ЛЮБОВТА Е ЖИВА И ПРАВИ ЧУДЕСА ДОРИ В ТОВА ТИХО ПРИСТАНИЩЕ ЗА МОРНИ ДУШИ

Предразсъдъкът „старчески дом” отпада, списъци с желаещи ...

Изразът  „старчески дом” в българската народопсихология от 20 век е свързан с грозни представи – деца гонят родителите си, оставят ги в старчески дом, престарели хора остават без жилище и средства – отиват  „да изживеят последните си дни” в подобни места.... Митове като тези са догми с минал срок и не отговарят на реалната действителност към днешна дата. Така ли е обаче?

Догмата, че тези институции са за ненужни хора,  е безумно остаряла. Поне, ако се съди по живота в пловдивския дом за стари хора „Свети Василий Велики”. Който прилича повече на студентско общежитие, отколкото на тъжен „склад”  за дядовци и баби.

В известната сграда на Коматевско шосе в Пловдив, покрай която хората  минават и суеверно си пожелават да не стигат до нея,  се живее добре, дните имат смисъл, а обитателите й -  мотив за действие. Капацитетът на сградата е за 200 души, които повече се страхуват да не загубят правото си да живеят в нея, отколкото да съжаляват, че са настанени. Защото стотици чакат да дойдат тук.

Фрапантно доказателство в тази посока е една любовна история, разиграла се преди години.

”Тук е един малък рай, за възрастни хора, ако не са вкоренените предразсъдъци в обществото – казва директорът на дома Петя Тухлева - Домът е със свободен режим  в денонощието. Имат право на 4 месеца отпуска в годината, през което време им се пази мястото тук.  Всички са в една възрастова група, със сходни интереси и опит. Нямат конкретни грижи, тревоги... Няма го стресът от икономическата обстановка, от конфликти с по-младо и агресивно поколение, няма го пренебрежението, в което се давят в нормална обществена среда.... А знаем, че стресът е най-големият убиец. Те се съхраняват тук. Потребителите на тази социална услуга при нас живеят по-дълго, отколкото връстниците им навън.  И смея да твърдя: по-качествено.

Пенсиите им ги носят на място, имат лекар, чистачки, медицинска сестра, готвене...

Единствената им грижа е да общуват помежду си.   Имат редовна смяна на спално бельо, медикаменти,  качествено обгрижване,  отопление, топла вода, охрана...

Петя Тухлева твърди, че

това е единственият дом в България с толкова малка такса.

Например, в този февруари е била 160 лв. - зимна такса за ползване на всички услуги.  „Но  лятото бяхме  паднали под 100 лв. месечна такса. Срещу това имат всичко, което изброих по-горе, плюс три хранения на ден, медицински, социални и административни услуги. И  от тези месечни такси, за които говорим, те плащат само 70 процента - другото се поема от националния бюджет. Легендите, че им вземаме всичко  и те са едва ли не заложници, са пресилени. Хората тук си разполагат с пенсиите, като връстниците им навън. Има нормативна база за определяне на таксата. Това е делегирана от държавата дейност – сградата е на общината, а издръжката е от държавата. Място за чиновнически своеволия няма.

Затова  желаещите да бъдат настанени тук са много. Не мога да кажа колко, но са много“.

ТАЙНАТА НА

НИСКИТЕ ТАКСИ

Голямата промяна е дошла със смяната на типа отопление – от нафта на природен газ. Оказало се е 10 пъти по-евтино.  . Със спестените средства са повишили качеството на изхранване и услугите за потребителите.  

Преди три години община Пловдив е дофинансирала газифицирането и ремонта на кухненския блок, а т.г. ще помогне с пари и за  ремонта на покрива, който тече от много години.

Ръководството на дома държи да подчертае, че допълнителните средства за газификацията и за кухнята, както и за предстоящия ремонт на покрива, са получени с многото усилия на съветника от коалиция „Кауза Пловдив”,  Константин Георгиев, и Георги Титюков, който и  като зам. кмет по социалните дейности в общината, и като сегашен кмет на район Централен, са направили  много за прокарването на това решение през общинския съвет.

Петя Тухлева е директор тук от  2012. И не иска да говори много за положението в което е заварила дома. Само казва: „С добра воля и чисти намерения, човек, когато реши, трябва и може да постигне всичко! В живота няма „не мога“, има „не искам“, а аз трябваше да оправдая очакванията и да задоволя надеждата в очите на тези 200 възрастни човека, които ме посрещнаха с плахо недоверие в началото!  Те са като нашите майки и бащи и с нищо не се различават от тях.”

