината бе изумителна за стотината човека, събрани наедно. На фона на шума от вълните се виждаше как някои четат книги по шезлонгите си, други отпиват кафе или коктейли, а трети просто пържеха мазилата по лицата си на топлината на непоплюващото си слънце.

Но друг звук не се чуваше. Без крещящи деца, без музики, без подвиквания и без истеричен отпускарски смях. Без плажни игри, гоненици и прочие комплексарски дивотии на хора, виждащи море веднъж годишно. Заливчето приличаше на изискано парче от

Лазурния бряг, снимано на цветна лента без звук. Разкош!

Тих, слънчев, чист бряг и кристална вода. Рай. Отгоре на всичко бе юни и храстите тимари, със стъбла на хвойна и аромат на мащерка, цъфтяха по всички околни скали – до върховете на хълмовете. Това място бе чудо. Имах невинния и сакрален импулс да се съблека гол, за да види Бог, че не крия нищо, и да му благодаря за кошмарния път дотук, който бе бариера за тълпите.

Да му благодаря и за това, че бе създал повечето хора с овчи души и овче поведение, за да се бутат доброволно из бетона. И като се огледах, видях, че дошлите преди нас вече го правеха. Именно по този начин. С по едно парче плат на мястото на смокиновия лист.

Или без.

Единствено това, че всички някак ритуално привечер изнесоха хранителните си отпадъци около скупището ни, вместо да ги приберат в торби, ми се стори скандално. Но го приех като странно жертвоприношение. Защото туристите го правеха масово и внимателно, че да бъде случайност, лош вкус или криминален порив. Сякаш нарочно оставяха хранителни отпадъци за духове в храстите.

Но това бе само прелюдия. Подготовка за онова, което тълпите биха нарекли ужас, а диваците като нас - Божие благоволение.

Защото след дългото къпане в тихия, заграден от скали залив, леката вечеря на отразена от небето светлина и сладкото суетене да поделиш палатката си с багажа, дойде нощта. А с нея и сънищата.

С далечен и сладък звук на месингов чан островът начена неочаквано представление. Обади се след чана и глух, тъмен звук на тежка хлопка. От тези от черна ламарина, които носят на вратовете си големите овни и правещите се на зверове кукери.

Планината полека започваше да „пее“ откъм женския манастир.

Дрънкането наближаваше към палатките отвсякъде. И бе хаотично. През клепките си благодарих на Бога, че не сънувах реклами, а като се уверих, че съм буден, изпаднах в благоговение пред неговите тайнства. Извадих глава през мрежата на палатката и огледах, като подводничар, в кръг. Целият залив и планината бяха пусти и неподвижни. Сякаш хиляди призраци носеха звънци между храстите и дърветата, за да платим с данък „страх“ присъствието си тук. И как не! Звънът ставаше все по-ясен, все по- близък, реален и обсаждащ. Докато не ни заля отвсякъде.

В тъмното започнаха да се различават сенки между дърветата около лагера. Шептяхме си между палатките, изненадани от стотиците кози, които шетаха в нощта и пасяха между храстите.

При всяко движение на животните  чановете звънваха, а хлопките дрънваха, когато едри пръчове скачаха от камък на камък.

Стадото беше от полудиви животни – наближаваха плажа предпазливо, ядяха от онези изхвърлени отпадъци, които бях видял вечерта специално да се слагат около лагера, и побягваха при всяко движение или звук от палатките ни. Стотици тасоски кози ни оказваха честта да дойдат до нас в тъмното. А лагерът гледаше благоговейно. На светлината на луната се виждаха шведи, италианци и французи, седнали отгоре на покривите на кемперите си – едни с чаши вино в ръце, а  други със записваща техника.

Една коза душеше въздуха и пристъпяше плашливо към нас.

Двете й козлета останаха предпазливо в сянката на дъбовете. С голямо раздвоение тя направи още няколко стъпки, лапна края на голямо зелево листо и тичешком се върна при малките. Козлетата загризаха  листото направо от муцуната й. От една каравана се чу спонтанно женско „О, мама!“ и всичко пак утихна.

