ХОРАТА, КОИТО НЕ ПРИЗНАВАХА СМЯНАТА НА ЧАСА

Имаше едни хора, които не си променяха часа по лятното часово време, колкото и останалия свят да въртеше и плетеше стрелките на своите стенни, ръчни, крачни и всякакви други часовници, когато го изкомандват от новините.

Те лягаха и ставаха по единственото астрономическо време, което познаваха още от далечното си детство.

Беше странно, когато отскачах до тях в летните съботи и недели, да гледам, че те живеят един час назад от всички. А обяснението защо го правят беше наглед много странно.

- Заради животните. Кравите са свикнали с часовете на извеждане, с часовете на доене и с часовете на лягане в обора. - казваха те. - И ние само ги стресираме като два пъти в годината им сменяме режима. Ти знаеш ли какво е през лятото да влезеш в обора и да вдигнеш животното да го доиш, а то още сънено преживя? Кравата не може да разбере защо веднъж е така, а друг път- иначе.

Тези хора бяха пенсионери и предпочитаха да имат разногласия за часа с останалите хора, но не и животните си, които им бяха част от семейството.

Те предпочитаха да натоварват себе си с постоянни преизчисления кога всъщност започва сериалът им по телевизията, и кога започва филмът, който очакват, отколкото да стресират животните, благодарение на които си помагаха финансово.

За някои това може да е дивотия, за други да е странност, а за трети да е измислица. За мен е просто преживелица и морал. Това е уважение към "съдружниците" в семейството. Защото по тези земи хората са имали крави и кокошки, хиляди години преди да се появят чиновниците и политиците. От което е ясно, кое е първо и кое по-важно. Изкушавам се да направя дори една метафора, че първо са били кравите, а после са се появили кърлежите.

Тези хора, за които разказвам, бяха моите родители.

На тях дължа не само появяването си на света, а и много от моите разбирания, между които и самодисциплината. Затова ставам всеки ден в пет - защото и аз имам стада - макар и от думи.

А после гледам все около 7 да сложа по някое изречение и тук.

AVE, РОБЕ!

1.

СВОБОДНИЯТ

Спартак беше роб. 

Но разклати Рим, взе Везувий, прекоси „ботуша” до Корсика и се върна на север до под 
Алпите. Нямаше кой да го спре. Разпъваше на кръст пленени легионери, за да почувства и господарят, участта на роба. И да докаже, че властта и робството са относителни и временни. 

И пред проходите към родината си, се спря. Нямаше нужда да бяга, за да е свободен. Защото 
се беше превърнал в такъв.   И всички 20 000 души с него се обърнаха обратно към Рим. За да умрат в слава, вместо, 
оттатък планината, да станат пак пастири, грънчари и бавачки на внуци си.

Коперник бе рожба на крепостно време, но живя по- възторжено от всички свободни. Пътуваше сред звездите, когато всички отричаха да има други светове. А после остави пепелта си на робите, а духът му с пламъка отиде при светилата.

Мунчо беше роден в робство. Но живя свободен от страховете и предразсъдъците на 
внимателно живуркащите. И умря със смъртта на героите. Мойсей бе роден роб, но стана така,че беседваше свободно с Господа. Защото захвърли свободата си и взе съдбата на робите за 
своя.

2.

РОБЪТ

Иван Дмитриевич Червяков беше свободно роден. Но веднъж в театъра кихна във врата на 
генерал Бризжалов. И стана една такава чехова история, че той умря от притеснение. Защото 
робската му душа, не намери покой приживе.

На Оборище от всички поканени на годеж със Свободата един се отказа и я предаде. Да не би наистина да дойде. И остана какъвто беше - роб.

Петкан беше роб на един бял - Робинзон Крузо. От друга страна, тези двамата – роб и господар, бяха затворници на остров, които страстно планираха свободата си.

3.

И попита гнидата: 

 „ПЕТ ВЕКА” КАКВО??? 