Сега домът има кабинет по трудотерапия. В него мнозина доброволно се ангажират с творчески дейности – правят пана, мартеници, картички и дори поддържат информационно табло на входа на дома, което си е работа, колкото направата на малък вестник. Когато Петя е дошла, такъв кабинет не е имало. Сформира и танцов състав - плахо започват с  трима танцьори. Сега танцовият състав е от близо 20 души. Отделно е клубът „Сръчни ръце”.  За любителите на таблата, шаха и други такива занимания има места за „тихи игри”. За тях се правят редовни турнири.

За изкушените от изкуствата има киносалон, в който най-харесваната колекция филми е поредицата „Стоте най-добри български филма”.

ИДВАЩИТЕ СА СТРЕСИРАНИ, НАСТАНЕНИТЕ - БЛАГОДАРНИ

Тук хората са еднородна общност. Животът им е добър и спокоен. Директорката споделя, че държи лично да посрещне всеки новодошъл. Казва, че има такива, които сядайки на дивана, започват да плачат. Страх ги е като деца от промяната. Гледат към роднините, които са ги довели и плачат. Въпреки че са били подготвени вкъщи - при вземането на решението и подаването на документи. После, като свикнат, пак идват в кабинета на директора и споделят, че ако са знаели какво е тук, са щели да дойдат години по-рано.

КЪДЕТО ИМА ЛЮБОВ ИМА ЖИВОТ.

А ТУК ЛЮБОВТА Е ...!

Любовни трепети, перипетии, интриги, закачки, флирт и пълноценни ухажвания, водещи до още по-големи емоции като влюбвания, ревности, конкуренции – всичко, което е в познатия ни светски живот, го има и тук.

Дали любовта се консумира? Персоналът тактично отклонява отговора – „Те живеят по единично или по двама в стая и ние не знаем какво става вътре.” Така както управителят на реномиран хотел не знае какво правят гостите на хотела от вътрешната страна на вратата.

Все пак дават оценка:  Хората тук са освободени от грижата „какво ще кажат децата?” А децата понякога са жестоки: „Мамо, тате...как не те е срам на тези години?”

За любовта няма граници и възрасти. Ако признаваме това и приемаме тези хора като равни – те имат право на любов, чувства ... всичко.

ДАМИТЕ  КАНЯТ И ДАМИТЕ ИЗБИРАТ.

Да, тук много прилича на студентско общежитие. Само възрастта е друга. Свободни хора. Желаещи емоции. Вместо стипендии, има пенсии. Може би единствената съществена разлика е, че жените са  повече от мъжете. И не рядко за наперените и чаровни дядовци стават раздори. Обещахме да не пишем, че се е стигало до съд между баби, които не могат да си разделят един дядо. Просто ще подчертаем пак, че тук животът си е живот на обороти. По-бавни, но не чак толкова, колкото ви се струва, когато четете табелата „Дом за стари хора”.

Тук има и две семейства, които са създадени на място – от хора намерили душите си по коридорите на дома.

АДРЕСЪТ МИ: Plovdiv, The Earth, Milky Way

Вселената е безкрайна и няма център.

В периферията на Млечния път свети едно

от стоте милиарда слънца,

а около него се въртят няколко планети.

По силата на какво някой е решил,

че точно пресечката на Пето авеню с 42 –ра улица

 е пъпът на света?

За мен основа на цивилизацията

са камъните от крепостта на Трихълмието…

И Форумът, и Амфитеатърът, Римският стадион,

Източната порта, и Акведуктът, свързващ

могъщия Тримонциум с планината на Орфей.

От тук можеш да видиш Родопите и Хемус,

да потопиш ръка в мистичната река на Хеброс.

Да не говорим, че когато цъфтят липите

по Младежкия хълм, просто няма други светове…

През ІІІ век Римската империя е разделена на 12 диоцеза.

Един от тях е Тракия, с център днешния Пловдив.

Простира се между Дунав, Черно, Мраморно

и Егейско море. Диоцезът има 6 провинции:

„Тракия“, „Родопа“, „Хеминонт“,

„Мизия Втора“, „Европа“ и „Скития“.

„Европа“ става административно понятие

под управлението на древния Тримонциум.

Сега думата означава континент и съюз, а

Пловдив продължава да бъде

историческа и културна колона във времето.

А за мен е центърът на света.

