ДЪЖДОВНО АДАЖИО
Оставаш с впечатление, че се събуждаш в буркан с блатна вода, която някой е разбълникал и не знаеш къде си.
В краката ти вода - на локви, във въздуха вода – на устремена дъждовна завеса, в небето - вода от подгизнали облаци.
Цяла нощ е така.
Взираш се нагоре – да прецениш колко са дебели тези облаци и няма ли да просъхнат малко след такова обилно капане, но няма небе, няма дъно в сивотата, няма форми, нито някакъв контур.
Няма го слънцето, което грее по това време с несравнима мощ и яркост. Небето е като повредена неонова лампа – еднакво сиво, еднакво мътно и пригаснало – като дъно на изплакнат буркан от боза.
Няма птици, няма звуци, няма хоризонт...
Дъждовна тишина!
Или тишина, удавена в непрестанен дъжд.
Което и да е по-точното от двете изречения, аз съм леко притихнал от щастие.
Седя в цветната си къща, която е топла и суха. Обляна от светлините на толкова лампи.
От печката се носи дъх на запарена мащерка с маточина.
В малка тенджера изстива някаква подлудяваща фантазиите ми супа с целина, заешко и гъби.
В такова време, с голям риск да раздразня, обидя или предизвикам някого, ще напиша директно, че съм щастлив.
Никакви изкушения отвън. Никакви пориви за излизане.
Навън сега е моето "навътре". Моите укрепени складове от спомени, бележки и нахвърляни листове с изречения. Които сънуват своите заглавия. И своите заплитания.
Явно тишината и изолацията ми действат доста ерогенно. Като близначки, които са ми дошли на гости и партито ни едва започва. Без бързане – бавно и разточително, с небрежно събличане, докосване с върховете на пръстите, доверително шептене в ушите, обещание за дълго тържество...!
А някъде в далечината, в мъглата на бъдещето, натрапчиво и беззвучно се мяркат гъбени излети, гъбени пиршества и дълги маси с приятели. Но това е доста, доста напред – някъде във времето.
Сега ВАЛИ!
