ТУХЛА В ЛЕГЛОТО

  

Зимите в планината са трудни. Тези каменни къщи, които местните издигат с отломъци от скатовете и покриват с големи тикли, са хладни дори през лятото, когато светът прегаря до самозапалване. И няма как – това е планина – нагъната, обрасла с гори и прорязана от хладни каньони и долища. Не ти е като фурната на равното.

Тук не са бавните пълни с водорасли и тиня реки на низината – тук потоците са като ножове, а водопадите имат силата на чукове. Тук дъхът ти спира, ако се потопиш в някой вир, и посиняваш като заешки труп във фризер. Диво, стръмно и красиво.

Стените на къщята пият топлото, както земята пие влагата и както ореховите сенки коварно вземат живеца на всеки заспал в тях дори и в най-жаркия ден.

В тези къщи планинците рядко гасят печките си. Само през лятото им дават малка почивка докато изчистят кюнците и самите вътрешности на тези странни уреди, ядящи дърва. А после пак ги сглобяват и натъпкват с цепеници. За да могат цапките да пукат и да искрят от тягата на комина като сърдити духове под чугунената плоча.

 Лятото е кратко. Децата цирикат около къщите като пилетата в гората, овцете като бели дрипи от паднали облаци притичват по стръмното, мъжете коват косите си по ливадите, жените са наизвадили по чардаците халищата – да напекат завивките със слънце, да проветрят цветните им шарки.

После хубавото време свършва. Сенките стават дълги, дните – къси, а печките – център на света. Да имаш дърва значи да си заможен. Да имаш храна на склад значи да си богат.

А да имаш деца и внуци е вече щастие.

В зимните дни всичко, описано тук се събира в една топла стая, където чайникът къдри мащеркова струя от зяпналата си човка, където децата се борят с филиите и закуската, а възрастните ги гледат, потънали усмихнато и дълбоко в своето отдавнашно детство.

Не познавам много други такива мигове. В които човеците, правейки обикновените си неща, се извисяват чрез скромността и смирението и са по-близо до Бог, отколкото тълпите свещоносци, които текат между храмовете по Великден и Рождество.

Възрастните питат малчуганите за неща, изпитващи тяхната съобразителност, а децата отговарят между хапките с изречения, след които големите се смеят и се замислят възторжено в себе си.

После мъниците се разсипват из къщата като зърна от изпусната огърлица. Кой искал да каже нещо на магарето, кой решил пак да преброи кокошките или да погали по челото теленцето, или да измоли от възрастните един стотен по ред преразказ на приказката за двете лисичета и тяхната дебела съседка баба Меца.

Няма много належащи неща, които да се правят през зимата в планината. Сеното спи сухо и ароматно в плевнята и само котките го безпокоят, докато се свиват за нощуване в него. Всяка сутрин стопаните отварят вратата на хлева, за да се проветри помещението, и кравите отговарят на това действие с настръхваща козина и любопитни очи към вратата. Кокошките предпазливо се скупчват на прага, но се отказват от разходка в снега. Магарето потупва с копита по старите подови дъски. Мъжът стърже с лопатата, за да почисти на животните и изхвърля тора навън към купището.

После затваря вратата и здрачът се връща за прегръдка с топлината на сеновално-млечното помещение.

А тишината има вкус на сняг и борови иглички.

Така денят се процежда през клоните на дърветата и през стрелките на часовника. Вятърът люлее къдравата нишка на дима от комина. Слънцето бавно завършва своя скок над планината, прицелвайки се за приземяване над хоризонта на запад.  Мракът като гилотина се плъзга от хребета, скъпернически отделяйки по-голямата част от денонощието за себе си.

 Настава времето на студените звезди, изцъклени и едри като посипано жито от пробит чувал. Тъмнината, радваща само улулиците, кукумявките и вечнобудните диви прасета, се пльоска като егоистична дебелана връз всичко и облизва с присмехулен език ледените висулки от покривите.

Вечерята е пълносемейна като закуската. Отрупана маса – варени картофи, месо от буркани, зелник с коприва и гъби, боровинково сладко. И сутрешно мляко със сол и пипер за десерт.

Разговорът е по-тих и по-бавен. Децата са уморени от игри на студа. Правенето на снежен човек и на пързалка по стръмнината са им изпили силите. И възрастните са заситени от хапки и преживелици. Говорят си за работа, за съседски неща, за далечни и близки познати, за роднини от всякакви колена и места.

А после идва време за лягане.

А стаите горе – ледени. И на децата не им се качва там. Искат в топлата кухня, където възрастните поделят онова старо легло до печката.

Но човешката любов не признава граници. Когато я има, тя прави чудеса.

Още преди да е приключила вечерята жената е сложила три тухли във фурната на печката. Сложила ги е, където се  слагат баниците – да се нагряват. И когато децата започнат да дъвчат по-бавно и още по-бавно да мигат около масата, жената увива тухлите една по една в стари дрехи или парчета от някакъв дебел плат и ги слага в една тава, за да не ѝ парят на ръцете. Занася тавата на горния етаж и слага тухлите под завивките. Точно там, където ще са крачетата на децата като си легнат.

А после се връща при масата, за да си кажат още някоя дума. После пращат мъниците да си лягат. Въздухът в стаите е резливо студен – виждат се струйките пара, които устите изпускат. Но в леглата е топлично. В момента, в който отвиеш одеалото, за да легнеш, една топлина се разлива между чаршафите и мъничетата се гмуркат в завивките, търсят със стъпалата си тухлата, която пари, дори и през плата, в който е увита. Всяко намества крачетата си по нея, смушва главата под завивките и оставя само нослето навън.

Примижават от удоволствие и умора. Пожелават си лека нощ, разменят по някоя детска шега или коментират игрите си през деня, докато сънят присяда неусетно до главите на всяко.

Най-вълшебното заспиване. Когато на краката ти е горещо, на тялото - топло, а от устата при всяка дума излизат облачета. Така се заспива в студена стая, чийто въздух е пълен с кислород – все едно, че си в гората.

Така се  заспива при баба и дядо в къщата им в планината.

Където звездите нощем са като дежурно осветление над поляните и върховете на елите. Където от време на време се обаждат улулици, а дивите зайци правят своите предпазливи скокове в снега между боровинките.

По тези места, в селските къщи, печките се палят още преди петелът да е извикал за първи път от хлева. За да се разгорят дървата навреме, за  да кипне снощното мляко и да се опекат новите мекици.

Някъде в тези тъмни още часове, бабата влиза тихо в детската стая и още по-тихо събира тухлите от леглата на малките. Сваля ги долу, слага ги във фурната и пак ги напича. Увива ги отново в парчетата плат и внимателно ги качва по стълбите. Слага ги до свитите крачета на малките и слиза долу при своите задължения. А децата, много преди да се съмне и да се разбудят, протягат телцата си под завивките, допират крачета до топлите купчини и се отнасят отново в своите невинни сънища.

 Ето така се вдигат строежи, които никой човек и никоя сила не може да събори.