ПРЪЧОВО ПЪЛНОЛУНИЕ

 

Когато чудесата искат да те намерят, няма да те чакат да се облечеш официално, а ще те изненадат по пижама или работни дрехи… Преживяхме  това, когато вместо в скъп хотел, легнахме в едни храсти с палатката си. За да станем свидетели на един концерт, който не можете да гледате дори в зала „Олимпия” или в „Ковънт Гардън”, Наядоха се хората на бял хляб, лукс, стерилни помещения и застъклен бетон. Някаква първобитна тъга ги дърпа през чистите им дрешки към дивотията. В кирпичени махали, паянтови колиби, наколни жилища, ледени иглута и степни шатри притичват изне- жени хора, преситени до повръщане от желето на лукса.

Има такива гладни събирачи на приключения, че дори липсата на тоалетна не ги разколебава. На такова „извратено“ сборище налетяхме едно лято, когато заварихме целия остров Тасос, претъпкан от летовници. Всичко по брега - градчета и селца, бе задавено от автомобили и задници. Натъпкан до последно по къщите на местните, светът се бе събрал в рекламната фуния на туроператорите  -  като за един стаден панаир на отпускарите.

А ние отивахме при Йоанис и Мария, семейство гърци, паркирали каравана-барче с агрегат за електричество в една тясна маслинена горичка с осем разкрача пясък пред нея.

Уговорено беше да сложим палатката си там и да се насладим на последното парче бряг без покриви по него, ако изключим романтичния силует на женския манастир „Архангелос“ на един скален нос. Когато се появихме, на чакълестия бряг преди пясъчната коса вече имаше паркирани двайсетина кемпера и каравани с регистрация от половината свят. И още толкова скъпи палатки с преддверия, двойни сенници и прочие луксове на капризни люде. Сборището бе от класа, защото никакъв отпадък не се виждаше, а тишината бе изумителна за стотината човека, събрани наедно. На фона на шума от вълните се виждаше как някои четат книги по шезлонгите си, други отпиват кафе или коктейли, а трети просто пържеха мазилата по лицата си на топлината на непоплюващото си слънце.

Но друг звук не се чуваше. Без крещящи деца, без музики, без подвиквания и без истеричен отпускарски смях. Без плажни игри, гоненици и прочие комплексарски дивотии на хора, виждащи море веднъж годишно. Заливчето приличаше на изискано парче от

Лазурния бряг, снимано на цветна лента без звук. Разкош!

Тих, слънчев, чист бряг и кристална вода. Рай. Отгоре на всичко бе юни и храстите тимари, със стъбла на хвойна и аромат на мащерка, цъфтяха по всички околни скали – до върховете на хълмовете. Това място бе чудо. Имах невинния и сакрален импулс да се съблека гол, за да види Бог, че не крия нищо, и да му благодаря за кошмарния път дотук, който бе бариера за тълпите.

Да му благодаря и за това, че бе създал повечето хора с овчи души и овче поведение, за да се бутат доброволно из бетона. И като се огледах, видях, че дошлите преди нас вече го правеха. Именно по този начин. С по едно парче плат на мястото на смокиновия лист.

Или без.

Единствено това, че всички някак ритуално привечер изнесоха хранителните си отпадъци около скупището ни, вместо да ги приберат в торби, ми се стори скандално. Но го приех като странно жертвоприношение. Защото туристите го правеха масово и внимателно, че да бъде случайност, лош вкус или криминален порив. Сякаш нарочно оставяха хранителни отпадъци за духове в храстите.

Но това бе само прелюдия. Подготовка за онова, което тълпите биха нарекли ужас, а диваците като нас - Божие благоволение.

Защото след дългото къпане в тихия, заграден от скали залив, леката вечеря на отразена от небето светлина и сладкото суетене да поделиш палатката си с багажа, дойде нощта. А с нея и сънищата.

С далечен и сладък звук на месингов чан островът начена неочаквано представление. Обади се след чана и глух, тъмен звук на тежка хлопка. От тези от черна ламарина, които носят на вратовете си големите овни и правещите се на зверове кукери.

Планината полека започваше да „пее“ откъм женския манастир.

Дрънкането наближаваше към палатките отвсякъде. И бе хаотично. През клепките си благодарих на Бога, че не сънувах реклами, а като се уверих, че съм буден, изпаднах в благоговение пред неговите тайнства. Извадих глава през мрежата на палатката и огледах, като подводничар, в кръг. Целият залив и планината бяха пусти и неподвижни. Сякаш хиляди призраци носеха звънци между храстите и дърветата, за да платим с данък „страх“ присъствието си тук. И как не! Звънът ставаше все по-ясен, все по- близък, реален и обсаждащ. Докато не ни заля отвсякъде.

