СЪЕДИНЕНИЕТО ПРАВИ СИЛАТА (НА РАКИЯТА)

ПОЗДРАВИ ОТ АДА ( наречен „селския казан”)

Ако притежанието на ракия е грях, а индивидуалното дестилиране на алкохол – смъртно прегрешение, значи имам преки наблюдения от един от кръговете на ада. Защото преди няколко дни прекарах 6 часа в една стара българска ракиджийница. Казаните на село Р.К.

С инициали, защото ви давам неподправено описание на неподправени герои в естествената им среда – една класическа българска есен, в класическо българско село, при вкиснато на джибри място – толкова вкиснато, че дори вонята на голямата политика се губи някъде по околните поляни.

ВЕЧНИЯТ ОГЪН

Собственикът на казана още през лятото ми беше казал, че на това място огънят никога не угасва – гори през всички сезони и всички часове на денонощието – нещо като факела пред пантеона на незнайния войн. С тази разлика, че не държавата поддържа пламъка, а жадната за ракия човешка душа. Това „култово” място е нещо като паянтов мемориал на падналите, падащите и очакващите се да паднат герои и жертви на ракията.

АДЪТ – ТУК НА ЗЕМЯТА

Ако Франсис Копола беше запленен от видяното от мен, най –вероятно би дръпнал една „обща камера” на подгизналото от тъжна мъгла поле – тръстики, буренясали ниви, обезлистени горички (като в неговия Апокалипсис) безбрежна пустош, в чиято среда призрачна постройка с прастари керемиди и греди, пуши с наклонен комин. Пуши право в лицето на затисналия я сив облак. Камерата би нахлула през широко отворената порта, в която се е настанила каруца с наредени на нея бидони и зрителят би видял хората, които също пушат и се мотаят трескаво. И хвърлят фасовете си в петте зейнали клади – сякаш хвърлят душите си за вечно изгаряне във вмирисаното на дим, етанол и метанол свърталище на градуси.

ПО- МИСТИЧНО ОТ ФИЛМ, ПО-БРУТАЛНО ОТ ЕКШЪН

В призрачната светлина на осрана от мухи лампа и пламтящи пещи, Копола би накарал оператора си да даде в едър план очите на смъртниците – втренчени в похлупаците на казаните, които от време на време се надигат като търбуси и изпускат пара; взряни в спиртомерите – сякаш са някакви чуждоземни апарати; загледани в пламъците под казана – защото е страшно важно как ближат медното дъно и дали са разстлани по диагонал – от отвора на пещта към вътрешния комин. Сякаш самите те ще влизат да се варят в кашата и искат да си осигурят най-добрия комфорт.

ГРЕШНИЦИ И ДЯВОЛИ

Да, тези хора са и грешници и дяволи едновременно – в един зейнал на самата земя кръг на ада. Данте Алeгиери е пропуснал доста.

В драпериите на излизащата пара зрителят ще види как някои се катерят горе по казаните, човъркат нещо, нагласят, разглобяват тръби... Изведнъж вдигат някой от големите похлупаци и облак дива пара избухва като при малка „учебна” атомна бомба. Анатема!!! – би крещял свещеник Торкемада от Светата Инквизиция. И би имал право.

Ангели на трудолюбието (събирали плод по плод, за да напълнят тонове материал), дяволи на ферментацията ( давали последните си пари за чувал захар), грешници в маниакалното си влечение към домашнярката, тези хора внимават да не изпуснат и един градус в този върховен момент. И в похотливото си треперене около прокълнатата течност, най-вероятно си осигуряват място в истинската преизподня. Но ако им го кажеш в момента, само биха махнали с ръка: Не сега! Не сега!

Анатема! – би трябвало да извика Торкемада в някакъв финален кадър от стаичката на казанджията - Горете във вечния огън!

И пространството по команда би се напълнило с дяволи. Те се спускат на рояци в казанджийницата – носят наръчи дърва и викат: Дойде ли нашия ред? И вместо да набучат на вилици провинилите се, започват да разтоварват от шасита и ремаркета собствените си бидони....

КАТО ХУБАВА ЕРОТИКА

Би било хубав филм. Истинско реалити с много поезия, малко драма, малко трилър, малко екшън и много еротика. Странна, сюрреалистична еротика - върволица от задъхани, но облечени мъже, странно възбудени, с жадни очи, които топят пръсти в кофата, в която църцори серпентината, облизват ги и доволни притварят очи: „По-добре от добър секс...” Мъжка полусексуална приказка, без нито една жена.

