МЪРЗЕЛИВ ЛИ Е БЪЛГАРИНЪТ?

Облегнат сладко на легендата за своето трудолюбие, българинът е задрямал и проспива новата си история. Той спи с отворени очи и бленува някой друг да оправи съдбата му.

Коя точно е истината за българското трудолюбие?
И бил ли е той някога наистина такъв?

Когато се разхождате по планините, ще видите на невероятно отдалечени места, в дебрите на клисури и седловини, порутени къщи, до които се стига само пеш. Стоят като паметници от изчезнала цивилизация, която е носила на гръб сол и вода, камъни и картофи. Тази изчезнала цивилизация е на нашите дядовци, а не на друг народ. Когато вървите из полето, ще видите нишки от дървета, очертаващи границите на ниви до сегашните пътища. Нивите сега са трънаци.
Когато вървите по пътищата, по които разхождат чуждестранните ни гости, ще видите крепости, дворци, манастири и църкви строени с голи ръце и дух. И ако се загледате, ще се зачудите същите българи ли са ги строили.

Не са същите. Това са поколенията, родили легендата за българското трудолюбие.
Но дали е справедливо в 21 век да измерваме трудолюбието с планински ниви, обитавани трудни места и упорство да се живее навсякъде?

Струпващи се в големите градове с оправданието, че в провинцията няма препитание, стотици хиляди българи оставят къщи, дворове и селскостопански земи в малките градчета и села да пустеят.

Въпреки, че при сегашните цени на плодовете и зеленчуците всеки производител се оправя доста добре финансово.

Да това е един от инструментите да измерим трудолюбието. Защото в свръхнапреднала Швейцария съществуват милиони декари лозя, разположени на такива стръмни терени, че никаква техника не може да стигне до тях. Те се виждат като панорами от всички пътища в южната част на страната.
Да обитаваш всяко кътче на държавата си, което може да роди храна, е норма и в „електронна” Япония, където чаените плантации са по ръбовете на пропасти, и в Гърция, където земеделие се развива дори на безводни острови в морето.
17 години след началото на пазарната икономика и 10 години след връщането на земята на хората, България внася почти всички видове селскостопански храни от съседите си, макар да има отлични условия и традиции да ги произвежда.

Обобщено:
народ, който има всички условия да се изхранва сам от земята си (чиито агрознания са изнасяни в Чехия, Словакия, Холандия), но купува храна от други, е вече почти диагностициран като мързелив.Трудолюбив ли е българинът?

Да оставиш „производствената си база на село” и да тръгнеш към града да продаваш работната си сила, е меко казано отказ от инициативност.

Това е нагласа да бъдеш пролетарий, а не предприемач. Отказвайки се от по-трудното (но и по-плодоносно) задължение – да управлява съдбата си сам, българинът проявява малодушие и особен вид мързел – мързелът да се справи с трудностите.

Голи ли са тези размишления?

Идете в Ивайловград и останете там до вечерта. Границата с Гърция е само на десетина километра. Навътре в България тук-там светят по няколко лампи във всяко от обезлюдените села. Оттатък границата равнината е осветена като с гирлянди от кипящия живот в десетки по-големи и малки селища. А е една и съща земя. Голямата заблуда около сегашното българско трудолюбие идва от неоспоримия факт, че по принцип той е талантлив. Огромната креативност, дължаща се и на уникалната интелигентност (все пак сме втори след евреите в световен план), дава самочувствие, но и илюзии.

Българинът измисля неща, създава красиви, впечатляващи произведения, изобретява, подобрява, комбинира... Но с това неговият подвиг приключва. Опиянен от „сръчковщината” си, той не полага онези необходими усилия да приведе измисленото в действие и то да му донесе плодове. Отказва се да работи над идеята си по 14- 16 часа, за да излезе от кризата.

Смята, че след като е кадърен и талантлив, би трябвало да се оправи и с 6-часов работен ден и че съдбата му е задължена. А успехът, освен идеи, изисква и усилия.

Ето един пример:

ФИШЕР, изобретателят на кламера, шнолата, дюбелите и какво ли не още, е германец, собственик на фирма за генериране на патенти, в която работят 200 души. Те продават изобретения в целия свят. Но как е започнал Фишер? След Втората световна война той измисля и патентова подобрение за тогавашните фотографски светкавици на „АГФА” и сключва договор с фирмата. Но Фишер живее на село, отдалечено на 5 км от най-близката ж.п. гара, а „АГФА” му пращат сандъците със светкавиците с влак. Фишер ги взема от гарата с ръчна количка и ги дърпа до селото си, където ги разглобява и подобрява. После отново с количката ги кара до гарата. С години!!! Това е началото на бляскавата му кариера!

Нека сега помислим какво би станало ако Фишер бе българин. До изобретението добре – възможно е. Но по-нататък? Готов ли е българинът да бъде докер на собствените си идеи, за да ги осребри? Когато Фишер бута количката си към село, Германия е изравнена със земята от войната и пакет масло там е цяло богатство. На нейния фон през 1945 г България изглежда като рай с излишъците си от храна, жизнен стандарт и запазен стопански живот.
Защо днес, след 60 г., сме бедни гастарбайтери в родината на Херберт Фишер? Отговорът очевидно се крие в заглавието на темата – „Мързелив ли е българинът?”.

Всеки автомобил при потегляне гори до 2 -3 пъти повече гориво, отколкото при достигането на оптимална скорост.
Като гледате как българинът лежи по кафетата и не иска да почисти тротоара пред блока си, не ви ли идва на ум, че него просто го мързи да изгори малко калории, за да потегли в новите условия на пазарното състезание?!!!