В тъмното започнаха да се различават сенки между дърветата около лагера. Шептяхме си между палатките, изненадани от стотиците кози, които шетаха в нощта и пасяха между храстите.

При всяко движение на животните  чановете звънваха, а хлопките дрънваха, когато едри пръчове скачаха от камък на камък.

Стадото беше от полудиви животни – наближаваха плажа предпазливо, ядяха от онези изхвърлени отпадъци, които бях видял вечерта специално да се слагат около лагера, и побягваха при всяко движение или звук от палатките ни. Стотици тасоски кози ни оказваха честта да дойдат до нас в тъмното. А лагерът гледаше благоговейно. На светлината на луната се виждаха шведи, италианци и французи, седнали отгоре на покривите на кемперите си – едни с чаши вино в ръце, а  други със записваща техника.

Една коза душеше въздуха и пристъпяше плашливо към нас.

Двете й козлета останаха предпазливо в сянката на дъбовете. С голямо раздвоение тя направи още няколко стъпки, лапна края на голямо зелево листо и тичешком се върна при малките. Козлетата загризаха  листото направо от муцуната й. От една каравана се чу спонтанно женско „О, мама!“ и всичко пак утихна.

Бяхме зрители по бельо в специален спектакъл от дълбините на времето. Беше тайнство. Заради морето бяхме дошли, а попаднахме в резерват за стари времена. В епохата на  Ахил и на Омир хората по тези острови са разчитали на мляко от овце и кози и на риба от водата. Тогава е нямало туристи, а масовото слизане по брега на чужденци се е посрещало не с кафе, а с копия и извадени мечове.

Животните отминаха лагера и звънът им се отдалечи. Продрънкваха далече. Щяха да пасат като таласъми през цялата нощ. Защото, както ни каза Янис на другия ден, в жегата на деня пладнуват в козарниците под манастира.

Светлините на кемперите заизгасваха. Романтиците допиха чашите си в тъмното и всички се потопихме в сънищата си. Завити в плясъците на вълните. И охранявани само от една огромна пълна луна, която излезе от водата и застана на смяна.

Това беше. Живяхме седмица в този коктейл от девствен плаж и древни нощи. Западняците през деня сваляха велосипедите си от караваните  и уж на разходка отиваха до далечното село Алики да купуват хляб, с който да нахранят нощта. Всеки събираше обелки, трошички, омекнали плодове, недоядени сладкиши и безсрамно ги хвърляше между храстите. Сякаш минирахме лагера си. Всъщност оставяхме примамки за приключението. Никой не изруга през нощта, че му се спи. Никой не произведе звук в тъмното, с който да изплаши животните. Всеки имаше надежда да ги види колкото може по-отблизо.

С Янис през деня пиехме бира под тентата на караваната и си говорехме за острова. Дори един ден ми показа козарниците под манастира. Разбрах, че стадото е на обителта и че го има тук, откакто са издигнати стените му. Все пак и монасите пият мляко и ядат сирене. Дадоха ми два извити рога от главата на стар местен козел. И разбрах, че земите, горите и маслините в ниското са манастирски имоти.

Като всички хора и ние много пъти се зарекохме да идваме тук всяко лято. И не отидохме повече. Останаха скъп сувенир вечерите, в които тихо се събирахме, без да знаем езиците си - норвежци, хървати, румънци, германци, датчани, белгийци, французи... И сравнявахме качествата на националните си напитки. А после чакахме да заприиждат хлопките на козите и да се смесят със съсъка на морето. И на фона на ярка луна  да ни лъхне острата и брутална  миризма на пръч, който хлопа тежко под маслините и с вертикални дяволски зеници следи да не би козите и козлетата му да се сближат много с чуждоземците.

 Разказът е от книгата на Николай Илчевски  „ Репортажи от нищото“.

НАРЪЧНИК НА ЩАСТЛИВИЯ ЗЕМЛЯНИН

Книга със съвети за разумен и почтен живот. Част от житейския опит на писателя, представен достъпно и без излишна дидактика. Моралните ценности, правилата и принципите за успешен и щастлив живот са предтавени с чувство за хумор и самокритичност, привилегия на изпиталия ги в своя живот човек. 112 страници, твърди корици. Творбата е финансирана от Община Пловдив по Компонент 4 „Произведения на пловдивски писатели и важни за града издания“

Купи сега

ДЕН ПЪРВИ ОТ ПРОЛЕТТА

 

Един накокошинен врабец кацна по изгрев на прозореца и погледна в стъклото. Не разбрах дали се оглежда или ме проучва. С телени крака и стар перушинест шлифер заподскача по перваза, за да търси семка между олюпените от вчера слънчогледови зърна.

