ЛЮБОВТА Е ЖИВА И ПРАВИ ЧУДЕСА ДОРИ В ТОВА ТИХО ПРИСТАНИЩЕ ЗА МОРНИ ДУШИ

Предразсъдъкът „старчески дом” отпада, списъци с желаещи ...

Изразът  „старчески дом” в българската народопсихология от 20 век е свързан с грозни представи – деца гонят родителите си, оставят ги в старчески дом, престарели хора остават без жилище и средства – отиват  „да изживеят последните си дни” в подобни места.... Митове като тези са догми с минал срок и не отговарят на реалната действителност към днешна дата. Така ли е обаче?

Догмата, че тези институции са за ненужни хора,  е безумно остаряла. Поне, ако се съди по живота в пловдивския дом за стари хора „Свети Василий Велики”. Който прилича повече на студентско общежитие, отколкото на тъжен „склад”  за дядовци и баби.

В известната сграда на Коматевско шосе в Пловдив, покрай която хората  минават и суеверно си пожелават да не стигат до нея,  се живее добре, дните имат смисъл, а обитателите й -  мотив за действие. Капацитетът на сградата е за 200 души, които повече се страхуват да не загубят правото си да живеят в нея, отколкото да съжаляват, че са настанени. Защото стотици чакат да дойдат тук.

Фрапантно доказателство в тази посока е една любовна история, разиграла се преди години.

”Тук е един малък рай, за възрастни хора, ако не са вкоренените предразсъдъци в обществото – казва директорът на дома Петя Тухлева - Домът е със свободен режим  в денонощието. Имат право на 4 месеца отпуска в годината, през което време им се пази мястото тук.  Всички са в една възрастова група, със сходни интереси и опит. Нямат конкретни грижи, тревоги... Няма го стресът от икономическата обстановка, от конфликти с по-младо и агресивно поколение, няма го пренебрежението, в което се давят в нормална обществена среда.... А знаем, че стресът е най-големият убиец. Те се съхраняват тук. Потребителите на тази социална услуга при нас живеят по-дълго, отколкото връстниците им навън.  И смея да твърдя: по-качествено.

Пенсиите им ги носят на място, имат лекар, чистачки, медицинска сестра, готвене...

Единствената им грижа е да общуват помежду си.   Имат редовна смяна на спално бельо, медикаменти,  качествено обгрижване,  отопление, топла вода, охрана...

Петя Тухлева твърди, че

това е единственият дом в България с толкова малка такса.

Например, в този февруари е била 160 лв. - зимна такса за ползване на всички услуги.  „Но  лятото бяхме  паднали под 100 лв. месечна такса. Срещу това имат всичко, което изброих по-горе, плюс три хранения на ден, медицински, социални и административни услуги. И  от тези месечни такси, за които говорим, те плащат само 70 процента - другото се поема от националния бюджет. Легендите, че им вземаме всичко  и те са едва ли не заложници, са пресилени. Хората тук си разполагат с пенсиите, като връстниците им навън. Има нормативна база за определяне на таксата. Това е делегирана от държавата дейност – сградата е на общината, а издръжката е от държавата. Място за чиновнически своеволия няма.

Затова  желаещите да бъдат настанени тук са много. Не мога да кажа колко, но са много“.

ТАЙНАТА НА

НИСКИТЕ ТАКСИ

Голямата промяна е дошла със смяната на типа отопление – от нафта на природен газ. Оказало се е 10 пъти по-евтино.  . Със спестените средства са повишили качеството на изхранване и услугите за потребителите.  

Преди три години община Пловдив е дофинансирала газифицирането и ремонта на кухненския блок, а т.г. ще помогне с пари и за  ремонта на покрива, който тече от много години.

Ръководството на дома държи да подчертае, че допълнителните средства за газификацията и за кухнята, както и за предстоящия ремонт на покрива, са получени с многото усилия на съветника от коалиция „Кауза Пловдив”,  Константин Георгиев, и Георги Титюков, който и  като зам. кмет по социалните дейности в общината, и като сегашен кмет на район Централен, са направили  много за прокарването на това решение през общинския съвет.

Петя Тухлева е директор тук от  2012. И не иска да говори много за положението в което е заварила дома. Само казва: „С добра воля и чисти намерения, човек, когато реши, трябва и може да постигне всичко! В живота няма „не мога“, има „не искам“, а аз трябваше да оправдая очакванията и да задоволя надеждата в очите на тези 200 възрастни човека, които ме посрещнаха с плахо недоверие в началото!  Те са като нашите майки и бащи и с нищо не се различават от тях.”