За поръчки на календара за Пловдив 2015г. тел.:087 834 2000, email: nilchevski@yahoo.com или от страницата на онлайн магазина.

ЛУДОТО ВЕСИ

Публикувано в брой 4 на сп. „HARSH”, 

март-април 2008

Валидол в аптечката

Тя е хит за такситата. Тя е тяхната песен. Веси - оранжевокосата, с бялата кожа и огромните влюбени очи – наричана от всичките й гаджета за по- кратко – „Лудото Веси”.
Тя ги спира и се качва по шлифер и джапанки, защото бърза за купон. Или влиза и едното й око е уголемено с грим и брокат до под скулата и толкова стряска шофьорите, че започват да се държат като олигофрени. Или изобщо не могат да тръгнат. Или докато се вози отзад, я чуват да плаче по телефона, твърдейки че е нещастна. А била нещастна, защото приятелките й не вярвали колко е щастлива с новото си момче.
Лудото Веси е хит сред такситата. Защото се вози само с таксита. Не че гаджетата й нямат коли. Просто няма мъж, който да не се напие от радост, че е с такава красива жена. Както й няма мъж, който на трезво да се съгласи да я откара, вместо да я задържи при себе си. Но не защото не са джентълмени. Просто така се случва.

Великите задръствания

Всички таксиметрови шофьори знаят кога Лудото Веси е в „междучасие”. Между две влюбвания. Защото тя е тяхното нереализирано безразсъдство. Тя просто е хит сред тях. В дните без гадже тя е затворена. Качва се с нарочно размазан черен грим по бузите. Нарочно рошава. Ако някой новак я заговори, просто му изкрещява: Ти не си ли виждал красива жена, бе? Я си карай напред. В такива тежки дни често не й вземат пари. Защото нито един филм не е толкова интересен. И нито една друга жена на 19 не е толкова луда като Лудото Веси. Нито толкова красива. Коя нормална девойка ще поръча 11 обиколки на града, за да може на спокойствие да интервюира всичките си приятели, дали виждат в нея своята идеална съпруга. Защо в такси? И защо в движение? „Ами нали половината ще искат на мига да подпишат, а другите ще питат къде съм, за да ме набият..”
Помнят се велики нейни изпълнения като толкова тъжният й ден, в който попитала един нов шофьор – Ако не си женен, искаш ли да отидем някъде да подпишем? Виж имам букет - След като човекът катастрофирал на първото кръстовище, тя се качила в аудито на едно семейство и казала на непознатия: Ако жена ти няма нищо против, айде да ме закараш до вкъщи, че съм много депресирана.

Помнят се и няколко велики задръствания, причинени от нея: Веднъж, когато се гримирала 3 часа на фонтана до Конника; друг път, когато с копринена рокля се наредила до просяците на булевардната мантинела, и надничала в колите: Ако си толкова добър, колкото аз съм красива, ще ти бъда най-вярното гадже, което си имал. Както и описаното от всички вестници произшествие, когато половин час опитвала да вземе огънче от гвардейската рота пред Президентството.
Да, тя е хит сред мъжете. Защото е част от мокрите им сънища. И защото е правила лудости, които не им е стискало дори да планират.

Провокаторката

Лудото Веси си е напълно нормално. Тя просто е по-умна от всички и знае, че сега може да прави глупости. Докато е по- красива от всички. И докато има невинността на дете.

Кой мъж не би се трогнал от млечната свежест в едно красиво непознато лице, изследващо го с огромни като светофар очи: Защо всички мъже сте такива идиоти?
И кой полицай би арестувал шматка, която го пита:
Искам да се чукам с белезници.

Дали ще ми убиват?
Лудото Веси – червенокосата, със синята къса коса, платиненорусата, с патешко жълтата войнишка прическа, от която очите й изглеждат като на извънземно, попаднало случайно в градината ви.

Имали ли сте гадже, което да ви кара до сутринта да й разказвате филми, защото я боли корема? Или което прави списък на всички места в града и около него, на които трябва да се направи секс.

Или което да плаче с глас в сладкарницата? Или да си говори с всички улични кучета. Или да прави ревниви сцени 2 години след раздялата, само за да стресира новата ви любов. Нямали сте такова гадже. Но много хора са имали. Защото лудото Веси не се церемонеше много.

