Глобализираният свят започва да се интересува от "малкия човек"

За "малките хора“ на село е важен животът, докато за гражданите на дневен ред излиза Азът, егото. Ако има 4-ма души и 4 стаи в апартамент в града, хората ще са сами в една от тях. Докато при селския човек не е така.

Около 30 години съм събирал историите в книгата си:

Това са "отпадъчните“ истории от моята журналистическа кариера – от времето, когато нямаше интерес към "малкия човек". Но сега с глобализацията на света, той започва да се интересува от оригиналните неща. А селото, което ние смятаме, че изчезва, е извор и на оригинални и различни житейски истории.

Не харесвам телевизионните репортажи от българските села:

Животът там е изкривен и скучен, прилича на една пералня с мръсно бельо. Обикаляйки по селата, аз съм виждал невероятно свежи хора. Там, където има корени на дървета, там ще има и корени на човещина.

Според мен, има голяма разлика в светоусещането между селския и градския човек:

Книгата блика от хумор и от смях, защото хората са витални. Няма обиди, няма разочарование. Този човек, който стои с двата крака в разкопаната земя, той няма накъде да потъне. В този свят няма място за страх. За тях е важен животът, докато за хората в градовете на дневен ред излиза Азът, егото. Ако има 4-ма души и 4 стаи в апартамент в града, хората ще са сами в една от стаите. Докато при селския човек не е така.

Чуйте цялото интервю тук

Кампания за превод на "Ръководство за половозрели безделници" на английски език

Набираме средства за превод на книгата на английски език

РЪЖОВЕЦЪТ СТИСКА ЗЪБИ

(из "Записки от селската кръчма")

Смален до 140 см. Сух. С хлътнали в черепа кафяви очи. Беззъб. С големи кокалести ръце – ехо от яко работене. Изкривени пръсти и любопитен поглед. Изглежда като 130 годишен. Поне.

 „Никой не знае какво е у тях... – какво яде, какво пие...Тоя вижда готвено два пъти в годината” - беше ми казал един от кметовете на селото, преди много време.

Като есенно листо, което вятърът подмята по малките улички, бай Ристьо (Христо по документи), наричан и Ръжовецът, обикаля селото – да намери с кой една дума да раздели. Когато си на 90, това не е никак лесно. Почти всички са по-малки от теб. „Мани ги тия хлапета - казва - Те още не правят разлика между врабчетата и мухите”....

С широки стари черни панталони и овехтяло палтенце, той тътри своите изрязани на петите гуменици,  вре се в малките купчинки хора пред магазина или площада, да поеме малко човешка глъчка.

Но, всъщност, търси своята бабица. Търси я вече над 10 години ...

Сигурно съм лош човек – виж, мойта как ма напусна и ме остави да се мъча сам. И поглежда към облаците, за да е ясно в каква посока е изчезнала.

Не се е адаптирал към самотата. И не би.

От време на време някой вади по една ракийка. Старият не отказва. Той самият понякога носи по едно бутилче в огромния джоб на палтото – ако са го черпили някъде – да почерпи и той.

- Ще пиеш ли, бай Ристьо?

- Е па, щом съм прав, що да не пия една. Ама само една....

- Ба... имам... - малко параноично отговаря, ако го питат „Имаш ли ракия?” - Ни кокошки, ни гъски, ни ракия... Едва гледам мен си.

Но друг път си признава „Снаата  остави една дамаджанка. В мазето. Я съм й сложил маркучле и, като ода из двора, вляза и смръкна. Само веднъж! После ода на магазина, върна се... и като се мушнем в стаята, пак си смръкнем... И така....

- Ей, самин се не стои, момче!  Децата? Обаждат се, идват от време на време...   Ходил съм  в апартамента. Врата до врата е там, човек върху човек.  Минават внуци – добре. Ама минават и правнуци – гледат ме, като че съм нещо от  зоологическата.

Тук съм си и при мен си – в тая къщичка. Само жената да не беше бегала... Не се връща, ама не ме и вика. Ей...! Ей....!   Насила не се мре.

