ПРЕПОЛОВИХМЕ ДЕКЕМВРИ

 

Хората по селата започнаха да се утаяват по къщите си - заради необходимостта да наблюдават остатъчната ферментация на виното и на киселото зеле. И заради колективното скубане на пуйки, кокошки и гъски за фризерите.

А тези в градовете - да чакат новогодишната програма по телевизията и да се чудят в кой ресторант да резервират новогодишното си скубане на портфейли.

Тук - там някоя женица до печката вече е започнала да чука орехи за новогодишната баклава, докато други изчукват последните си приключения в старата година.

Ледът обладава локвите през нощта, а те го изпиват през деня, пред очите на хилаво слънце. Снегът напредва от върховете на планините, за да сбъдне мечтите на малчуганите в равното.

Кметове и домакини се чудят как по-пищно да украсят пространствата си, но само търговците на наливно вино и притежателите на преносими скари знаят как точно и с какво се украсява празнично една човешка душа.

Ловци на хонорари изваждат бутафорните си шейни, с очукани пластмасови елени, за да примамят доверчиви деца в скутовете си. Същото правят някъде в мними командировки и бизнесмените - но в скъпи хотели с късополи Снежанки с празнично украсени жартиери със снежинки.

А селските котки спят в сеното в плевните, безмилостно сънувайки деня, в който ще изведат прасето от кочината. И хора, кучета, гражданя. кокошки и котки ще му се радват по един древен и първобитен начин.

Ех, празници идват!

И се сещам за девиза на онези селски пияници - "По- добре безделници, отколкото без празници!

ИКОНА С КРЕМЪЦИ В ТЯЛОТО

 

С белези от опадали „зъби“ старата диканя  прашасва в ъгъла на плевнята – досуш изсушена бабица, свряла се зад печката, за да не пречи на младите в къщата.

Всеки изваден кремъчен къс  е оставил дълбок белег в плътта й. Зеят дупки в дървото – от годините, в които е трила пшенични, ръжени и ечемични стъбла върху плочника на хармана. Всеки останал кремъчен зъб е знак по който да се ориентираш и да си представиш каква красавица е била като млада.

Сламките и зърната, върху които се е плъзгала, са полирали тялото й. Тя в своята дървесна старост е красива, чаровна и обладаваща очите като киноикона, която знае какво е била и която ти също знаеш как е размечтавала тълпите. Сега е набръчкана, проядена и напукана – смълчана в ъгъла на плевнята - в старите паяжини на миналото.

Колко плява е отделила от семената  на пшеницата и ръжта!  Колко пъти е трошила зъбите си в камъните на хармана, докато изрони  зърното от стъблата.  Хиляди пъти е усещала, опряна под навеса, уханието на хляба, току-що изваден от пещта и нито веднъж не е опитала и залък от него. 

Толкова заслужила, толкова притихнала, толкова смирена, и толкова свещено изглеждаща е в своята старост, че ти иде да я прегърнеш.  И да й благодариш с думи, задето е хранила човеците в рода ти. За да оцелеят. За да пребъдат. За да родят прабабите и прадядовците ти. Които да родят твоите родители, а те - тебе. Тя е като една славна баба в  твоя род, която никой не е посмял да изгони от къщата, дори и след като е станала безполезна. Макар хиляди като нея да са изгорени на ракиените клади под казаните  заради единствения им грях – ненужност. Сякаш са вещици.

**

Между другото си давам сметка, че всички вещици в човешкия летопис са горени от страх. От първобитен страх от непознатите възможности, от усещането за различност.  Като убиването на змия от някой примитив – поради вродената му ненавист към влечугото.  Без разлика от вид, големина и нрав. Убиване от антипатия, убиване от уплаха, убиване от суеверие.

Така е и с диканите, и старите черги, и старите халища, и старите бурилки, хавани, каручки, седла и прочее съкровища, които оценяваме днес. Но за отървалия се от вършеенето човек диканята и дървеното рало са били спомен за труден и неблагодарен труд.  Когато ведно с магарето, самият той е бил  добитък покрит с прах и осили. Обикалящ в кръг хармана. И по труден, примитивен и бавен начин  отделящ храната си от фуража. Няма как отървалият се от тези горчиви усилия човек да не го е страх от връщането на изпиващите силите и радостта стари технологии.