Бяхме зрители по бельо в специален спектакъл от дълбините на времето. Беше тайнство. Заради морето бяхме дошли, а попаднахме в резерват за стари времена. В епохата на  Ахил и на Омир хората по тези острови са разчитали на мляко от овце и кози и на риба от водата. Тогава е нямало туристи, а масовото слизане по брега на чужденци се е посрещало не с кафе, а с копия и извадени мечове.

Животните отминаха лагера и звънът им се отдалечи. Продрънкваха далече. Щяха да пасат като таласъми през цялата нощ. Защото, както ни каза Янис на другия ден, в жегата на деня пладнуват в козарниците под манастира.

Светлините на кемперите заизгасваха. Романтиците допиха чашите си в тъмното и всички се потопихме в сънищата си. Завити в плясъците на вълните. И охранявани само от една огромна пълна луна, която излезе от водата и застана на смяна.

Това беше. Живяхме седмица в този коктейл от девствен плаж и древни нощи. Западняците през деня сваляха велосипедите си от караваните  и уж на разходка отиваха до далечното село Алики да купуват хляб, с който да нахранят нощта. Всеки събираше обелки, трошички, омекнали плодове, недоядени сладкиши и безсрамно ги хвърляше между храстите. Сякаш минирахме лагера си. Всъщност оставяхме примамки за приключението. Никой не изруга през нощта, че му се спи. Никой не произведе звук в тъмното, с който да изплаши животните. Всеки имаше надежда да ги види колкото може по-отблизо.

С Янис през деня пиехме бира под тентата на караваната и си говорехме за острова. Дори един ден ми показа козарниците под манастира. Разбрах, че стадото е на обителта и че го има тук, откакто са издигнати стените му. Все пак и монасите пият мляко и ядат сирене. Дадоха ми два извити рога от главата на стар местен козел. И разбрах, че земите, горите и маслините в ниското са манастирски имоти.

Като всички хора и ние много пъти се зарекохме да идваме тук всяко лято. И не отидохме повече. Останаха скъп сувенир вечерите, в които тихо се събирахме, без да знаем езиците си - норвежци, хървати, румънци, германци, датчани, белгийци, французи... И сравнявахме качествата на националните си напитки. А после чакахме да заприиждат хлопките на козите и да се смесят със съсъка на морето. И на фона на ярка луна  да ни лъхне острата и брутална  миризма на пръч, който хлопа тежко под маслините и с вертикални дяволски зеници следи да не би козите и козлетата му да се сближат много с чуждоземците.

 Разказът е от книгата на Николай Илчевски  „ Репортажи от нищото“.

ДЕН ПЪРВИ ОТ ПРОЛЕТТА

 

Един накокошинен врабец кацна по изгрев на прозореца и погледна в стъклото. Не разбрах дали се оглежда или ме проучва. С телени крака и стар перушинест шлифер заподскача по перваза, за да търси семка между олюпените от вчера слънчогледови зърна.

Разбрах поканата и излязох да заредя хранилките. На улицата локвите търсеха небето като слепци - с ледени пердета на очите.

Сливата се бореше със собственото си раждане - едва удържаща белоцветните си бебета да излязат в безпчелния режещ въздух.

Извиках пролетта по име, но тя не се обади. Една котка от съседната плевня, свита на кълбо в мекото сено, вдигна глава и се взря в мен. Протегна се, а под корема й видях между котетата да се спотайва и тази, която търсех.

Влязох обратно в къщата и погалих печката. А тя изхълца с малко дим през вратичките.

Водата за първото кафе беше готова.

Добро утро! - ми каза денят, който не знаеше чий е.

-Добро утро! - отвърнах. И го осинових, за да не се има за излишен и нечакан.

ИСТОРИЯТА НА ЕЖКО ПЕШКО...

...е следната. Един приятел на име Пешо преди две години ми донесе едно таралежче, което намерил в полето. Затова и името му се получи такова.

Осинових го по принуда, защото той отказа да го върне на мястото, където го беше намерил…

Животинката явно беше сукалче, защото не умееше да яде нищо. Захраних го с козе мляко от съседите. Не беше трудно. Както виждате - няколко лъжици направо на плота, заместваха донякъде майка му.

