С белези от опадали „зъби“ старата диканя прашасва в ъгъла на плевнята – досуш изсушена
бабица, свряла се зад печката, за да не пречи на младите в къщата.
Всеки изваден кремъчен къс е оставил дълбок белег в плътта й. Зеят дупки
в дървото – от годините, в които е трила пшенични, ръжени и ечемични стъбла
върху плочника на хармана. Всеки останал кремъчен зъб е знак по който да се
ориентираш и да си представиш каква красавица е била като млада.
Сламките и зърната, върху които се е плъзгала, са полирали тялото й. Тя в своята дървесна старост е красива, чаровна и обладаваща очите като киноикона, която знае какво е била и която ти също знаеш как е размечтавала тълпите. Сега е набръчкана, проядена и напукана – смълчана в ъгъла на плевнята - в старите паяжини на миналото.
Колко плява е отделила от семената на пшеницата и ръжта! Колко пъти е трошила зъбите си в камъните на хармана, докато изрони зърното от стъблата. Хиляди пъти е усещала, опряна под навеса, уханието на хляба, току-що изваден от пещта и нито веднъж не е опитала и залък от него.
Толкова заслужила, толкова притихнала, толкова смирена,
и толкова свещено изглеждаща е в своята старост, че ти иде да я прегърнеш. И да й благодариш с думи, задето е хранила
човеците в рода ти. За да оцелеят. За да пребъдат. За да родят прабабите и
прадядовците ти. Които да родят твоите родители, а те - тебе. Тя е като една славна
баба в твоя род, която никой не е посмял
да изгони от къщата, дори и след като е станала безполезна. Макар хиляди като
нея да са изгорени на ракиените клади под казаните заради единствения им грях – ненужност. Сякаш
са вещици.
**
Между другото си давам сметка, че всички вещици в човешкия летопис са горени от страх. От първобитен страх от непознатите възможности, от усещането за различност. Като убиването на змия от някой примитив – поради вродената му ненавист към влечугото. Без разлика от вид, големина и нрав. Убиване от антипатия, убиване от уплаха, убиване от суеверие.
Така е и с диканите, и старите черги, и старите халища,
и старите бурилки, хавани, каручки, седла и прочее съкровища, които оценяваме
днес. Но за отървалия се от вършеенето човек диканята и дървеното рало са били
спомен за труден и неблагодарен труд. Когато
ведно с магарето, самият той е бил добитък
покрит с прах и осили. Обикалящ в кръг хармана. И по труден, примитивен и бавен
начин отделящ храната си от фуража. Няма
как отървалият се от тези горчиви усилия човек да не го е страх от връщането на
изпиващите силите и радостта стари технологии.
За поколенията, които виждат в набодената с кремъци
дъска романтика и етнографски трепет, е нормално тя да бъде ценна. Но за
отървалият се от нея индивид, тя е пот от изнемогата му и кръв от катранените му дни. Той я пази за всеки случай и сънува кошмари,
че пак ще му потрябва. Че вършачката в село може да се повреди и да трябва пак
да стане впрегатен заедно с впрегатните си добитъци - за един самун - груб, осилест и тежък хляб. Той я пази за в черни дни, но и се бои от тази възможност. Ужасява се, че съдбата може да го накара да дели работните си усилия
пак с нея.
Затова когато се увери, че машините вече са много и че
хлябът му не зависи само от единствената
вършачка в село, а е подсигурен от хиляди други машини, и че
обществената хлебопекарна ще пребъде, той събаря своята семейна фурна, а
диканята изгаря на драго сърце за две струйки ракия. Изгаря я заради горчилката, а не заради самата
нея.
За да не я сънува. За да не се сънува впрегнат в нея. За да не се налага да чака вятър, за да отвее зърното си. За да не се събужда от сънища, в които той и добитъкът се различават по това, че той работи повече от животните си.
После човекът се уморява от работни дни и страшни
сънища. И заминава към предците си – положени
като гнили семена тук – там в страшните гробища.
Остават децата му, за които старата каруца, паламарките и динанята са спомен от бащата. Остават и внуците, за които тези неща са вече важни – заради попилата в тях родова история. И биват оценени като реликви.
Ето така една беззъба диканя от работлива, беззъба бабица се превръща в семейна „икона“, тачена и пазена като истинска такава със зографисан светец. Реликва - като бабина носия, като семейна сребърна лъжица, като спрял от умора джобен часовник…
Старата диканя … !