ЦИТАДЕЛАТА НА БАЛКАНСКИЯ МАЧО

В този бастион на мъжките занимания сигурно по-рядко е влизала жена, отколкото в Атонския манастир. Това е крепост на мъжкия дух, която е заобиколена от невидимо силово поле, непреодолимо за същества с фусти. Никой не говори за дом, деца, добитък... Тук свещените думи са „захар”, „сливи”, „грозде”, „кила”, „плод”, „първак”, „пърцуца”, „градус”, „преварка”...

Странно място. Докато пребивавах в него си мислех много неща. Едно от тях беше, че това е странна мъжка алхимическа цитадела- непревземаема нито с женско обаяние, нито с укази, сила и наказания. Който й се е посветил, е станал по-близък с патолозите, отколкото с жена си. И дори на Крум му е било по-лесно да изколи ромеите на Никифор, отколкото на намери вратата с буретата и да угаси огъня до тях.

ПРАЗНИК, ГРЯХ И СЪДБА

Когато през лятото питах, защо огънят на това място никога не угасва, и ми обясняваха, че само от речен пясък не се прави ракия тук, се чудех каква е тази мания сам да си свариш алкохола.

Днес вече знам, че има хора, които през цялата година живеят за този ден - когато ще дойдат на казана. Те мерят дължината на лятото през комина на казанджийницата, доят козата и хокат жената, посрещат внуците и изпращат буркани към града с духовна опора в този ден. Денят, когото ще застанат пред казанджията с думите: Сега съм аз. Ето листчето – записан съм от ....часа.

ДЖИБРОМИЦИНЕСТИ ПОРТРЕТИ

Различни и прилични – един с официална риза, мек панталон и кожени обувки (с тихата тържественост на пловдивчанин на главната), друг с чорапи, защипани в джапанките и дъвкан от кучета дочен гащиризон; гладко избръснати и мръсно брадясали; високомерни и смачкани; намусени като язовци; псуващи и мърморещи; приветливи, разговорливи, гръмогласни – такива ги видях в този ден – всички мъжки типажи на милата ми татковина, събрани под голямото опушено знаме на етиловия алкохол с големи петна от метил. Едни бяха дошли като на сватба, други като по самоналожено задължение, други от съдбовна необходимост да си направят пиячка. Но всички излъчваха видимо задоволство и много гордост. Гордост, че ще пият от своята. „Ти и „Дъмпъл” да им подариш, те ще си налеят от домашната” – ми беше казал Иван -собственикът на казаните. Това един гражданин, който се е оженил за магазина, не може да го разбере.”

СПИРТОВАРИ ОТ ВСИЧКИ СТРАНИ, ПОМАГАЙТЕ СИ!

Когато казанът се изпразва и следващият трябва да изсипе джибрите си, е много важно да не се загуби топлината му. Затова всички присъстващи –полу-познати и непознати - правят мигновено екип, да го напълнят и затворят. По най-бързия начин. Никъде другаде не съм виждал българи без общ интерес, без заповед, без подканяне, без молби, без пазарлъци, без командир и извън обща опасност, да са така спонтанно задружни. Без да си знаят имената, те си помагаха при носенето на дърва, прецеждането на джибрите и контрола на налягането. Това е толкова уникално, че ми се струва, че девизът на парламента ни, се е родил в някое такова затънтено място. И в началото е бил „Съединението прави силата на ракията”.

После ракията е останала за простолюдието, а първата част за лицемерите.

И понеже правим повече политика и по-малко ракия, сме се смалили в тази малка държавица в която сме сега. Ако във всичко бяхме такива, както около казана, сега щяхме да си веем трибагреника от Курилските острови до мексиканския залив.

Законът на “c2h5oh” вселенатa:

Изгори, за да пиеш!

Те са готови да изгорят всичко, за да получат тяга в комина. Като някакви герои на Рей Бредбъри от „Марсиански хроники”, които трябва да напуснат спешно планетата, поради поглъщащия я пожар на невиждана война.

Не знам какво не е изгаряло в този крематориум на бита, за да се получи нужната температура - плетки на дамаджани, стари огради, греди, врати, дъски от стари кочини и кокошарници, черничеви клони, сливови коренища, стари мебели, прозорци, купешки дърва за камина, талашитени плоскости, детски кошарки, части от каруци, останки от мебели, дюшемета, паркет, кофражни дъски, изгнили талпи, дикани, дървени корита, в които някога са месили хляба, стари бурилки за биене на мляко, „писани” дъски от някогашни тържествени стрехи, фрезовани фасадни колони на входове, парапети, сандъци, палети...... И дори необяснимо (почти или направо) криминално появили се по тези места – траверси, военни сандъци, минни подпори и дори дъски от обков на вносни машини, на които личат: „Made in Germany” и “Keep in cool and dry place”.