Заживя в къщата, защото ми се стори твърде малък за големия свят в градината. Направих му от кашонче подвижна кутия със сено вътре, за да скитаме заедно между града и селото - по моите задачи. Пренасях го като коте в кошница. Срещу великодушието да понеса няколко акита из апартамента, той се отблагодаряваше с писукане и тичане след нас. За него ние бяхме вече родители.

Ежко Пешко порасна и прояде месо, смокини, хляб, ядки, и настъпани по пътеката охлюви. Като укрепна, го установихме на село, където той взе целия двор, без да се разделя с кашончето си със сено. Както и с редовното мляко.

Вечер, като по часовник, се измъкваше от дома си и съобщаваше, че е гладен с подканящо сумтене от люляковия плет до масата под акацията.

След вечеря се запиляваше по свои си нощни задачи из двора. Когато есента свърши, като пораснал мъж, той сам избра как и къде да зимува.

Появи се напролет - без да е забравил за млякото, чинията си и варените пилешки трътки.

На второто лято вече възмъжа и нощем стоеше до входната врата, за да съобщи, че е на линия. Съобщенията представляваха размазани на тънък слой негови екскременти по цялата дължина на пролуката под входната врата. По селската улица отвън, в тъмното, минаваха "диви" таралежи и познавах кога е това, по неговата възбуда.

Няколко пъти излизах да поканя гостите да влязат, но нито един външен таралеж не пожела да замени свободата си за компанията на нашия. А и не исках да насилвам никого.

Една нощ таралежът не се яви на вечеря. Намерих го в касиса, но колкото и да му предлагах в канчето от любимата му вечеря, той не прояви интерес, а си криеше муцуната към корема. Докато пресмятах шансовете да се е разболял, една друга бодлива муцуна се появи до първата и започна лакомо да яде от ръката ми.

В градината имаше нов таралеж, който бях объркал с "нашия". Оказа се едра женска. Откъде беше влязла, не стана ясно. Но през този таен проход изведе Ежко Пешко навън към полето. И повече не го видяхме.

Тя беше намерила визитките му във въздуха и беше влязла, за да го изведе! Беше му пристанала, а после го направи заврян зет, може би.

Една твърде добра развръзка за диво животно, присадено в човешки имот. Не бих могъл да си представя по-добра съдба за порасналия бодливец.

Оттогава съветвам хората да не вземат срещнати в полето таралежи. А и други твари. Това може да е майка, която заради вас няма да се върне при малките си. И те просто ще умрат от глад. Второ - учебниците са пълни с идиотщини за живота на дивите видове. Проучено, непроучено. Ешко Пешко ядеше повече протеини, отколкото съм допускал. И никакви ябълки, джанки и гъби, набодени на иглите му. Това са художнически блянове. Ядеше орехи, диня, пъпеш, червеи, дори варена царевица и сух хляб - с два пъти по-голям апетит, отколкото описаните в статиите. А мишки, бръмбари и дори влечуги - изобщо. Не, че не му предлагах от всичко сгазено по шосето…

Това, което научих, беше от първа ръка, от първо мляко и до последната изсушена смокиня.

Надявам се да е жив, здрав, многодетен и сит. И да си е активирал профил във фейса, за да прочете това.

ЕДНА НОЩ В СТРАНДЖА

В жарта на юни черниците капят като сладък дъжд и отмерват времето до наближаващото лятно слънцестоене. Косовете в короната цвърчат от преяждане и самодоволно цапат клоните с белите си маркери. Пристигнала от нейде костенурка пирува с падналите в тревата сладкиши с дръжки. Папуняк вика любимата си от една дива круша с морзовото "ку ку ку". Скакалци, коприви, къпини и равнец се надпреварват за местата си в поляните, както предприемачите в милионните полиси за строителни разрешения.

Дивата Странджа в един обеден пек и насред билковото си пиршество. Между два облачни душа и в очакване на вечерния вятър. С мирис на дъб и престарели манатарки.

В дъното на кадъра се вижда маранята на морския хоризонт - така спокоен и пуст като зеления и безлюден безкрай в противоположната посока. Там някъде багери ядат земята, за да й сложат бетонни протези към небето.

