МИРАЖЪТ

Тревата, избеляла и  суха, с изцедена докрай зеленина, като престарял човек молеше някоя светкавица да  падне в полето и да я отърве от мъките в това барутно безвремие.

Сива птица в жегата зееше с отворена човка от един клон, сякаш се опитваше да вразуми предалите се стръкове от самопагубното настроение. Но звук не излизаше – сякаш беше снимана на ням филм.

В далечината полето се беше разиграно като живачен океан – маранята създаваше сух трепет, като на друга планета.  Акациите, ръсеха сухи листа, сякаш бе средата на есен – ампутираха излишното в клоните си, за да спестят вода от изпарение.

Въздухът горчеше и пареше. Имаше вкус на прах, макар прах да нямаше, защото всички ветрове бяха умрели някъде в тези непоносими температури.  В една пресъхнала отдавна локва се виждаше как последният полъх се е опитвал да накваси посоката си – по извитите като домашна юфка глинени плочки бяха останали фини следи от последното раздвижване на водата.

Вода нямаше. В никаква форма.  Увиснала под долната страна на едно листо, богомолка чакаше вцепенено някой като нея да се мерне наоколо, за да заграби телесните му течности.

От време на време в този горещ кадър някоя птица прелиташе набързо пространството – като войник в периметъра на снайперисти. Всяко подвижно създание би се държало така – прекосяването на това поле приличаше на прекосяване на разстлано жаравище за нестинарски надигравания.

Дори мухите бяха изчезнали – нито едно жужащо не смееше да се покаже в светлината на тази фурна. Сега умрелите в тревите се  мумифицираха необезпокоявани, защото дори месарките танцуваха смъртните си танци в прохладата на дребните храсти.

На клона на една дива круша кълвачът с човка беше отбелязал нещо  –  три дупки с бяла трицава вътрешност. Като бележка колко месеца би продължило това.  

Лалугерите и земеровките  спяха в хладните си подземни бърлоги, за разлика от надземните обитатели, които бяха доволни и от  сянката на едно едничко листо.

На цялата тази картина, с хищно слънце и прегрята земя - като в последни кадри преди самозапалване – й липсваше само звук, за да бъде съвършено лятно произведение. И Творецът го беше предвидил.  След като всички отдавна бяха забравили за странните ми и абсурдни стъпки, с  които бях обезпокоил това припаднало в горещината  място, една цикада се престраши. Пусна тънко вибрато, което сякаш беше калибрирано по честота с трептенето на напечената пустош. Като първа цигулка, канеща хиляди други да я последват в  маранята.

Секцията на отчаянието – от няколко  скакалеца, спасили се в спасени някъде от слънцето зелени листа, добави църкане, което би било романтично в една прохладна вечер. Но сега, в тоя пек звучеше като пищенето на пърлещи се  в горещината души.

После цикадите, тези крилати кърлежи, които пият от соковете на дърветата и които никога не изпитват жажда, набраха самочувствие и разгърнаха мащабно своята пронизваща времето оратория.

Те ли тържествуваха над отмалялото поле?  Или това бяха писъците на дърветата, които, в своето премаляване, молеха за нещо, което да ги спаси. Все едно дали е пожар, или дъжд.

И тогава видях мираж. Жена някаква миеща чаша. Тя се смееше и въртеше стъклото в ръцете си, под чешмата. През пръстите й хвърчаха струи, които биха напълнили десетки други чаши.  

И разбрах, че сме прокълнати.