Кой съм аз да кажа дали е било класическо робство? Щом „моите” чиновници говорят за федеративно сътрудничество.

Но когато могат да ти отнемат детето за еничар, да те убият без съд и присъда, да те грабят, 
обезчестяват и отвличат безнаказано, определено си роб. 

Ако можеш да наблъскаш едно село в църквата му и да я запалиш, си робовладелец. Все  едно дали си башибозук в Перущица от 1876 г.  или си янки от 1970 г във виетнамското село Сонг Ми. 

Ако четири държави като Румъния, България, Сърбия и Черна гора наричат, едновременно и 
независимо една от друга, една война „Освободителна”,  то тя е такава. Без уговорки и без тълкувания. Свободата е обратното на робството. Така че, ако някой празнува ОСВОБОЖДЕНИЕ, недей да бъдеш безгръбначна министерска гнида и да тълкуваш какъв е бил преди да стане 
свободен.

4.

„ЗАВИСТТА НА ЕДНООКИЯ”

Свободата е като капитулацията. Бива условна или Безусловна. 

Безусловно свободен е този, който е независим от материалните подробности и ограничения. 
Т.е. този, който не се страхува за живота си. 

Условното робство и условната свобода...

Окованият в клетка мечтае да е роб в затвор. Затворникът мечтае да е магаре в каменоломна. 
Окованият каменар мечтае да пълзи по цял ден в зеленчуковата градина. Робът от полето 
мечтае да е прислуга в къщата... Готвачката сигурно би искала да е секс робиня в леглото на господаря. И т.н. 

Ето какво написа Достоевски във военния си дневник от 1877-1878 г:

„... ние тръгнахме от бреговете на Финския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя,  плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия — и ще се бием за вярата на поробените!”

Техният грях, на тия с белосаните къщички бе, че не са пропити мужици, а трудолюбиви и борбени балканци. 
Господин Достоевски, как можахте да напишете това?! 

Да, да..., разбирам. Нямало  е как да знаете, че вашият император, преди да ви хвърли на Балканите, се е уговорил с австро-унгарския си колега в замъка Райхщад, кое да бъде освободено и кое завзето. 
И какъв трябва да сте бил, за да завидите за пет саксии с мушкато и две ябълки....??? 

Само робът има по-малко, г-н Достоевски.  Иначе поклон пред таланта ви.

5.

ТОПОНИМИТЕ И СЪДБОВНОТО

ИМ ЗНАЧЕНИЕ

Краят на Освободителната война е в познатото Сан Стефано. 

Оригиналното му име "Айос Стефанос" е гръцкото наименование на Свети Стефан. През 1203 г. латинската армия на Четвъртия кръстоносен поход акостира на брега на Сан Стефано, за да превземе година по-късно Константинопол. 
По време на Кримската война, тук са разположени френските сили. 

В началото на 20 век селото има предимно християнско население — гърци и арменци, което се изселва в Гърция след Гръцко-турската война (1919-1922). 
Селото получава настоящото си име Йешилкьой (Зелено село) през 1926 г. съгласно тогавашното законодателство, изискващо всеки населен пункт в Турция да има турско име.  

ПРОСТО И ЯСНО. Ето как една държава сломена от войни и колабираща в себе си под 
натиска на съвремието, взема едно решение. Революции, велики сили, войни, дипломация ... смачкват Османската империя и тя губи половината си територии. Но това с имената има за цел да сложи край на тълкуванията.  Точка. Било каквото било. Това е държавата. И затова е 
Държавата.

Как стои въпросът с топонимите в свободна България? 

Не преди 138 г, а сега – в 2016 г.

Започваме от най-високия връх – Мусала. Значи: „Мус Аллах”.

В центъра на самата столица са „петте кьошета”. 

По диагонал на картата е Дуранкулак.