Хора се прескачат по оградените с цимент плажове, които са по- скоро пясъчници за суета, а не романтичните седефени ивици между гората и морето. А земноводни на различни хавлии самодоволно се мажат със слънцезащитни кремове. И си правят селфита на фона на чужди задници.

Костенурката, със стърчаща от устата черница, ме поглежда подозрително, сякаш замърсявам тишината с неприветливи мисли. В знак на уважение изваждам последната си филия хляб, за да си я поделим. Пред нас е една магическа вечер, която чака да й дойде часът. Аз съм с палатка, а тя с коруба. И двамата сме готови за още една нощ върху древната и дива покривка на Земята.

СЛАВЕИТЕ НЕ ОНЕМЯВАТ СЛЕД СВАТБИТЕ СИ

СЛАВЕИТЕ НЕ ОНЕМЯВАТ СЛЕД СВАТБИТЕ СИ

Случи се така, че се заселих в една стара къща с обрасъл двор, в чиято периферия бяха избуяли грамадни акации, служещи за ухажорска сцена на какви ли не птици. Все пак, трябва микрофонът да ти е на високо, за да те чуват. В края на април стартира конкурсът „Славейки търсят таланти“ и кандидатите пристигнаха в огненокафявите си фракове. Песни, песни, песни… Хладни утрини пълни с песни. И дни със солови изпълнения. Песните се местят от дърво на дърво, като тихо прехвръкват в клоните. Журито, невидимо, в  скромни одежди из клони и храсти, излови един по един кандидатите и ги премести в другия конкурс „Можеш ли да бъдеш баща на яйцата ми?!“

На мястото на славеевите партитури се появиха големи тежки акациеви съцветия. Аромопади от сладки ухания удавиха двора в бяла забрава. Облаци от пчели се потопиха в короните като жужащ дъжд. Симфониците от кошерите станаха доминантен изпълнител в двора.

Славеите мълчаха – само един прехвърчаше в двора и носеше сламки към зелената стена от бръшлян срещу прозореца ми. Там, в листата на увивното, правеха с жена си дом. Не му беше до песни. Тя често изхвърчаше от листата, с някой стрък суха трева, която не бе харесала като обзавеждане за дома. И той отлиташе за нов модел. Тогава разбрах защо славеите пеят само по време на сватбите си. От знаменит тенор се бе превърнал в неуморен докер на строителни материали. 

Но каква стратегия имаха само новодомците!  За да не би някой да отгатне къде е семейното  ложе, той долиташе с поредната растителна нишка и кацаше нависоко. Оглеждаше двора, за да се увери, че не е наблюдаван. Слизаше на по-ниска и близка клонка. И, след втора проверка,  се стрелваше вътре в бръшлянената завеса. След няколко минути  за наместване на донесеното, буквално излиташе като изстрелян крилат камък от листака. Летеше ниско над двора и, като се отдалечеше достатъчно, рязко вдигаше височината. На връщане, бавно и на кратки прелитания, приближаваше дома. След  оглеждане за последно, следваше гмуркане в листното скривалище. После пак светкавично излитане, за да не разбереш откъде точно е излязъл. Впечатляващо поведение.  Освен музикант, беше и подготвен тактик.

Но и това свърши. Разбрах, че тя му е подарила  няколко скъпоценни яйца като благодарност за песните, когато той смени режима на носене с по-безгрижно прехвръкване по клоните. Семестърът по строителство беше свършил. Започваше друг, с други специалности – ентомология и семейна кулинария. Дали се сменяха в мътенето не мога да кажа. Това е грижа и знание на орнитолозите. Аз имах да мътя своите текстове върху клавиатурата и макар да можех да проверя нещо в мрежата за живота им, се въздържах. И така се чувствах презадоволен воайор. Знаех адреса му, познавах жена му, знаех, че ще имат деца… И дори имах поглед върху менюто им.