Пижама по булеварда

Днес е специален ден. Тя крачи по тротоара по чехли и по любимата си пижама. В седем сутринта. Лудото Веси в акция. Стройна, красива, детска, оранжевокоса, леко сънена. Мъжете скачат по клаксоните, таксиджиите се задавят по радиостанциите. В автобусите настава оживление. Тя пердаши през градинките, зебрите и осевите линии. Някои знаят – последното й гадже е в квартала. Но какво ще се случи?
Да, днес е специален ден. Рожденият му ден. Звънецът го изхвърля от леглото. Кога е ставал толкова рано? Сигурно е пожар. Да, голям пожар е – тя стои в кръгчето на шпионката с разкопчана пижама. На тениската, върху свободните от намордника цици пише със спрей

ЧРД !
ТВОЯ СЪМ.
ВЗЕМИ МЕ!
Как да не й отвориш. Тя връхлита и започва да го яде още на пътеката. Мирише на сънено мляко и снощен дезодорант. Похищава го из целия апартамент – диво и щедро. Явно отвън е видяла как светът свършва.
Взема му дъха, както само тя може.
 

После прави кафе, пали две цигари и ляга до него. Мълчат. Хареса ли ти? – пита тя загледана в тавана. Супер! - отговаря той загледан влюбено в лицето й ?
Добре – отговаря тя, вземайки пижамата си – Защото ти беше за последно!

Първите три таксита спират едновременно. Кога на булеварда ги е спирала жена по пижама? Тя сяда отзад и казва: Ако знаеш къде живея, карай. Ако ти приличам на луда, се оплачи в КАТ.
Лудото Веси. Как да я забравиш?

Архивирано и засекретено

Госпожа Лудото Веси отдавна е едрогърда майка и тиха съпруга. Уважавана от съседите жителка на „Островите” – новият квартал на богатите.

Две деца, кола за покупки, дънки, широки блузи, мезонет с изглед към планината.

Една обикновена жена, с обичайни грижи и прогнозируемо бъдеще. Като панел в сградата на средната класа.
 

Дали е щастлива? Тук няма пиаца за таксита. А и хората не споделят едни с други

ХИЛЯДА ПЪТИ СЕКС, ХИЛЯДА ПЪТИ СЕКС

ТОЙ
Една луксозна кръпка в заведението – прекалено добри дрехи, прекалено добри маниери, вид на човек, който не е пил вода уморен и никога не си е лягал гладен. Той седи с предадено на алкохола тяло – мек кашкавал на стол, безфокусен поглед, запотено лице и уста, която прави замотан и фъфлещ превод, на това, което й диктува съзнанието. Опитва се да говори нещо на сервитьора, но онзи разбира само изречението „Хиляда пъти секс, хиляда пъти секс...!”, което се повтаря като припев между неясни пасажи от песен на слабо познат език.


ИСТОРИЯТА


Нея я знаят вече всички бармани в радиус от 4 километра. Той се опитва да изпие пиенето на района, депресиран от някаква тъпа семейна история, за която повечето мъже с гордост щяха да жулят карти, за да я разказват. Тя мойта...жената...жената...усойница свита... ЦРУ,

Тя е била най-подредената жена във вселената. Вярна, работлива, грижовна.... Имала е дневник за покупките и семейните разходи, за менструалния си цикъл, плащането на тока, водата, телефона, дневните температури и рождените дни на всичко, което е идвало в къщата й. Супер жена, супер семейство, суперщастие. До деня...

Една сутрин тази подредена жена, всеотдайна майка, образцова домакиня и любяща съпруга, го била предупредила да не закъснява вечерта, защото щели да имат празник. Той безрезултатно цял ден си прехвърлял всички възможности за този засекретен празник и така и не намерил причината, преди да седне на безупречно подредената маса. По-точно преди да стане от нея. Годишнина от сватбата – не, рождени дни в рода- не, имен ден на някоя леля- не, юбилей от запознанство, от пътуване, дипломиране, оцеляване от трагедии, дори национални празници на съседни държави и градове – НЕ!

Самият мистичен празникът се състоял в тържествена вечеря в присъствието на бутилка шампанско, за която през цялото пращене на свещите се казвало „ още не е време за нея”. Растящото любопитство било хранене с дяволити усмивки и сладки целувки и една солидна почерпка от уиски и любими мезета. И по най-естествения начин се намерили в леглото и се започнали. Все пак му била жена. Но този път била различна. Много ентусиазирана, игрива и безпричинно всеотдайна. Липсвала познатата ленивост – на замаяна риба, която само от време на време изхрипва и се обръща. В един момент дори си помислил, че му е изневерила и е гузна. И си казал: станахме модерно семейство – сигурно празнуваме първа изневяра. И му станало объркано в душата. И меко.