В средата е Пловдив, наричан с такава „трогателна любов от кореняците, „Филибе”! Със 
своите седем хълма:Джендем тепе, Бунарджик, Сахат тепе, Джамбаз тепе, Таксим тепе, Небет тепе. 
Само седмият хълм се казваше Марково тепе, но пък него го няма вече. Други места 
официално означени и 
неофициално битуващи в този български град са Хисар капия, Герджика, Кючук Париж, 
Кършияка и т. н.

Минералната „столица” на държавата е Хисаря, а един от най-героичните градове е  Батак. Следват Бакаджиците, прословутото Карадере на морето, самия 
Балкан, Бегликташ, калоферския Джендем и т.н. 

Всеки може да допише сам. Това е една странна екскурзия върху картата на родината.

Чиновниците са прави за едно – за присъствието. 

Но не като аналог на робството. А като негово продължение. Сега и навсякъде. 

Е, ако сте жител на Анкара и дойдете на една разходка в тази част на Европа, какво ще си 
помислите, слушайки звученето на толкова много имена на места?

6.

БЪЛГАРИН ДА СЕ НАРИЧАМ -

ПЪРВА РАДОСТ Е ЗА МЕНЕ

Балъков е велико име в българския футбол. Спор няма. Както няма спор за професионализма 
на телевизионната репортерка Домусчиева. И Ахчиева също. Имаме велик оперен глас – Гяуров. И съвременен актьор Токмакчиев. Един от партийните стълбове е Кадиев. А друг 
роден депутат – Герджиков. 
В Европа сме представени от националиста Джамбазки. Имаме професор Мермерски, певец Кедиков и дори национален герой – Караджата.

Ето и малко редови фамилии – Баджаков, Таушанов,, Сербезов, Кафалиев, Саръиванов, Пехливанов, Башиев, Киряков, 
Карагьозов, Мерджанов, Кантарджиев, Пайтаков, Караджов, Абрашев, Калъчев, Джамджиев, 
Башиянов, Кехайов и стотиците други. И още много вариации с  „кара”.

Сигурен съм, че всеки нормално владеещ турски език ще догади  повече за произхода на тези фамилии отколкото носителите им. Аз, как без речник да знам, че Кидиков е равно на Котков, а Кадиев - на Съдиев. 

„Част от българската именна традиция се основава на турските прякори за раята...” Така пише в едно сериозно издание на БАН – Българската академия на науките!

Ако ви е скучно, вземете списъка на депутатите в кое да е народно събрание и попрочетете 
имената извън тези на ДПС. Или просто се заслушвайте и зачитайте целенасочено. Предстоят ви вълнуващи открития. Да ме прощава и г-н Каракачанов!

   

7.

КОЙ ЗА КАКВО Е ВИНОВЕН?

Тези хора не са виновни, че родителите им са дали такива фамилии. Нито мога, нито дори си 
помислям да ги съветвам какво да правят като големи. Просто подреждам факти. Само факти. И мисля.

Мисля, аз как бих се чувствал, ако отида в Одрин и тръгна да пия кафе по места с такива 
имена – Петоъгълникът, Мома чаршия, Петков сокак, Момчилово кале, Стойчев камък, Биляна кая...? И няма да ви лъжа- ще се замисля, защо са такива. 

Какво бих си мислил, ако дотам пропътувам през Гогошевица, Кичук река и т.н. А в 
телефонния указател една пета от измирските фамилии са Гочоолу, Радкоглу, Стояноглу или Никологоглу.

Е, помислете сега за реципрочните чувства. Как да се чувства един анадолец тук, освен като на разходка в периферията на империята.

В началото на годината имаше скандал – дали е било робство или присъствие.

Според мен робството е било 500 г и е свършило през 1878 г. Присъствието е сега. 

И се поддържа с помощта на хиляди, хиляди, хиляди българи. С речта и с имената им. Дали е 
късогледство? Или лекомислие.  Все едно. 

