ДОБРАТА СТАРА БАБА МАРТА

Стои враната с парче сиренце „Камембер” в човката, а дъхът му подлудява гората. Ето показва се лисицата и тръгва към дървото. „Сега ще започне да ме уговаря и да ме уверява, че ставам за „Music idol” – мисли пернатото и гордо си оправя стойката. Даже гледа разсеяно настрани.
Но лисицата взема един камък и фраска враната в главата. Сиренето пада, натрапницата го грабва, а птицата мърмори след нея: „Ей, разказаха й играта на тая басня!”

Нещо такова се случва й с мартениците. Разказаха му играта на онова старо езическо вярване, че ако вържеш на дете един бял и червен конец, то ще бъде бяло (сиреч – красиво) и червено ( разбирай – здраво).
Батмани, спайдърмени, автомобили, телевизорчета, барбита, айфелови кули и всичкия останал всемирен КИЧ е вързан, интергриран, вплетен в бяло-червената прежда – само и само да върви търговията. Сергии, сергии, сергии...

Как стана така, че този толкова интимен семеен акт, беше отстъпен на търговците, за да го олигавят и посерат? Работата е проста – от мързел. Вместо вечерта да останеш половин час да пресучеш два конеца, пътьом забърсваш от сергията нещо и го забождаш на детето си.

Консумативното общество!!! В дъното на ритуала стои вярването, че при пресукването на двата конеца вплиташ с любов част от своята добра енергия и я „връзваш” (даваш я) на обичаното същество, за да го запазиш и укрепиш

Но какво проклятие - купуваш мартеница със синьо мънисто – даваш я да тийнейджърката си и тя - до златното кръстче на шията си провесва и „Окото на Мохамед”. О, „вярващи”, о нещастници! Прочетете във „Второзаконие”, глава 5, какво си поисквате от Господа.
Най-вероятно и мюсюлманите не са във възторг от тази комбинация, но въпросът е алъш-веришът да върви.

Църквата и тя мълчи за образите на светци, провесени по мартениците, въпреки, че синодът (или синодите) категорично се произнася, че това е езически ритуал и е несъвместим с канона.

На кой му пука – народът жаден за празници се пули в сергиите и купува – каквото му падне. Можеш даже да си намериш изтъкано името на мартеница. И като я поносиш, да я заровиш под камък.

Да си закопаеш името. Какъв ли опит биха взели от това последното вуду шаманите?! Може би най-щастливи и чисти са българите в чужбина, Те наистина се радват на двата конеца, изпратени с писмо, защото това всъщност е част от малката тънка нишка, свързваща ги с родината.

Разказаха и играта на добрата стара мартеница, наистина. Но какво да се прави. Живеем в 21 век – тотална консумация, малко вяра и много римейкове...