И отпива тънка глътчица:

„Викам на докторката, таа нашта, селската: Айде, ма, кажи още колко ще се мъча, ма! А тя – Здрав си, бай Ристьо, минимум още 15 имаш! Много, ма, кво ша ги праа...? (хили се) Ако не ги искам?... А тя – Ще стискаш зъби и ще ги живееш“.

- Ше стискам зъби – смее се  дядото така, че устата му, забравила зъби и не познала никога протези, сияе като паст на стара костенурка - ... Ше стискаш зъби... ха ха ха – дека ги тия зъби, ма... Ше стискам дедовия!

Опъва още една... и така, докато се замае малко. Тогава се заглежда дълбоко в очите на човека срещу него – все едно търси дните си. Гледа жадно и вика:  „Ей...ей...ей... мина тоя живот, ей! Какво остана? Само ям,  спя, акам и шавам по улицата“.

 „...Обажда се синът по телефона... Как си, тате? – вика... Добре съм – викам...Какво да му кажа?: Умирам, сине, умирам... Умирам от самота... Тва ли да му кажа?.. Всеки ден може да е последен.... Ей таа, баба...!!!

…

Напролет идваха. Снахата изчисти, подреди, сложи снимки по стените. Да гледам децата, внуците, правнуците. Сложи ги и заминаха.

А аз седнах и си поплаках... Сам в тая къща –  само снимки...  Плаках, плаках... ама от рев не се мре.  Кво да права?  Ставай, дърто, викам си,  да видим докторката какво ще рече..

Отивам па при нея. Дай, някво хапче за умиране, ма! – ква си докторка такава?!  Ше стискаш – вика – зъбите...! Е, това вече ти го казах. Ше стискам аз....“.

Реката се е смалила след пролетния разлив и е довлякла всякакви клони и корени. Един дребен човечец с големи кокалести ръце и с вехта куртка ги подрежда в стара ламаринена ръчна количка. Закарва една до къщичката и се връща. По 5-6 пъти на ден. Казват, че Ръжовецът каквото си съберял, с това се топлел зимата...

На всеки курс спира  под черницата пред нас, където пръстта на улицата е заклепана от презрели плодове. И бере от провисналите клони едри, лепящи от сладост, дуди.  Яде с удоволствието на дете. Слага ги с шепа в устата и мляска, докато държи с другата ръка вейката...

После се затътря с количката към вкъщи. И пак... И пак...

А, черницата, като негова майка, напращяла от плод, сипе изобилно плодове при всеки полъх. И го чака да се върне от реката. За  да го накърми...

Купи електрония вариант онлайн:

В моят магазин тук

Или в BookRix тук

АБИТУРИЕНТСКАТА ДЪРЖАВА

След като има „държави от третия свят”, би трябвало да има „Първи свят” и „Втори свят”. Но не искам да си ги представям, за да не ме боли главата  Стига ми третият, в който както забелязвам ида две групи:   държави в развитие и държави  аборигенски.

Има и трета, където са абитуриентските. В нея членуваме само ние. Световният ни шанс да сме лидери в нещо.

„Абитуриентска” държава е онази, която няма дори надеждата  на изостаналите, че ще се развие. Чрез гладиаторски надпревари с тоалетите на децата си, всяко остаряло поколение почесва своя комплекс за малоценност и безперспективност. Последно цветно събитие, преди да погледне към пенсиите, които също няма да се състоят.  Някакъв вид обществена полюция, в която най-доброто, което съществува в държавата, е  безславно и почти рефлекторно изпръскано по глобуса.

ЗАПИСКИ ОТ СЕЛСКАТА КРЪЧМА - ЧАСТ 1

Селото е живо и все още ражда, освен храна, и всевъзможни житейски истории. Те, заедно с доматите, магданозът и агнешкото, правят истинския вкус на живота.

За разлика от разглезените тревомани и интелектуалци по градовете, аз смятам, че запустялата провинция и хората, които произвеждат храни, ще си върнат вниманието на обществото. Макар и по болезнен начин. Защото витрините не се ядат, нито рекламните брошури стават за салата.

Нямам нищо против лукса, но скоро модата на огледалните прозорци и марковите дрехи ще бъде засенчена от лукса да ядеш истинска и качествена храна. Ако я имаш.