Ако вие сте Империята, бихте ли погледнали насам? И с право ли? Ако безброй топоними на 
картата, хиляди думи в езика и хиляди фамилии в ЕСГРАОН ви зоват. С разбираемо само за вас значение.

 Това  са фактите, читателю.

за финал

Библията

Второзаконие 15 глава

12) Ако ти се продаде брат ти, евреин или еврейка, нека ти слугува шест години; а в седмата година да го изпратиш свободен от при себе си. 

..... 16) Но ако той ти рече: Не излизам от тебе, - понеже обича тебе и дома ти, защото е добре при тебе,  (17) тогава да вземеш шило и да промушиш ухото му върху вратата, и ще ти бъде 
роб за винаги. Подобно да сториш и на робинята си.

Край.

Честит празник на всички съотечественици! 

На дупедавците – мир!

ДОБРАТА СТАРА БАБА МАРТА

Стои враната с парче сиренце „Камембер” в човката, а дъхът му подлудява гората. Ето показва се лисицата и тръгва към дървото. „Сега ще започне да ме уговаря и да ме уверява, че ставам за „Music idol” – мисли пернатото и гордо си оправя стойката. Даже гледа разсеяно настрани.
Но лисицата взема един камък и фраска враната в главата. Сиренето пада, натрапницата го грабва, а птицата мърмори след нея: „Ей, разказаха й играта на тая басня!”

Нещо такова се случва й с мартениците. Разказаха му играта на онова старо езическо вярване, че ако вържеш на дете един бял и червен конец, то ще бъде бяло (сиреч – красиво) и червено ( разбирай – здраво).
Батмани, спайдърмени, автомобили, телевизорчета, барбита, айфелови кули и всичкия останал всемирен КИЧ е вързан, интергриран, вплетен в бяло-червената прежда – само и само да върви търговията. Сергии, сергии, сергии...

Как стана така, че този толкова интимен семеен акт, беше отстъпен на търговците, за да го олигавят и посерат? Работата е проста – от мързел. Вместо вечерта да останеш половин час да пресучеш два конеца, пътьом забърсваш от сергията нещо и го забождаш на детето си.

Консумативното общество!!! В дъното на ритуала стои вярването, че при пресукването на двата конеца вплиташ с любов част от своята добра енергия и я „връзваш” (даваш я) на обичаното същество, за да го запазиш и укрепиш

Но какво проклятие - купуваш мартеница със синьо мънисто – даваш я да тийнейджърката си и тя - до златното кръстче на шията си провесва и „Окото на Мохамед”. О, „вярващи”, о нещастници! Прочетете във „Второзаконие”, глава 5, какво си поисквате от Господа.
Най-вероятно и мюсюлманите не са във възторг от тази комбинация, но въпросът е алъш-веришът да върви.

Църквата и тя мълчи за образите на светци, провесени по мартениците, въпреки, че синодът (или синодите) категорично се произнася, че това е езически ритуал и е несъвместим с канона.

На кой му пука – народът жаден за празници се пули в сергиите и купува – каквото му падне. Можеш даже да си намериш изтъкано името на мартеница. И като я поносиш, да я заровиш под камък.

Да си закопаеш името. Какъв ли опит биха взели от това последното вуду шаманите?! Може би най-щастливи и чисти са българите в чужбина, Те наистина се радват на двата конеца, изпратени с писмо, защото това всъщност е част от малката тънка нишка, свързваща ги с родината.

Разказаха и играта на добрата стара мартеница, наистина. Но какво да се прави. Живеем в 21 век – тотална консумация, малко вяра и много римейкове...