Разбрах поканата и излязох да заредя хранилките. На улицата локвите търсеха небето като слепци - с ледени пердета на очите.

Сливата се бореше със собственото си раждане - едва удържаща белоцветните си бебета да излязат в безпчелния режещ въздух.

Извиках пролетта по име, но тя не се обади. Една котка от съседната плевня, свита на кълбо в мекото сено, вдигна глава и се взря в мен. Протегна се, а под корема й видях между котетата да се спотайва и тази, която търсех.

Влязох обратно в къщата и погалих печката. А тя изхълца с малко дим през вратичките.

Водата за първото кафе беше готова.

Добро утро! - ми каза денят, който не знаеше чий е.

-Добро утро! - отвърнах. И го осинових, за да не се има за излишен и нечакан.

УБИЕЦ В ПЕЧКАТА

 

Когато живееш с жена, трябва да се грижиш за нея. А когато имаш печка - трябва да я чистиш. И жената и печката могат да ти донесат изненади, но понякога желязото те ококорва повече.

Тази сутрин докато чистех вчерашната пепел намерих твърдо парче в пепелта. Помислих, че е отломка от огнеупорните тухли, но керамиката не дрънчи така по скарата. Магнитът показа че е желязо.

Е няма откъде да влезе в камерата това парче освен да е било като троянски кон в някоя цепеница. А няма как така раздробен метал да влезе в ствол и да обрасне, освен ако не е летял с висока скорост. А така летят в гората само осколките от снаряди. Затова човек, когато си купува дърва от горско стопанство в чиято територия има и военни стрелбища, трябва да е готов и на такива срещи.

Ето така тази сутрин заварих един убиец да спи в пепелта. И си помислих колко различни са войните от филмите от тези на живо. Виждал съм на бойни стрелби какво причиняват дулата на танковете и на артилерията когато бълват телеграмите на смъртта към мишените.

Зад бутафорните цели по склоновете земята завира от пронизващите я отломки, хвърчи кора от дървета, падат цели клони отсечени от щрапнели.

Налюспени камъни и пробити стъбла, поели куршуми и парчета метал, остават да немеят след сигнала "отбой".

Гората мълчи с надробени листа, които никоя гъсеница не може така да оглозга както ларвата на учебната или истинска война. Когато видиш това, никога няма да ти дойде фантазия да си войник. Нито свидетел.

Затова по-спокойно, каубои и мераклии, които ръкопляскате удобно от клавиатурите по повод на който и да е въоръжен конфликт. Днес намерих една осколка, надявам се неосъществен убиец, в печката си. И ми стана страшно от поразяваща сила с която е проникнал в бука. А войната има милиони такива пратеници.

ХОРАТА, КОИТО НЕ ПРИЗНАВАХА СМЯНАТА НА ЧАСА

Имаше едни хора, които не си променяха часа по лятното часово време, колкото и останалия свят да въртеше и плетеше стрелките на своите стенни, ръчни, крачни и всякакви други часовници, когато го изкомандват от новините.

Те лягаха и ставаха по единственото астрономическо време, което познаваха още от далечното си детство.

Беше странно, когато отскачах до тях в летните съботи и недели, да гледам, че те живеят един час назад от всички. А обяснението защо го правят беше наглед много странно.

- Заради животните. Кравите са свикнали с часовете на извеждане, с часовете на доене и с часовете на лягане в обора. - казваха те. - И ние само ги стресираме като два пъти в годината им сменяме режима. Ти знаеш ли какво е през лятото да влезеш в обора и да вдигнеш животното да го доиш, а то още сънено преживя? Кравата не може да разбере защо веднъж е така, а друг път- иначе.

Тези хора бяха пенсионери и предпочитаха да имат разногласия за часа с останалите хора, но не и животните си, които им бяха част от семейството.

Те предпочитаха да натоварват себе си с постоянни преизчисления кога всъщност започва сериалът им по телевизията, и кога започва филмът, който очакват, отколкото да стресират животните, благодарение на които си помагаха финансово.