Добре дошли в това сборно село с истински истории – такива, каквито съм ги записвал в годините. И които продължавам да събирам с удоволствие.

ТЕ СА БРУТАЛНО ОТКРОВЕНИ

В тях има много сексуални теми, защото хората по селата нямат фалшивата свенливост на гражданята. Там водят кравата на бик или на ветеринар, заплождат прасето, магарето, козата. Пред очите им петелът всеки ден по много пъти разкряква кокошките със своята съпружеска преданост, а кочът мърля овцете, когато овулацията им го поиска.

Сексът на село е част от бита както за хората, така и за животните. Той не е интимно преживяване, каквото е в лицемерните покои на апартаментите и редакциите. А е просто събитие, с което се поддържа животът.

Разказването на подобни истории е откровеност, а не бруталност. Вулгарен е цинизмът на политиците, на педофилите, фетишистите и всякаквите извратеняци, с които са опаразитени големите градове.

Където, гледащи порно чиновници, издатели, критици и редактори, смучещи нощем силиконовите си вибратори, ахкат престорено: „Ааууу ... това с чукането на козата е много грубо!”

Мили мои, а сексът с гумена кукла, с двуглав латексов змей, с вагинален паяк (с каквито са пълни гардеробите ви), какво е? Поезия ли е? Или Ода на невинността?!

ТЕ СА ЖЕСТОКИ

В тези истории има много грубости и много стресиращи картини. За които са ми правили бележки: „О, не бива толкова директно, това е много хард. Moже и без тази кръв...”

Сякаш аз съм ги режисирал или измислил, а не суровият делник на селото.

За такива моралисти и нежни души, съществува само сервирането на пилешкото на масата. Само че кулинарните изтънчености вкъщи и в ресторантите не започват от хладилника, а от поточната линия в кланицата, където, при срещата с модерния циркулярен трион, хиляди кокошки губят уникалния си живот и глави.

За да стигне една мръвка до сатенените покривки и свещи на масата, ветеринарят трябва да бръкне с найлонова ръкавица във вагината на кравата и да се омаже до рамото, а после роденото теле да бъде брутално убито за „промишлени цели”.

Е, ако в града може с идиотско лицемерие да се абстрахираме от технологията на смъртта и на храните, то на село, за да ядеш бульон, често трябва да сложиш сам петела на дръвника. Или да гледаш как баба ти се е надупила, за да сади краставици.

Според мен, скандалното е не в това да описваш натуралните неща в селското ежедневие, а в това да си слагаш главата под меката градска възглавница и да се преструваш, че не знаеш какво правят с навирения ти гол задник. Или как и откъде кървавите ребра са дошли до витрината.

ТЕ СА ВАРВАРСКИ

В тези истории има и много дърварски, недодялан хумор. Защото не всички на село са дорасли до изтънчения вкус на Уди Алън (който между впрочем се ожени за доведената си дъщеря). Нито има време да заплита фини каламбури, като в холивудските комедии – които комедии все повече изобилстват от гейски намеци, лесбийски закачки и едипови мераци.

На село, ако се наведеш в неподходящо обкръжение, някой може да ти сложи палец в задния ръб на панталона или да те шляпне.

Не твърдя, че това е връх в нравите и шегите. Но поне е сигурно, че няма онзи похотлив подтекст, с който педалите те гледат в нощните клубове на града. Селяните по-скоро те предупреждават да бъдеш бдителен в суровите условия на първичния живот.

Да ти налеят ракия вместо минерална вода и да се смеят, след като се опулиш от изпития „огън”, е тъпо. Подобна идиотщина в града е да ти сложат пластмасово лайно в чинията или да те напръскат с пръдлив спрей. Защо градското да е купон, а селското – дивотия?

Ето с тези псевдоморални, несправедливи и лицемерни условности искам да се разделите, докато четете записките ми от селските пейки и кръчми. Правил съм това като ботаник, който описва растенията в гората – без значение дали са отровни, лечебни, сладки, бодливи или красиви.

Моята писалка е моята документална камера. Добре дошли в това сборно, и щуро като живота, село.

КНИГАТА Е НАЛИЧНА В ОНЛАЙН МАГАЗИНА МИ ЗА КНИГИ