ИКОНА С КРЕМЪЦИ В ТЯЛОТО

 

С белези от опадали „зъби“ старата диканя  прашасва в ъгъла на плевнята – досуш изсушена бабица, свряла се зад печката, за да не пречи на младите в къщата.

Всеки изваден кремъчен къс  е оставил дълбок белег в плътта й. Зеят дупки в дървото – от годините, в които е трила пшенични, ръжени и ечемични стъбла върху плочника на хармана. Всеки останал кремъчен зъб е знак по който да се ориентираш и да си представиш каква красавица е била като млада.

Сламките и зърната, върху които се е плъзгала, са полирали тялото й. Тя в своята дървесна старост е красива, чаровна и обладаваща очите като киноикона, която знае какво е била и която ти също знаеш как е размечтавала тълпите. Сега е набръчкана, проядена и напукана – смълчана в ъгъла на плевнята - в старите паяжини на миналото.

Колко плява е отделила от семената  на пшеницата и ръжта!  Колко пъти е трошила зъбите си в камъните на хармана, докато изрони  зърното от стъблата.  Хиляди пъти е усещала, опряна под навеса, уханието на хляба, току-що изваден от пещта и нито веднъж не е опитала и залък от него. 

Толкова заслужила, толкова притихнала, толкова смирена, и толкова свещено изглеждаща е в своята старост, че ти иде да я прегърнеш.  И да й благодариш с думи, задето е хранила човеците в рода ти. За да оцелеят. За да пребъдат. За да родят прабабите и прадядовците ти. Които да родят твоите родители, а те - тебе. Тя е като една славна баба в  твоя род, която никой не е посмял да изгони от къщата, дори и след като е станала безполезна. Макар хиляди като нея да са изгорени на ракиените клади под казаните  заради единствения им грях – ненужност. Сякаш са вещици.

**

Между другото си давам сметка, че всички вещици в човешкия летопис са горени от страх. От първобитен страх от непознатите възможности, от усещането за различност.  Като убиването на змия от някой примитив – поради вродената му ненавист към влечугото.  Без разлика от вид, големина и нрав. Убиване от антипатия, убиване от уплаха, убиване от суеверие.

Така е и с диканите, и старите черги, и старите халища, и старите бурилки, хавани, каручки, седла и прочее съкровища, които оценяваме днес. Но за отървалия се от вършеенето човек диканята и дървеното рало са били спомен за труден и неблагодарен труд.  Когато ведно с магарето, самият той е бил  добитък покрит с прах и осили. Обикалящ в кръг хармана. И по труден, примитивен и бавен начин  отделящ храната си от фуража. Няма как отървалият се от тези горчиви усилия човек да не го е страх от връщането на изпиващите силите и радостта стари технологии.

За поколенията, които виждат в набодената с кремъци дъска романтика и етнографски трепет, е нормално тя да бъде ценна. Но за отървалият се от нея индивид, тя е пот от изнемогата му и кръв от катранените  му дни. Той я пази за всеки случай и сънува кошмари, че пак ще му потрябва. Че вършачката в село може да се повреди и да трябва пак да стане впрегатен заедно с впрегатните си добитъци  - за един самун - груб, осилест и тежък хляб.  Той я пази за в черни дни, но  и се бои от тази възможност.  Ужасява се, че съдбата  може да го накара да дели работните си усилия пак с нея.

Затова когато се увери, че машините вече са много и че хлябът му не зависи само от единствената  вършачка в село, а е подсигурен от хиляди други машини, и че обществената хлебопекарна ще пребъде, той събаря своята семейна фурна, а диканята изгаря на драго сърце за две струйки ракия.  Изгаря я заради горчилката, а не заради самата нея.

За да не я сънува. За да не се сънува впрегнат в нея. За да не се налага да чака вятър, за да отвее зърното си. За да не се събужда от сънища, в които той и добитъкът се различават по  това, че той работи повече от  животните си.

После човекът се уморява от работни дни и страшни сънища. И  заминава към предците си – положени като гнили семена  тук – там в  страшните гробища.

Остават децата му, за които  старата каруца, паламарките и динанята са спомен от бащата. Остават и внуците, за които тези неща са вече важни – заради попилата в тях родова история. И биват оценени като реликви.

Ето така една беззъба диканя от работлива, беззъба бабица се превръща в семейна „икона“, тачена и пазена като истинска такава със зографисан светец. Реликва -  като бабина носия, като семейна сребърна лъжица, като спрял от умора джобен часовник…

Старата диканя … !