20 юни 2017

ИСТОРИЯТА НА ЕЖКО ПЕШКО...

...е следната. Един приятел на име Пешо преди две години ми донесе едно таралежче, което намерил в полето. Затова и името му се получи такова.
Осинових го по принуда, защото той отказа да го върне на мястото, където го беше намерил…
Животинката явно беше сукалче, защото не умееше да яде нищо. Захраних го с козе мляко от съседите. Не беше трудно. Както виждате - няколко лъжици направо на плота, заместваха донякъде майка му.
Заживя в къщата, защото ми се стори твърде малък за големия свят в градината. Направих му от кашонче подвижна кутия със сено вътре, за да скитаме заедно между града и селото - по моите задачи. Пренасях го като коте в кошница. Срещу великодушието да понеса няколко акита из апартамента, той се отблагодаряваше с писукане и тичане след нас. За него ние бяхме вече родители.
Ежко Пешко порасна и прояде месо, смокини, хляб, ядки, и настъпани по пътеката охлюви. Като укрепна, го установихме на село, където той взе целия двор, без да се разделя с кашончето си със сено. Както и с редовното мляко.
Вечер, като по часовник, се измъкваше от дома си и съобщаваше, че е гладен с подканящо сумтене от люляковия плет до масата под акацията.
След вечеря се запиляваше по свои си нощни задачи из двора. Когато есента свърши, като пораснал мъж, той сам избра как и къде да зимува.
Появи се напролет - без да е забравил за млякото, чинията си и варените пилешки трътки.
На второто лято вече възмъжа и нощем стоеше до входната врата, за да съобщи, че е на линия. Съобщенията представляваха размазани на тънък слой негови екскременти по цялата дължина на пролуката под входната врата. По селската улица отвън, в тъмното, минаваха "диви" таралежи и познавах кога е това, по неговата възбуда.
Няколко пъти излизах да поканя гостите да влязат, но нито един външен таралеж не пожела да замени свободата си за компанията на нашия. А и не исках да насилвам никого.
Една нощ таралежът не се яви на вечеря. Намерих го в касиса, но колкото и да му предлагах в канчето от любимата му вечеря, той не прояви интерес, а си криеше муцуната към корема. Докато пресмятах шансовете да се е разболял, една друга бодлива муцуна се появи до първата и започна лакомо да яде от ръката ми.
В градината имаше нов таралеж, който бях объркал с "нашия". Оказа се едра женска. Откъде беше влязла, не стана ясно. Но през този таен проход изведе Ежко Пешко навън към полето. И повече не го видяхме.
Тя беше намерила визитките му във въздуха и беше влязла, за да го изведе! Беше му пристанала, а после го направи заврян зет, може би.
Една твърде добра развръзка за диво животно, присадено в човешки имот. Не бих могъл да си представя по-добра съдба за порасналия бодливец.
Оттогава съветвам хората да не вземат срещнати в полето таралежи. А и други твари. Това може да е майка, която заради вас няма да се върне при малките си. И те просто ще умрат от глад. Второ - учебниците са пълни с идиотщини за живота на дивите видове. Проучено, непроучено. Ешко Пешко ядеше повече протеини, отколкото съм допускал. И никакви ябълки, джанки и гъби, набодени на иглите му. Това са художнически блянове. Ядеше орехи, диня, пъпеш, червеи, дори варена царевица и сух хляб - с два пъти по-голям апетит, отколкото описаните в статиите. А мишки, бръмбари и дори влечуги - изобщо. Не, че не му предлагах от всичко сгазено по шосето…
Това, което научих, беше от първа ръка, от първо мляко и до последната изсушена смокиня.
Надявам се да е жив, здрав, многодетен и сит. И да си е активирал профил във фейса, за да прочете това.

Няма коментари:

Публикуване на коментар