СЛАВЕИТЕ НЕ ОНЕМЯВАТ СЛЕД СВАТБИТЕ СИ

СЛАВЕИТЕ НЕ ОНЕМЯВАТ СЛЕД СВАТБИТЕ СИ

Случи се така, че се заселих в една стара къща с обрасъл двор, в чиято периферия бяха избуяли грамадни акации, служещи за ухажорска сцена на какви ли не птици. Все пак, трябва микрофонът да ти е на високо, за да те чуват. В края на април стартира конкурсът „Славейки търсят таланти“ и кандидатите пристигнаха в огненокафявите си фракове. Песни, песни, песни… Хладни утрини пълни с песни. И дни със солови изпълнения. Песните се местят от дърво на дърво, като тихо прехвръкват в клоните. Журито, невидимо, в  скромни одежди из клони и храсти, излови един по един кандидатите и ги премести в другия конкурс „Можеш ли да бъдеш баща на яйцата ми?!“

На мястото на славеевите партитури се появиха големи тежки акациеви съцветия. Аромопади от сладки ухания удавиха двора в бяла забрава. Облаци от пчели се потопиха в короните като жужащ дъжд. Симфониците от кошерите станаха доминантен изпълнител в двора.

Славеите мълчаха – само един прехвърчаше в двора и носеше сламки към зелената стена от бръшлян срещу прозореца ми. Там, в листата на увивното, правеха с жена си дом. Не му беше до песни. Тя често изхвърчаше от листата, с някой стрък суха трева, която не бе харесала като обзавеждане за дома. И той отлиташе за нов модел. Тогава разбрах защо славеите пеят само по време на сватбите си. От знаменит тенор се бе превърнал в неуморен докер на строителни материали. 

Но каква стратегия имаха само новодомците!  За да не би някой да отгатне къде е семейното  ложе, той долиташе с поредната растителна нишка и кацаше нависоко. Оглеждаше двора, за да се увери, че не е наблюдаван. Слизаше на по-ниска и близка клонка. И, след втора проверка,  се стрелваше вътре в бръшлянената завеса. След няколко минути  за наместване на донесеното, буквално излиташе като изстрелян крилат камък от листака. Летеше ниско над двора и, като се отдалечеше достатъчно, рязко вдигаше височината. На връщане, бавно и на кратки прелитания, приближаваше дома. След  оглеждане за последно, следваше гмуркане в листното скривалище. После пак светкавично излитане, за да не разбереш откъде точно е излязъл. Впечатляващо поведение.  Освен музикант, беше и подготвен тактик.

Но и това свърши. Разбрах, че тя му е подарила  няколко скъпоценни яйца като благодарност за песните, когато той смени режима на носене с по-безгрижно прехвръкване по клоните. Семестърът по строителство беше свършил. Започваше друг, с други специалности – ентомология и семейна кулинария. Дали се сменяха в мътенето не мога да кажа. Това е грижа и знание на орнитолозите. Аз имах да мътя своите текстове върху клавиатурата и макар да можех да проверя нещо в мрежата за живота им, се въздържах. И така се чувствах презадоволен воайор. Знаех адреса му, познавах жена му, знаех, че ще имат деца… И дори имах поглед върху менюто им.

Една нощ дойде обилен пролетен дъжд. Не му стигна нощта, че взе на заем и една част от утрото. Отиде си чак в късната сутрин, по време на второто ми кафе. Небето малко просветна и докато гледах със забременял от текстове поглед, го видях как се появи на клона на  смокинята. Завъртя се няколко пъти с подскок и запя. Ако не го бях видял, нямаше да знам, че това е той. Песента бе по-кратка, по накъсана, но пак с мелодия. Не беше дълга натруфена, сложна любовна балада. По-скоро къса няколко секундна версия на  Ода на радостта.  Радваше се, че дъждът беше спрял.

Така открих, че славеите не онемяват след сватбите. Просто сменят песните.

Започнах да различавам кога стои на клона и предупреждава жена си, че не е подходящо да излиза от вкъщи. Някакви кратки музикални възли – като цигулар, закачащ се с друг от оркестъра. Друг път кацаше така, че да се гледаме през отворения прозорец  и ми изсвирваше нещо кратичко, от рода на: „Когато си тук, котки не минават през двора!“.