Както и да е. Свършили. Тя се изправила в леглото и започнала да скача, от което от циците й се разхвърчало „мляко” и по лицето му: Честито! Можеш да отвориш шампанското. Хиляда пъти секс! Хиляда пъти секс! Хиляда пъти секс правихме.
...
И влязла в банята. И запяла под душа.


ЕПИЛОГ


И така, той обикаля кръчмите и пие. Един бивш порядъчен мъж, в средата на необратимо пропиване. В началото, когато му се разбирало какво говори, бил казал на един приятел: Това е луда жена, брат ми. Страх ме е от нея. Представяш ли си на каква отчетност съм. Все едно живея под лупа. Като лабораторна мишка. Представяш ли си да имах на онази работа брояч и тя нощем тайно да сверява данните от него със своите записки.....
Тая работи за някаква разузнаване – ама не мога да разбера какво на мен ще ми разузнават ...Ще ми разузнаят оная работа....

ПЛОВДИВСКИ АЛМАНАХ

Чета и препрочитам „Пловдивски алманах” на Димитър Райчев. На Мимо Райчев, както го знаем.

Един великолепен резултат от къртовския труд на човек, поставил си за цел ден по ден да събере историята на Пловдив за 111 години. Снимки, от както в града има фотография, препечатки от вестници… обяви…. Всичко, което се е случвало от 1878 до 1989 г.
Изумително търпение и благоговеене пред факта. Ако съвременната българска журналистика вземе за своя икона Д.Райчев, бихме живели в далеч по-добра информационна среда и в не толкова експериментална за властта област от континента.

Главата на Альоша, сложена на земята пред чука на родителя й… Не е трилър – а снимка как е оформено лицето на знаменитата скулптура.

Фотографии на партизани по главната улица, кадастрални планове от началото на третата българска държава… Обяви за градски балове, редки гравюри, съобщения за строежи на емблематични сгради, културни афиши… Не мога да изброя всичко, нито трябва.

Ако през втората половина на ХХ в., живяхме с „Пловдивска хроника” на увлекателния Никола Алваджиев, бих събрал смелост да кажа, че Мимо Райчев е дал на града неговата Библия. Неговата свещена (заради фактите) КНИГА.
Е, авторът е избрал да е алманах. Не можем да му отнемем правото – особено след възрожденското усилие да събере е сборник няколко хиляди исторически факта и стотици уникални илюстрации

Аз лично си я наричам КНИГАТА за Пловдив.
И искам от името на всички пловдивчани (независимо дали са я чели или не) да кажа едно Благодаря, Мимо! Още след първата голямоформатна „Пловдив завинаги” ти показа как трябва да се създават исторически сборници. Да са ти весели празниците и спорни делниците!
Весели празници и на всички читатели! Не само мои. На всички хора, които все още четат .

Вижте за Мимо и в рубриката „Личности” на
сайта www.iloveplovdiv.com 

И "ПЛОВДИВ НАЙ НАЙ НАЙ" тук

ПЛОВДИВ НАЙ НАЙ НАЙ

В книгата има общо 180 позиции с „най” за града. От първото заселване на хора, през първият римски император дошъл тук, най-скъпото вино, най-големият сувенир. създаван в града, първото честване на 24 май, първия Булгаралпин, най-старата зимна пързалка, най- успешният кмет, най-голяма демонстрация с войници, първият часовник.

Отделно има хронологична сводка за по-важните събития от възникването му досега. Уникалността на изданието е в това, че повечето от фактите не са известни на широката публика, a са много интересни.

Всеки втори човек тук знае, че най-старият жив град в Европа е Пловдив. Но колко много други неща остават непопулярни дори за пловдивчани. Повечето дори не подозират, че най-старата улица (от преди 3000 г.) все още е оживена артерия в съвременния град.

Тук науката за първи път описва една птица. В самия град има биовидове, срещани само в тропиците...Читателят ще намери невероятни факти от историята – за римската съкровищница, за най-високата кота и най-цветната част, за единствения снаряд удрял сграда, за най-голямата змия в България, за пристанището за бойни римски галери,....., за първата българска печатница и първите пури произведени в държавата.

Ако най-стръмната улица на Пловдив се намираше в Лос Анжелис, най-вероятно за нея National Geographic Channel щяха да направят отделно предаване, но този романтичен бисер тъне в тишина и зеленина, необезпокояван дори от туристи.

КНИГАТА МОЖЕТЕ ДА НАМЕРИТЕ ТУК