За някои това може да е дивотия, за други да е странност, а за трети да е измислица. За мен е просто преживелица и морал. Това е уважение към "съдружниците" в семейството. Защото по тези земи хората са имали крави и кокошки, хиляди години преди да се появят чиновниците и политиците. От което е ясно, кое е първо и кое по-важно. Изкушавам се да направя дори една метафора, че първо са били кравите, а после са се появили кърлежите.

Тези хора, за които разказвам, бяха моите родители.

На тях дължа не само появяването си на света, а и много от моите разбирания, между които и самодисциплината. Затова ставам всеки ден в пет - защото и аз имам стада - макар и от думи.

А после гледам все около 7 да сложа по някое изречение и тук.

ЗА ЦОНКАНЕТО, ЧАНОВЕТЕ И ЦОНКИТЕ В СМОЛИСТОТО УХАНИЕ НА РОДОПИТЕ

Кравата цонкаше в долчинката и сладкият звън от това се разстилаше в още невдигналата се утринна лятна мъглица над реката. Чанът на шията й, полиран от триене в тревите и храстите докато тя навежда глава да пасе, отзвъняваше при всяко движение с уста и при всяко отмятане на глава, за да пропъди първите мухи върху себе си.

Въпросът, който ме занимаваше бе защо след като тя, със знънеца си, на местния диалект „цонкаше“, камбанката на врата й се нарица „чан“, а не цан? Какъв ли езиков закон се е намесил и е заменил един звук с друг? Според местния говор металът „цонкаше“, щом животното го раздвижваше, но той самият не беше „цан“, а чан.

Но това отиде някак на заден план, защото друг, по-едър практичен  въпрос  дойде и пропъди някъде „научния“:  Кравата как понася този звън досами ушите си? И как го игнорираше, та да запази чувствителността на слуха си? Защото тя спира да движи глава и се наслушва, ако отнякъде пропълзи глъчка на хора или гълчане на една уста. Дали нейният стопанин говори, или друг там някакъв чиляк казва нещо? Както хората от семейството разпознават чана й сред десетки други по специфичния му „тембър“.  

И кравата, като открие сред звуците на планината гласа на „своя“ , вдига глава да го поздрави с едно специфично, призивно-обичливо измучаване. За да се знае, че не само той я търси, а й тя него.  

Та да се върна в картината. Сутринта бе пълна с режещ въздух в сенките и ароматно жужене по огряните вече камъни с мащерка. Кравата пасеше в мокрите треви в ниското, клатеше рогатата си глава и окаченият жълт „цан“ цонкаше. Скубеше билковите си закуски, махаше с опашка и пристъпваше бавно. И беше толкова хубаво, че по-смайващо би било, ако отнякъде ангели със звънчета на глезените долетят и накацат по шишарките на елите. Или се подредят да бозаят от цицките й.

Дали такива вестители бяха посещавали и първата българка, която беше втъкала този звън в името на детето си, или тя сама се бе сетила. Първата планинка, която е родила и, като е чула  бистрия плач на женската си рожба, е решила да нарече дъщеря си Цонка. Да цонка, да звъни това дете с гласа си като онази камбанка отдолу в дола.

Сигурно така се е появило това име. Искала е жената рожбата й да има в гласа си такива чисти тонове като онези, които се носят по поляните на тази вълшебна, упоена от билки и смола планина.  И ми стана ясно, че музиката може да бъде навсякъде.

ВАМПИРИЗМЪТ НА УДОБНИТЕ ВЕЩИ

Ла долче вита. Сладкият живот между три екрана, които
от година на година стават все по-цветни и с по-голяма
разделителна способност.
Целият свят събран в един плосък екран – 32 – 47 инча
(ако може). Пътешествия, филми, документалистика,
състезания – поробващата измама че „живееш” докато
вцепенено гледаш телевизионния адреналин на другите.
Някои скачат с бънджи и ти си с тях – нищо, че твоят
задник е изтръпнал от седене. Те се състезават и ти си с
тях – но дишаш едва- едва и устата ти е пълна не с пясък,
а с пуканки. Те правят секс – и ти си с тях. О, с тях си.
При това толкова вдъхновено, че посягаш на себе си.
Свещените течни кристали на персоналния ти компютър.
Нотбук, лаптоп, таблет....