После малките се излюпиха. Явно беше така. Натовариха го с непрекъснати курсове до различните щандове на супермаркета в двора и околните занемарени имоти.

А аз вече имах и оптика. И разбрах, че у тях не са вегетарианци. Наблягаше на мръвки от всякакви насекоми – от пеперуди до скакалци.  Имаше вече нова специалност -  доставка на деликатеси по домовете.

Но продължаваше да каца за малко  в клоните и да изсвирва нещо набързо. Повтаряше го няколко пъти, все едно репетира. Като музикант, който вече няма участия и изяви, но държи да поддържа форма.

Понякога имах чувството, че нарочно каца наблизо, за да ми се покаже:  „Моите растат – две момичета и момче. А твоите? 

Хайде, бе, фукльо! – си мислех – Аз вече имам внуци.

Чуквах клавиш и той отлиташе. Но после, явно измислил какво да ми отговори, се връщаше на същия клон:  „ Да, ама досега съм бил женен пет пъти и от всяка имам по три!“

И отлиташе. Сякаш от страх, да не чуе, че и тук го минавам.

Всъщност, защо пиша в минало време?  Днес, когато съм посветил сутринта на неговата дворна биография, той хвърчи пак с доставките до бръшляна. Дори ми показа една доста голяма зелена плячка – скакалец - аналогичен в човешкия свят на печен овен.

Моят съсед, славеят. Който, в името на семейството,   от трубадур стана съпруг, доставчик, строител, ловец и готвач. Който леко се големее, че е по-голям мъжкар и любовчия от всички в двора. Който от време на време сплашва врабците, ако му досадят и ми изсвирва нещо, за да го забележа.

Днес се е умълчал. Сякаш усеща, че пиша за него. И иска да е сигурен дали заслужавам поздрав по дворното радио.

А аз просто исках да ви разкажа, че славеите не онемяват след сватбите си.

МОКРАТА ГОРА

Колко от вас знаят за „отвратителната” гостоприемност на една мокра гора? И за катарзиса на листата и душата...

Това не е прекрасната зелена тучност, в ясен ден, с  хиляди дъхави билки и слънчеви зайчета, скачащи  от пролуките в дърветата направо върху килима на тревите.

Когато е хубаво да легнеш в папратта, да седнеш на камък, да се изправиш над пропаст, да запалиш огън или просто да бродиш в своя стар и забравен от векове човешки дом.

Мократа гора, затисната от безкрайни сиви облаци, прилича на безкраен тъкачен  стан между небето и земята. На който с милиарди дъждовни капки се тъче печалната и студена драперия на стихията.

Птиците са изчезнали, върховете на дърветата са дарак, който раздира мъглата, и тя пада още надолу - като лепило между студените небеса и гвачещите поляни.  Всеки стрък се чувства длъжен да се отърка в дрехите ти и да разтовари в тях водата от себе си. Всяка крачка през тревите буквално те потапя  в студенината на тъмна пералня - крачолите ти залепват, обувките се замятат около стъпалата. А между пръстите си усещаш как малки фонтачета си играят с чорапите.

Клоните и листата те чакат също с водни капани – само да ги докоснеш, за да разтоварят капките си в косата, врата ти или по гърба. Този път ти си хавлията.

И  за да е дискомфортът пълен, с тях падат стари иглички, парчета кора, клонки с бодливи пъпки и дори зелени листа, търсещи подслон във врата ти от безконечния дъжд.

Тръни и войнствени шипове те задират, за да направят ситото на дрехите ти още по- едро, защото те, растенията,  те искат гол като тях, а не с малкото топлина, която ти е останала под якето.

Това е друга гора – същите върхове и същите пътеки, същите  скали и просеки – но сега е мрачна и недружелюбна – скрила е  всички удобства и целия си уют и не е трудно да се досетиш, че не те иска.

Тя не иска всъщност никого. Тя е сама със себе си и с дъжда.  Сега тя се преражда, както всички ние в съня си.  И не трябва нито едно щъкащо създание да прекъсва дъждовното й тайнство.