За поколенията, които виждат в набодената с кремъци дъска романтика и етнографски трепет, е нормално тя да бъде ценна. Но за отървалият се от нея индивид, тя е пот от изнемогата му и кръв от катранените  му дни. Той я пази за всеки случай и сънува кошмари, че пак ще му потрябва. Че вършачката в село може да се повреди и да трябва пак да стане впрегатен заедно с впрегатните си добитъци  - за един самун - груб, осилест и тежък хляб.  Той я пази за в черни дни, но  и се бои от тази възможност.  Ужасява се, че съдбата  може да го накара да дели работните си усилия пак с нея.

Затова когато се увери, че машините вече са много и че хлябът му не зависи само от единствената  вършачка в село, а е подсигурен от хиляди други машини, и че обществената хлебопекарна ще пребъде, той събаря своята семейна фурна, а диканята изгаря на драго сърце за две струйки ракия.  Изгаря я заради горчилката, а не заради самата нея.

За да не я сънува. За да не се сънува впрегнат в нея. За да не се налага да чака вятър, за да отвее зърното си. За да не се събужда от сънища, в които той и добитъкът се различават по  това, че той работи повече от  животните си.

После човекът се уморява от работни дни и страшни сънища. И  заминава към предците си – положени като гнили семена  тук – там в  страшните гробища.

Остават децата му, за които  старата каруца, паламарките и динанята са спомен от бащата. Остават и внуците, за които тези неща са вече важни – заради попилата в тях родова история. И биват оценени като реликви.

Ето така една беззъба диканя от работлива, беззъба бабица се превръща в семейна „икона“, тачена и пазена като истинска такава със зографисан светец. Реликва -  като бабина носия, като семейна сребърна лъжица, като спрял от умора джобен часовник…

Старата диканя … !

ЗА ЦОНКАНЕТО, ЧАНОВЕТЕ И ЦОНКИТЕ В СМОЛИСТОТО УХАНИЕ НА РОДОПИТЕ

Кравата цонкаше в долчинката и сладкият звън от това се разстилаше в още невдигналата се утринна лятна мъглица над реката. Чанът на шията й, полиран от триене в тревите и храстите докато тя навежда глава да пасе, отзвъняваше при всяко движение с уста и при всяко отмятане на глава, за да пропъди първите мухи върху себе си.

Въпросът, който ме занимаваше бе защо след като тя, със знънеца си, на местния диалект „цонкаше“, камбанката на врата й се нарица „чан“, а не цан? Какъв ли езиков закон се е намесил и е заменил един звук с друг? Според местния говор металът „цонкаше“, щом животното го раздвижваше, но той самият не беше „цан“, а чан.

Но това отиде някак на заден план, защото друг, по-едър практичен  въпрос  дойде и пропъди някъде „научния“:  Кравата как понася този звън досами ушите си? И как го игнорираше, та да запази чувствителността на слуха си? Защото тя спира да движи глава и се наслушва, ако отнякъде пропълзи глъчка на хора или гълчане на една уста. Дали нейният стопанин говори, или друг там някакъв чиляк казва нещо? Както хората от семейството разпознават чана й сред десетки други по специфичния му „тембър“.  

И кравата, като открие сред звуците на планината гласа на „своя“ , вдига глава да го поздрави с едно специфично, призивно-обичливо измучаване. За да се знае, че не само той я търси, а й тя него.  

Та да се върна в картината. Сутринта бе пълна с режещ въздух в сенките и ароматно жужене по огряните вече камъни с мащерка. Кравата пасеше в мокрите треви в ниското, клатеше рогатата си глава и окаченият жълт „цан“ цонкаше. Скубеше билковите си закуски, махаше с опашка и пристъпваше бавно. И беше толкова хубаво, че по-смайващо би било, ако отнякъде ангели със звънчета на глезените долетят и накацат по шишарките на елите. Или се подредят да бозаят от цицките й.

Дали такива вестители бяха посещавали и първата българка, която беше втъкала този звън в името на детето си, или тя сама се бе сетила. Първата планинка, която е родила и, като е чула  бистрия плач на женската си рожба, е решила да нарече дъщеря си Цонка. Да цонка, да звъни това дете с гласа си като онази камбанка отдолу в дола.

Сигурно така се е появило това име. Искала е жената рожбата й да има в гласа си такива чисти тонове като онези, които се носят по поляните на тази вълшебна, упоена от билки и смола планина.  И ми стана ясно, че музиката може да бъде навсякъде.