КЛЮКИТЕ, САЛАТИТЕ И ...ЕДИН ФИЛМ

Много пъти се прибирам от път като уморен астероид и мечтая за тъпата компания на половината си съседи. С изцапана в кал раница, с препълнена карта с кадри от водопади, мокър телефон, намачкан термос и мръсно бельо заспивам в асансьора. И в умората си поисквам да се кротна сред до болка познати мутри и да прекарам поне една вечер без рискове. За щастие това не се случва. Първо е толкова късно за телефонни уговорки, за гости, за намиране на теми. Второ – едва ли някой ме иска – аз съм горещ картоф, който не изстива. Само мириша хубаво (на приключения), но не ставам за ядене. Те са прекалено монотонни за мен, аз съм твърде космополитен за тях. Като ускорено силиконово топче в добре подреден магазин.

Да, те са добре работеща система за размяна на гости – приятни, радостни, старателни в менютата, чисти, подредени, общителни. Колко скъпоценно е това - като си помислиш - в този губещ страстта си свят. Те са гостоприемни и мирни, възпитани и... отвратителни. Прости ми, Боже, че наричам така тези мили хора. Но може ли 7-8 години три семейства да си ходят едни на други на гости (и никъде другаде!!!) с методичността на машина която пълни буркани с домати? Явно може. Знае се кой четвъртък от месеца се играят карти, кой вторник кой готви, кога се гледа филм, кой петък от месеца се ходи на кръчма. Няма да се учудя, ако имат и график за размяна на съпрузите.

Темите до такава степен са предъвкани, шегите доколкова са отработени, че някой казва само една дума и всички се смеят. Като ключова дума от известен филм или от всеизвестен виц. Ще кажеш, че са секта, черпеща устрем от вътрешните си идеи. А са толкова, чистички и любезни. Само дето 10 години не са правили друго, освен да травматизират стълбите между апартаментите си. Дали това им стига? „О, да! Разбира се!” – неведнъж са ми отговаряли. В техния свят не падат камъни, няма тръни и нерегламентирани атаки на комари. Нито мравки в храната. Да не говорим за оставен по гранита епидермис, за корени в раницата или хематоми по цялата „география”. За мен те са сачми във въртящ се лагер. А аз, за тях, съм астероид с неопределена траектория. Гордеят се, че ме познават, но едва ли искат посред вечер да падна на масата им.
Това е.

МЪРЗЕЛИВ ЛИ Е БЪЛГАРИНЪТ?

Облегнат сладко на легендата за своето трудолюбие, българинът е задрямал и проспива новата си история. Той спи с отворени очи и бленува някой друг да оправи съдбата му.

Коя точно е истината за българското трудолюбие?
И бил ли е той някога наистина такъв?

Когато се разхождате по планините, ще видите на невероятно отдалечени места, в дебрите на клисури и седловини, порутени къщи, до които се стига само пеш. Стоят като паметници от изчезнала цивилизация, която е носила на гръб сол и вода, камъни и картофи. Тази изчезнала цивилизация е на нашите дядовци, а не на друг народ. Когато вървите из полето, ще видите нишки от дървета, очертаващи границите на ниви до сегашните пътища. Нивите сега са трънаци.
Когато вървите по пътищата, по които разхождат чуждестранните ни гости, ще видите крепости, дворци, манастири и църкви строени с голи ръце и дух. И ако се загледате, ще се зачудите същите българи ли са ги строили.

Не са същите. Това са поколенията, родили легендата за българското трудолюбие.
Но дали е справедливо в 21 век да измерваме трудолюбието с планински ниви, обитавани трудни места и упорство да се живее навсякъде?

Струпващи се в големите градове с оправданието, че в провинцията няма препитание, стотици хиляди българи оставят къщи, дворове и селскостопански земи в малките градчета и села да пустеят.

Въпреки, че при сегашните цени на плодовете и зеленчуците всеки производител се оправя доста добре финансово.