Зайци, кълвачи, мишки, бръмбари, язовци и всичко, което сте чували, виждали и чели да живее в нея, се е скрило в дупки, сухи цепнатини и хралупи. И спи, или гледа през колената си кога това мокро настроение ще се смени със слънце.

Всеки постоянен неин поданик знае, че мотаенето в дъжда е опасно за здравето, и не си прави експерименти. За разлика от туристите, които като депресирани  кокошки бързат  между хижите или в тиха група  подсмърчат  за посоката,  ако са я загубил.

Слънчевата и мократа гора. Две състояния на света.

Понякога не ми идва друго сравнение освен това с красива жена, която с елегантна рокля обира  погледите по улиците. Но само мъжът й знае колко студена  и грозна може да е, щом с мокра коса и хавлия прекоси коридора. И с кичури като капчуци започне да мокри и дразни всичко и всички наоколо. Или да фучи със сешоара, докато всички други уреди загубят самочувствие.

В такава потопена в дъждове гора можеш да направиш само едно нещо, за да оцелееш. Същото, което прави и мъжа в къща с подивяла жена.

Да си намериш сухо място и да се свиеш. Да не се набиваш на капки, на очи, на клони и на нервни стъпки. И да чакаш.

Да чакаш  в безопасна поза. Да гледаш как капките се надбягват надолу по ствола на дървото, което те е приютило, но като слепи демони те пропускат. Да чакаш в унес, без да хабиш дори енергия за мислене. Вид дъждовна медитация.  И да не забравяш, че само търпеливите оцеляват.

Ако често си преживявал бури, ще знаеш, че за подготвените,  фуриите дори са чаровни. Както съпругът, който си има занимание, може да преживее душевната криза на жена си, така и попадналият в гората,  по-лесно  изтърпява мокрия апокалипсис на дъжда, ако го гледа от паянтов, но сух, заслон с огънче в единия край.

Защо всъщност разказвам това?

Защото, ако не си видял дивия блясък в очите на една гневна жена, не можеш да оцениш нейната грижа и любов, когато е слънчева. Ако не си виждал зла вещица, не можеш да оцениш заслужаващо   свилата се до теб  сладурана.

Така е и с гората. Повечето  хора я приемат  за слънчева дивачка, която целогодишно  разпъва цветни ливади, хладни папратови паравани,  угощения с диви ягоди, гъби и боровинки. И чака да й правиш компания.  Като чужда жена в неделен следобед.

Ако не си преживял една дъждовна нощ в  гората, и не си се притеснявал за оцеляването на личния си задник, никога няма да видиш искрата светлина в капката върху шишарката.  Няма да видиш прашеца по краката на пчелите, щом се проясни небето. Никога няма да се порадваш за мекия мъх, на сухата съчка, на кълвачовите откоси, на синьото между облаците.  И никога повече няма да объркаш  парата, която се издига от стоплящата се под слънцето гора с промъкващите се в същите клони мъгли.

Дъждовната гора – моят древен дом, в който бурята прилича на разсърдена майка, почистваща и подреждаща семейната къща. Трябва да знаеш, кога да се притаиш под одеалото и кога да излезеш, за да те прегърне и да те нахрани.

Моята дъждовна и мокра гора, в която често, заедно с катериците и зайците, съм единственото човешко дете, чакащо слънчевата й усмивка.

ОТРЯДЪТ НА НЕГИПЕЧИТЕ

Това е една страшна история. За едно племе по-лошо от кумани, хуни, хазари и готи взети заедно. Поне за Пешо Ряпата те са по-страшни.

Кои са те? Един момент, моля!

Ряпата се запозна случайно с тях. С племето. Някой му беше пикал на пътната врата и той беше бесен, колкото от самия акт, толкова и от собственото си безсилие. Цялата му комплексирана същност мечтаеше за отмъщение, кастриране, печене на скара на отскубнати яйца, обикновен бой и по-екзотични мъчения.

В безсилието си той се оплака на който можа, а на който не можа, казаха други.