Чат, форуми, имейли, „бясно сърфиране” – влизаш в
сървър в Мисисипи, после скачаш до Австралия... А
задникът ти - все по-изтръпнал и мек. И все по-често се
запознаваш в мрежата и все по-често си сам на вечеря.
Осемнайсет трилиона цвята на дисплея и два милиарда
полифонични мелодии!!! Даже блутутурутка, емпе16плеър,
вградено радио, 29 мегапиксела камера и функции
за половин живот разучаване. Ей, какви телефони
излязоха – даже можеш да говориш по тях. Получаваш и
изпращаш емемеси, обменяш мелодии, качваш си игри...
И то се стъмнило и денят си е отишъл. Мушкаш джаджата
да се зарежда в контакта, пускаш компютъра и телевизора
едновременно и се чудиш защо вече чорапите ти
не миришат. Ами, може вече да си виртуална версия или
просто вирус от най-ново поколение.

Есе от книгата "МЕТАЛУРГИЯ НА ДУМИТЕ"

ОТРОВНАТА СКУКА

ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ТЪПОТИЯТА

Той седи, опиянен от фалшивото си високомерие, с

клепнали от страх уши (да не би устатата му жена да

го санкционира за нещо) и занимава отегчените гости с

безумната си храброст, че е работил 40 години на едно

място. Овехтяло тяло, на изкорубен фотьойл – запленено

от безсъбитийността на един страхливо пропилян живот.

Героят на героите мърда пръсти в новите си чехли –

подарък за поредната нова година- и очаква светът да му

направи нещо с уста, задето е превърнал младостта си в

завързана за един портал кранта.


ДОСАДНИЦИ ПО КЛОНИТЕ

Има такива досадници.

Всяко изречение започва с „едно време”. Различават

се съдържанията – ... „не беше така”.... или .... „беше

така....”. За разнообразие може и „По наше време....”

Тъжната есен на редовите човешки листа, които изсъхнали

вече от дръжките си, чакат внезапен порив или тиха

умора да ги събори от клоните на родословията. Загледани

в себе си, непризнаващи нищо ново, не харесващи

друго освен своята младост – сиви мърморковци в цветната

градина на вечно обновяващия се свят – те крият

голямата тайна – че са досада и за самите себе си.


КРАЛИЦАТА НА ПАРЦАЛИТЕ

С поникнал от дълбокото на душата стрък нарцисизъм,

тя преминава през времето, летяща на мимолетните

килимчета на шарените „тенденции”. Парцали. довеяни

до малката й столица от суетните ветрове на чужди

модни циклони.

Нейната катедрала са гардеробите, в които молци и прах

стопанисват отречените богатства на суетата. Младостта,

отмерваща като метроном с токчета улиците на живота,

се изгубва в гънките на безпощаден целулит, атрофирали

тъкани и провесена кожа – ревниво пазено поражение

под все по-сподавени писъци на модата. Накрая остава

само червилото – червено петно под воднисти очи,

профукали безценно време да се взират в кинкалерията

на бездушието.


КЛЮКАРКАТА

Тя живее за новините. Кварталния вампир, хранещ се със

събитията в живота на другите. Ден след ден, десетилетие

след десетилетие.

Омразна, досадна, двулична и тъпа, получаваща лицемерни

гумени усмивки, вместо любов от околните. Загорели

тенджери и непроветрено жилище са круизът на нейната

искрена биография.

Накрая светът, познатите и роднините й си отмъщават,

изписвайки малкото й име вместо титлата, за която през

целия си живот се е борила.


Текст от книгата "МЕТАЛУРГИЯ НА ДУМИТЕ"

МЕТАЛУРГИЯ НА ДУМИТЕ

Светътсепроменя.

Буквитеостaват.

Едни и същи.
Кактоатомите .
Писането е катометалургията.
Отливашиличистметал,илиисканитесплави.

Променятсесамотехнологиите.

Примеситеубиват
Еднимайсториковатмотики,
Другичастизаизтребители.
С едни и същижелезнимолекули.
Самоидеитесаразлични.
Светът е движение и промени.
Времетоставаценно.

Описанието е разхищение.

Човекътот 21 векобработва 18 пътиповечеинформация заединицавремеоттози отпреднотостолетие.

Въпросътвечене е далищечетем.

А какво?

Текстътсрещуобраза?

Илитекстъткатовизия?

Текст от изложбата "ТЕКСТЪТ КАТО ВИЗИЯ"

ГЪРМЯНО ВИНО

Виното се беше унесло в хладен сън в дъбовата бъчва, закотвена в мазето с картофите, когато двама мъже влязоха, решени да го затворят зад тапи и саморъчни етикети. Гърлени думи и тежки стъпки прекъснаха дрямката му. Сън, в който горещите октомврийски дни си уреждаха срещи с хладни нощи в редовете на лозето и когато звънците в гласовете на жените ронеха най-зрелите зърна направо в ръкавите им.