Една нощ дойде обилен пролетен дъжд. Не му стигна нощта, че взе на заем и една част от утрото. Отиде си чак в късната сутрин, по време на второто ми кафе. Небето малко просветна и докато гледах със забременял от текстове поглед, го видях как се появи на клона на  смокинята. Завъртя се няколко пъти с подскок и запя. Ако не го бях видял, нямаше да знам, че това е той. Песента бе по-кратка, по накъсана, но пак с мелодия. Не беше дълга натруфена, сложна любовна балада. По-скоро къса няколко секундна версия на  Ода на радостта.  Радваше се, че дъждът беше спрял.

Така открих, че славеите не онемяват след сватбите. Просто сменят песните.

Започнах да различавам кога стои на клона и предупреждава жена си, че не е подходящо да излиза от вкъщи. Някакви кратки музикални възли – като цигулар, закачащ се с друг от оркестъра. Друг път кацаше така, че да се гледаме през отворения прозорец  и ми изсвирваше нещо кратичко, от рода на: „Когато си тук, котки не минават през двора!“.

После малките се излюпиха. Явно беше така. Натовариха го с непрекъснати курсове до различните щандове на супермаркета в двора и околните занемарени имоти.

А аз вече имах и оптика. И разбрах, че у тях не са вегетарианци. Наблягаше на мръвки от всякакви насекоми – от пеперуди до скакалци.  Имаше вече нова специалност -  доставка на деликатеси по домовете.

Но продължаваше да каца за малко  в клоните и да изсвирва нещо набързо. Повтаряше го няколко пъти, все едно репетира. Като музикант, който вече няма участия и изяви, но държи да поддържа форма.

Понякога имах чувството, че нарочно каца наблизо, за да ми се покаже:  „Моите растат – две момичета и момче. А твоите? 

Хайде, бе, фукльо! – си мислех – Аз вече имам внуци.

Чуквах клавиш и той отлиташе. Но после, явно измислил какво да ми отговори, се връщаше на същия клон:  „ Да, ама досега съм бил женен пет пъти и от всяка имам по три!“

И отлиташе. Сякаш от страх, да не чуе, че и тук го минавам.

Всъщност, защо пиша в минало време?  Днес, когато съм посветил сутринта на неговата дворна биография, той хвърчи пак с доставките до бръшляна. Дори ми показа една доста голяма зелена плячка – скакалец - аналогичен в човешкия свят на печен овен.

Моят съсед, славеят. Който, в името на семейството,   от трубадур стана съпруг, доставчик, строител, ловец и готвач. Който леко се големее, че е по-голям мъжкар и любовчия от всички в двора. Който от време на време сплашва врабците, ако му досадят и ми изсвирва нещо, за да го забележа.

Днес се е умълчал. Сякаш усеща, че пиша за него. И иска да е сигурен дали заслужавам поздрав по дворното радио.

А аз просто исках да ви разкажа, че славеите не онемяват след сватбите си.

МОКРАТА ГОРА

Колко от вас знаят за „отвратителната” гостоприемност на една мокра гора? И за катарзиса на листата и душата...

Това не е прекрасната зелена тучност, в ясен ден, с  хиляди дъхави билки и слънчеви зайчета, скачащи  от пролуките в дърветата направо върху килима на тревите.

Когато е хубаво да легнеш в папратта, да седнеш на камък, да се изправиш над пропаст, да запалиш огън или просто да бродиш в своя стар и забравен от векове човешки дом.

Мократа гора, затисната от безкрайни сиви облаци, прилича на безкраен тъкачен  стан между небето и земята. На който с милиарди дъждовни капки се тъче печалната и студена драперия на стихията.

Птиците са изчезнали, върховете на дърветата са дарак, който раздира мъглата, и тя пада още надолу - като лепило между студените небеса и гвачещите поляни.  Всеки стрък се чувства длъжен да се отърка в дрехите ти и да разтовари в тях водата от себе си. Всяка крачка през тревите буквално те потапя  в студенината на тъмна пералня - крачолите ти залепват, обувките се замятат около стъпалата. А между пръстите си усещаш как малки фонтачета си играят с чорапите.

Клоните и листата те чакат също с водни капани – само да ги докоснеш, за да разтоварят капките си в косата, врата ти или по гърба. Този път ти си хавлията.