Така половината  село узна за мъките му и продължи да дълбае ежедневието си в корниза на времето. 

Но някой беше взел присърце ряповата драма. И една вечер този някой поръча по другиго да викнат пострадалия от опикаване нашенец в кръчмата. За нещо „много важно”.  Много важното нещо бяха четирима мъжаги, около 40 годишни, с гърбове като двеста литрови варели и бицепси като фуражно цвекло. От някакво друго село. Единият сложи лапа на гърба на „опикания”  и кротко му рече:

- Чух, за някакви твои проблеми. Ако пак имаш нужда и не ти стигат силиците, ние ще направим, каквото искаш, Запиши ми телефона, ще дойдем всички.  Викат ни печенегите. Защото сме много печени.

- Всички?- вдигна вежди Пешо. Понеже не можеше да изпълзи от ръката, тежка като торба цимент. „Да!” -  тупна го тарторът и си махна крайника, за да може Ряпата да си ползва тялото.

- А какво ще ми струва? - попита местният, защото не вярваше тая бригада гладиатори да се явява само заради воднисто сивите му очи.

- О, не се притеснявай. Първо идваме, свършваме работата, и после черпиш в кръчмата”.   

- Добре! - зарадва се Ряпата.  „Супер даже”- каза си той  като се прибра и мина покрай петното на пътната си врата. Хубаво беше да си имаш една малка частна армия. Почувства се като император. И заспа като такъв.

Мина не мина време, една дивотия пак се случи. Кокошка на съсед влезе в двора му. Ряпата се разгневи, като че бивол  беше влязъл в кухнята му. Защото имаше кураж от печенегите. Наежи се, разпени се, работата до бой стигна. Не се сбъхтаха със съседа само защото Пешо изтича вътре и се забави да търси номера на биячите.

Гръмогласно псуваше съседа, така че той да чува, и търсеше записката си.

Но оня човек си беше влязъл в къщата, когато той намери номера и звънна. И им разказа.  Те рекоха, „Ще дойдем утре, като се стъмни”. Поръчителят потри ръце и излезе да огледа бъдещото бойно поле. Представи си как хвърчат зъби, кръв, пера и човешки мръвки. Чак юмручетата му се бяха свили.

Но съседът – благ, разсъдлив и великодушен човек, се показа с половинка ракия и кора яйца -  да се извини за инвазивната си кокошка.  И седнаха. И пиха. И се сдобриха. И забравиха. 

Но  дойде „утре” и настана вечер. Чак такова едно по-мастилено – нощно време. Четири дебели сенки, с обща ширина по-голяма от ширината на улицата, спряха пред вратника на Ряпата.  

- То се оправи положението! -   рече той, тъпчейки ризата си в панталона, след като отвари вратника на двора.

- Много се радвам -  рече Тарторът на горилите. Настана неловко мълчание. Неловко според Ряпата. Човекоподобният се приближи, докато сянката от никаквата луна не затъмни цялата Ряпа. „Е, кръчмата си остава!” -  нежно и почти вежливо допълни чудовището. Ние сме си зарязали нашта работа, за да помогнем на теб. Ето ни!

И тръгнаха накъдето трябваше. И кореноплодният -  с тях. Седнаха, хапнаха, пийнаха. На Пешо  му приседна, като видя как и какви чинии идват към масата им. Кръчмарят  за първи път беше толкова щастлив да обслужва компанията на Ряпата. И си тръгнаха. 

„Императорът” плати. И получи такава уплаха от сметката, че сигурно по-малко щеше да го боли, ако се беше млатил  с всички в село, на които имаше зъб,

Толкова се стресира, че оттогава мига като се ядоса или уплаши. А като се сети за „гардеробите”, им бърка името – вика им „негипечи” или „непечиги”. Защото, когато съзнанието му търси информация за тях, първо изскача едно ярко „НЕ” и после хаотични окончания като  „печи”, „непечи”„ чипе”, „неги” и каквото там друго подаде шокираният му процесор.  

От подготвящата се за печат

хартиена версия на „Записки от селската кръчма”.

Електронният вариант на книгата може да поръчате тук: https://www.smashwords.com/books/view/525290