Да това е един от инструментите да измерим трудолюбието. Защото в свръхнапреднала Швейцария съществуват милиони декари лозя, разположени на такива стръмни терени, че никаква техника не може да стигне до тях. Те се виждат като панорами от всички пътища в южната част на страната.
Да обитаваш всяко кътче на държавата си, което може да роди храна, е норма и в „електронна” Япония, където чаените плантации са по ръбовете на пропасти, и в Гърция, където земеделие се развива дори на безводни острови в морето.
17 години след началото на пазарната икономика и 10 години след връщането на земята на хората, България внася почти всички видове селскостопански храни от съседите си, макар да има отлични условия и традиции да ги произвежда.

Обобщено:
народ, който има всички условия да се изхранва сам от земята си (чиито агрознания са изнасяни в Чехия, Словакия, Холандия), но купува храна от други, е вече почти диагностициран като мързелив.Трудолюбив ли е българинът?

Да оставиш „производствената си база на село” и да тръгнеш към града да продаваш работната си сила, е меко казано отказ от инициативност.

Това е нагласа да бъдеш пролетарий, а не предприемач. Отказвайки се от по-трудното (но и по-плодоносно) задължение – да управлява съдбата си сам, българинът проявява малодушие и особен вид мързел – мързелът да се справи с трудностите.

Голи ли са тези размишления?

Идете в Ивайловград и останете там до вечерта. Границата с Гърция е само на десетина километра. Навътре в България тук-там светят по няколко лампи във всяко от обезлюдените села. Оттатък границата равнината е осветена като с гирлянди от кипящия живот в десетки по-големи и малки селища. А е една и съща земя. Голямата заблуда около сегашното българско трудолюбие идва от неоспоримия факт, че по принцип той е талантлив. Огромната креативност, дължаща се и на уникалната интелигентност (все пак сме втори след евреите в световен план), дава самочувствие, но и илюзии.

Българинът измисля неща, създава красиви, впечатляващи произведения, изобретява, подобрява, комбинира... Но с това неговият подвиг приключва. Опиянен от „сръчковщината” си, той не полага онези необходими усилия да приведе измисленото в действие и то да му донесе плодове. Отказва се да работи над идеята си по 14- 16 часа, за да излезе от кризата.

Смята, че след като е кадърен и талантлив, би трябвало да се оправи и с 6-часов работен ден и че съдбата му е задължена. А успехът, освен идеи, изисква и усилия.

Ето един пример:

ФИШЕР, изобретателят на кламера, шнолата, дюбелите и какво ли не още, е германец, собственик на фирма за генериране на патенти, в която работят 200 души. Те продават изобретения в целия свят. Но как е започнал Фишер? След Втората световна война той измисля и патентова подобрение за тогавашните фотографски светкавици на „АГФА” и сключва договор с фирмата. Но Фишер живее на село, отдалечено на 5 км от най-близката ж.п. гара, а „АГФА” му пращат сандъците със светкавиците с влак. Фишер ги взема от гарата с ръчна количка и ги дърпа до селото си, където ги разглобява и подобрява. После отново с количката ги кара до гарата. С години!!! Това е началото на бляскавата му кариера!

Нека сега помислим какво би станало ако Фишер бе българин. До изобретението добре – възможно е. Но по-нататък? Готов ли е българинът да бъде докер на собствените си идеи, за да ги осребри? Когато Фишер бута количката си към село, Германия е изравнена със земята от войната и пакет масло там е цяло богатство. На нейния фон през 1945 г България изглежда като рай с излишъците си от храна, жизнен стандарт и запазен стопански живот.
Защо днес, след 60 г., сме бедни гастарбайтери в родината на Херберт Фишер? Отговорът очевидно се крие в заглавието на темата – „Мързелив ли е българинът?”.

Всеки автомобил при потегляне гори до 2 -3 пъти повече гориво, отколкото при достигането на оптимална скорост.
Като гледате как българинът лежи по кафетата и не иска да почисти тротоара пред блока си, не ви ли идва на ум, че него просто го мързи да изгори малко калории, за да потегли в новите условия на пазарното състезание?!!!