Виното не искаше да напуска овалната утроба на майка си и се запъваше в канелката. Но мъжете се смееха, раздуваха истории за топли жени, режеха мезе направо върху седалката на дървено столче и гърмяха с пистолети, за да изкарат от течността лошите духове. Опитваха го с все по-дебели езици, смееха се все по-диво и все по-често оставяха димни дупки в гредите на паянтовото къще.

Дали не успяха да уплашат всички тъмни сили от тъмната течност? Или с гърмежите си я разсърдиха нещо? Но тя кипна кръвта им, превърна ги в тежки гръмогласни петли, които на сутринта щяха да се събудят с изорани до кръв лица и несигурни като мъгла спомени.

Из "Металургия на думите"

Текстът срещу образа?! Или текстът като визия?

Вярвам в силата на думите.

Защото този свят е сътворен от слово и в Словото е спасението му. И текстът няма да изчезне.

Светът се променя.

Буквите остaват . Едни и същи. Както са постоянни молекулите на желязото. Променят се само технологиите. Старите майстори са ковали мотики, новите сглобяват изтребители. Едни и същи железни атоми – различни идеи. И различни потребности. Променят се и възприятията. Хората еволюират.

Времето става ценно.

Написаното трябва да е компресирано.

Описанието е разхищение.

Човекът от 21 век обработва 18 пъти повече информация за единица време от този от предното столетие.

Въпросът не е “дали ще четем?” А “какво?”

МЕТАЛУРГИЯ НА ДУМИТЕ

Една книга с цветността на Discovery и колорита на репортажа, която връща престижа на печатното слово.

Металургия на думите по дух е книга от репортажи за събития, които не влизат в новините, но са важни за всяко нормално човешко същество.

Сборникът е по-близък до духа на Discovery и National geographic отколкото до традиционната белетристика. Перото на автора представя случки, с които се заминават съвременните студии за научно-популярни филми, но с изрази, които са еталон за майсторство в разказа. Самият словоред е брилянтно изчистен от клишета и е образец за въздействащи конструкции на речта. В българското книгоиздаване отдавна е нямало толкова красив език за нещата от живота.

Книгата съдържа над 120 текста, които са като филмирани случки с глобално значение: жабешките сватби, астрономическия феномен „пролет”, върколаците в леглата, хората преди пещерите, варенето на ракия, последните призраци...

Близо сто и шейсетте цветни страници са илюстрирани със снимки на каменни и дървени феноменални форми от музея на камъка и дървото „Тера Фантастика”.

Представям три малки примера:
...

В драпериите на излизащата пара някои се катерят горе по казаните, човъркат нещо, нагласят, разглобяват тръби... Изведнъж вдигат някой от големите похлупаци и облак дива пара избухва като при малка „учебна” атомна бомба. Анатема!!! – би крещял свещеник Торкемада от Светата Инквизиция. И би имал право.

Ангели на трудолюбието (събирали плод по плод, за да напълнят тонове материал), дяволи на ферментацията (давали последните си пари за чувал захар), грешници в маниакалното си влечение към домашнярката, тези хора внимават да не изпуснат и един градус в този върховен момент. И в похотливото си треперене около прокълнатата течност, най-вероятно си осигуряват място в истинската преизподня. Но ако им го кажеш в момента, само биха махнали с ръка: Не сега! Не сега!

...

Тиня и мрак.Вече си в Мезозоя.

После врявата пониква от далечния бряг.

Затихва , избуява – сякаш призраци обикалят по водата и дирижират дивия хор. После сместа от водорасли и жаби пак закипява.

Събира се с хиляди други крякания и каканижения, набира мощ... Прониква в теб, надига се. Изригва към небето.

Брътвежен вулкан.

Една звезда пада. От труса. И изгаря над тръстиката.

Но на жабите не им пука.

...

По улиците на селото сутрин пълзи миризмата на греяна ракия и издайнически показва къде след малко ще се понесат протестните писъци на прасета. вадени насила от уютните им кочини

Врящи казани с вода и хора с окървавени дрехи около димящата вода, заедно с ревящи газови горелки... Категоричните белези на вихрещата се из района зимна пандемия по свинете.


Книгата е истински подарък за любителите на четивото. Вижте я тук

Книгата е част от проекта „Текстът като визия” посветен на българската словестност.