И  за да е дискомфортът пълен, с тях падат стари иглички, парчета кора, клонки с бодливи пъпки и дори зелени листа, търсещи подслон във врата ти от безконечния дъжд.

Тръни и войнствени шипове те задират, за да направят ситото на дрехите ти още по- едро, защото те, растенията,  те искат гол като тях, а не с малкото топлина, която ти е останала под якето.

Това е друга гора – същите върхове и същите пътеки, същите  скали и просеки – но сега е мрачна и недружелюбна – скрила е  всички удобства и целия си уют и не е трудно да се досетиш, че не те иска.

Тя не иска всъщност никого. Тя е сама със себе си и с дъжда.  Сега тя се преражда, както всички ние в съня си.  И не трябва нито едно щъкащо създание да прекъсва дъждовното й тайнство.

Зайци, кълвачи, мишки, бръмбари, язовци и всичко, което сте чували, виждали и чели да живее в нея, се е скрило в дупки, сухи цепнатини и хралупи. И спи, или гледа през колената си кога това мокро настроение ще се смени със слънце.

Всеки постоянен неин поданик знае, че мотаенето в дъжда е опасно за здравето, и не си прави експерименти. За разлика от туристите, които като депресирани  кокошки бързат  между хижите или в тиха група  подсмърчат  за посоката,  ако са я загубил.

Слънчевата и мократа гора. Две състояния на света.

Понякога не ми идва друго сравнение освен това с красива жена, която с елегантна рокля обира  погледите по улиците. Но само мъжът й знае колко студена  и грозна може да е, щом с мокра коса и хавлия прекоси коридора. И с кичури като капчуци започне да мокри и дразни всичко и всички наоколо. Или да фучи със сешоара, докато всички други уреди загубят самочувствие.

В такава потопена в дъждове гора можеш да направиш само едно нещо, за да оцелееш. Същото, което прави и мъжа в къща с подивяла жена.

Да си намериш сухо място и да се свиеш. Да не се набиваш на капки, на очи, на клони и на нервни стъпки. И да чакаш.

Да чакаш  в безопасна поза. Да гледаш как капките се надбягват надолу по ствола на дървото, което те е приютило, но като слепи демони те пропускат. Да чакаш в унес, без да хабиш дори енергия за мислене. Вид дъждовна медитация.  И да не забравяш, че само търпеливите оцеляват.

Ако често си преживявал бури, ще знаеш, че за подготвените,  фуриите дори са чаровни. Както съпругът, който си има занимание, може да преживее душевната криза на жена си, така и попадналият в гората,  по-лесно  изтърпява мокрия апокалипсис на дъжда, ако го гледа от паянтов, но сух, заслон с огънче в единия край.

Защо всъщност разказвам това?

Защото, ако не си видял дивия блясък в очите на една гневна жена, не можеш да оцениш нейната грижа и любов, когато е слънчева. Ако не си виждал зла вещица, не можеш да оцениш заслужаващо   свилата се до теб  сладурана.

Така е и с гората. Повечето  хора я приемат  за слънчева дивачка, която целогодишно  разпъва цветни ливади, хладни папратови паравани,  угощения с диви ягоди, гъби и боровинки. И чака да й правиш компания.  Като чужда жена в неделен следобед.

Ако не си преживял една дъждовна нощ в  гората, и не си се притеснявал за оцеляването на личния си задник, никога няма да видиш искрата светлина в капката върху шишарката.  Няма да видиш прашеца по краката на пчелите, щом се проясни небето. Никога няма да се порадваш за мекия мъх, на сухата съчка, на кълвачовите откоси, на синьото между облаците.  И никога повече няма да объркаш  парата, която се издига от стоплящата се под слънцето гора с промъкващите се в същите клони мъгли.

Дъждовната гора – моят древен дом, в който бурята прилича на разсърдена майка, почистваща и подреждаща семейната къща. Трябва да знаеш, кога да се притаиш под одеалото и кога да излезеш, за да те прегърне и да те нахрани.

Моята дъждовна и мокра гора, в която често, заедно с катериците и зайците, съм единственото човешко дете, чакащо слънчевата й усмивка.