Ако ракията можеше да попие от вкуса на нещата, които загиват в огъня, за да се роди тя, бихме се прочули с напитка, чието разнообразие бие стотиците видове миризливи сирена на французите. Но както се уточнихме – това е толкова лично и интимно производство, колкото и планирането и начина на създаване на деца в една къща.

НЕ СМЕ ПЕКЛИ ДИНОЗАВЪР, ЗАЩОТО НЕ Е МИНАВАЛ РЕКАТА

Разбира се, би било лошо, ако някой остане с впечатление, че това е полукриминално място, в което някакви субекти тичат като в „Спасяването на редник Райьн”, пълнят туби с мистична течност и изчезват още по-мистично в омирисаната на гнили листа мъгла. Това е „храм” , в който, на светлината на няколко накалени пещи, екшънът и празникът си разменят венчални халки. Тук има моменти, в които се действа много бързо, има моменти, в които се отпиват бавни глътки и тържествено се дъвче от още цвъртящите кюфтета и наденици. И се говорят премерени приказки с очи вперени в жаравата с цвят на изгряващо слънце – ако трябва да използваме британска стилистика.

Че нещата са сериозни се досещате само като видите скарата. Тя представлява метална маса с крака от здрав винкел, чийто плот е голяма ламаринена тава с впечатляваща скара от желямо с диаметър 16 мм. Когато има за печене, някой вдига решетката, а останалите хвърлят в тавата две -три фурнаджийски лопати едра пукаща жар от пещите. И шол от бизон би се опекъл, докато си нарежете хляба.

ВСИЧКО ТЕЧЕ, ВСИЧКО СЕ ПОДМЕНЯ

Астрономите казват, че някога и нашето слънце, като много други звезди, ще изчерпи горивото си и ще се свие до бяло джудже. На всичко времето му минава. И най-силните джибри след изтезанието над дървата остават без душа. И това се усеща по вкуса на струйката зад казана, по цвета на пламъка, когато я запалят върху капака или най-просто – като сложат спиртомера да се дави в канчето.

Тогава от малката стаичка зад съоръженията излиза с космати гърди разкопчаният и сънен казанджия, отваря шлюза на казана и с дървената лопата му прави най-великата клизма на света. Дори и от слон не можеш да извадиш толкова семки и несмлени отпадъци. Кашата тръгва по циментовия канал навън, вдигат капака, облак пара, като освободен дух, поглъща опушените греди на тавана, в рамката на вратата, вече паркира грохнал бус с 12 тежки бидона на борда. Всичко започва от начало.

ПО-ИСТИНСКО ОТ ДАЛЕЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ

Едно от най-странните места на които съм бил. Дори небостъргачите по Пето авеню в Мангатън не са ме впечатлявали толкова. Телевизията някак те подготвя за онази среща. Тук е различно. Имаш завладяващата илюзия, че си в друго време. Старо време. Мирише на ферментация. Така е миришело и в първите делви преди 15 000 години. Така ще мирише и 150 000 г след Диор, Шанел и ...Евтерпа.

Мъгла, дим, голи поляни, храсти и прихлупена постройка, от която тече топла струя вода. И от чиято клоака бавно излиза рядка каша люспи и костилки – метафизична керемидена крава с тежко разстройство.

Ракиената диария се свлича от коритото в първично тресавище от стотици тонове гниещи джибри. Избуяли тръстики, мощни брястове и тичаща по кашавата повърхност стърчиопашка показват среден пръст на бюрократите –еколози: Не тук са проблемите! Тишина. В която можеш да чуеш как растат печурките и как се разпукват старите пърхутки.

ЖЕЗЪЛЪТ НА СПИРТНИЯ ЖРЕЦ - ФИНАЛ

На целия този пасторален фон, в един момент задната врата на ракиджийницата се отваря и през нея излиза брадясалият казанджия с кол в ръка. Здраво дълго дърво с няколко завинтени на края му магнита. Бърка в пепелището, рови по всичките му краища – обира с груба ръка прилепналите пирони и ги хвърля в голям сандък до зида. Десетки килограми на денонощие.

Тук нищо не се губи. Само преминава от една форма в друга. Единствено ракията не мени вкуса си през времето и вечният огън е такъв, какъвто е бил и преди да се появи човекът.

Разказът е част от книгата "МЕТАЛУРГИЯ НА ДУМИТЕ"