РЕКИТЕ И ВРЕМЕТО

 

Намирам за голяма мъдрост на Господа това, дето е направил реките.

...

Парата на океаните става на облаци и така стотици хиляди тонове вода "плават" по въздуха додето преминат над планини и пустини, додето облаците задерат челата на върховете, разкъсат се по планински хребети, и като ранени животни оставят "кръвта" си - дъждовната - над вековните букаци на планините.

И се подгонят тези дъждовни капки към земята, лапат праха от въздуха, слагат го в коремчетата си и го изпират. И той замирисва на озон, на чисто съвършенство. С нещо напомня на въздуха в Рая.

И падат тези капки върху земята. Барабанят я, както източният лечител с пръстите на ръцете си прави на болния точков масаж.

А после се юрват по стръмното, хващат се една за друга, създават вадички, после поточета, после игриви бързеи, сърдити и гръмогласни водопади...

После се сбират едни с други и правят рекички, рекичките като моми вплитат водите си и стават едно цяло.

Превръща се в реки.

Реките бързат надолу и разглеждат просторната равнина. Колебаят се наляво ли, надясно ли, вият се като змии, правят меандри и викат семената на дърветата да се събудят по бреговете им.

Водите дават живот на корените, корените хранят мощни стволове и разперват зелени сводове от листа, короните правят сенки ...

А в сенките се стрелкат риби, които опитват вкуса на водата и по този вкус четат биографията на капките, които са се родили в облаците и са станали на дъжд. Рибите се радват на тези разкази, скачат от дълбокото и правят с коремите си слънчеви зайчета, за да поздравят този, който е създал изпаренията и е завъртял целия кръговрат.

А реката, като майка, която е приседнала, за да се порадва на играта на децата си, проточва мътните си мисли за живота - своя и този на хората.

Няма кой по-добре от една река да знае как тече времето. Защото времето и реките са далечни роднити. От различно нещо са направени, но си приличат по нрав и почерк. Текат бавно, но само в една посока - напред и надолу.

И както няма сила, която да върне една река от естуара й към изворите, така няма и кой да върне времето от днес към вчера.

Няма!

А хората са като рибите - както едните плуват из струите и търсят какво им носи за хапване водата, така и хората зяпат срещу дните. Едни по-безапетитно, други зейнали като китове - искат на нагълтат тонове наведнъж, да изядат света ... Без да осъзнават, или по-скоро удобно забравили, че се мотаят в едно голямо течение.

Ето това ми разказа тази сутрин реката. Моята приятелка, на чийто бряг се заселих преди 10 000 въздишки на слънцето.