Сега домът има кабинет по трудотерапия. В него мнозина доброволно се ангажират с творчески дейности – правят пана, мартеници, картички и дори поддържат информационно табло на входа на дома, което си е работа, колкото направата на малък вестник. Когато Петя е дошла, такъв кабинет не е имало. Сформира и танцов състав - плахо започват с  трима танцьори. Сега танцовият състав е от близо 20 души. Отделно е клубът „Сръчни ръце”.  За любителите на таблата, шаха и други такива занимания има места за „тихи игри”. За тях се правят редовни турнири.

За изкушените от изкуствата има киносалон, в който най-харесваната колекция филми е поредицата „Стоте най-добри български филма”.

ИДВАЩИТЕ СА СТРЕСИРАНИ, НАСТАНЕНИТЕ - БЛАГОДАРНИ

Тук хората са еднородна общност. Животът им е добър и спокоен. Директорката споделя, че държи лично да посрещне всеки новодошъл. Казва, че има такива, които сядайки на дивана, започват да плачат. Страх ги е като деца от промяната. Гледат към роднините, които са ги довели и плачат. Въпреки че са били подготвени вкъщи - при вземането на решението и подаването на документи. После, като свикнат, пак идват в кабинета на директора и споделят, че ако са знаели какво е тук, са щели да дойдат години по-рано.

КЪДЕТО ИМА ЛЮБОВ ИМА ЖИВОТ.

А ТУК ЛЮБОВТА Е ...!

Любовни трепети, перипетии, интриги, закачки, флирт и пълноценни ухажвания, водещи до още по-големи емоции като влюбвания, ревности, конкуренции – всичко, което е в познатия ни светски живот, го има и тук.

Дали любовта се консумира? Персоналът тактично отклонява отговора – „Те живеят по единично или по двама в стая и ние не знаем какво става вътре.” Така както управителят на реномиран хотел не знае какво правят гостите на хотела от вътрешната страна на вратата.

Все пак дават оценка:  Хората тук са освободени от грижата „какво ще кажат децата?” А децата понякога са жестоки: „Мамо, тате...как не те е срам на тези години?”

За любовта няма граници и възрасти. Ако признаваме това и приемаме тези хора като равни – те имат право на любов, чувства ... всичко.

ДАМИТЕ  КАНЯТ И ДАМИТЕ ИЗБИРАТ.

Да, тук много прилича на студентско общежитие. Само възрастта е друга. Свободни хора. Желаещи емоции. Вместо стипендии, има пенсии. Може би единствената съществена разлика е, че жените са  повече от мъжете. И не рядко за наперените и чаровни дядовци стават раздори. Обещахме да не пишем, че се е стигало до съд между баби, които не могат да си разделят един дядо. Просто ще подчертаем пак, че тук животът си е живот на обороти. По-бавни, но не чак толкова, колкото ви се струва, когато четете табелата „Дом за стари хора”.

Тук има и две семейства, които са създадени на място – от хора намерили душите си по коридорите на дома.

Щастието иска да си гладиатор и съзерцател (Но, ако си само едното, ти е спукана работата)

„Няма път към щастието. Защото то е в самия път”.

Представите на мнозина по този въпрос могат да се онагледят. Не срещащите щастието са две основни групи – амбициозни плановици, готови да го догонят и охлюви, чакащи да им дойте на гости.

Първата група има такъв план:

Огромна сияйна порта високо на хоризонта, към която драпаш 10-15 години. След безкрайно напъване (образование, кариера, кола, жилище....)  я преминаваш и автоматично ставаш щастлив – завинаги.

Илюзии, илюзии!

Първо не познавам човек, който да е стъпил на  хоризонта и после – дори да изпълзиш до такъв рубеж, си останал без нокти, с 3-4 истински зъба в устата и нерви по-тънки от пипалата на онази медузка – ируканджи. Една дума и аха да се скъсат. През това време си платил кървави данъци – лошо отношение към родителите (най-малко мълчалива

небладарност), безкрайно зубкане до прозорец, на който гугутките 5 години се засиняват от „гукане”, неистова работа, планове и комбинации,  пропуснати пътувания, нерви и амбициозни изблици (дори и в леглото с гаджето), отложени срещи с хора, които те обичат, кълване в нета, когато ти пазят място на масата в ресторанта, дори отминатия уличен музикант, който иска да ти благодари с 2 изречения за пуснатата банкнота.

Втората група има друг план:

Щастието е нещо като пиле – все някой ден ще кацне на прозореца. Или поне е пощальон, който рано или късно ще звънне на вратата и ще ти връчи призовка „ Обявен си за щастлив”.

Чакане, чакане, чакане...Поне да проверят в орнитологичния атлас има ли птица на щастието. Щото, като не я знаеш как изглежда, ще зяпаш след всяко врабче, което ти шари перваза с курешки... И ти омеква надеждата, защото никое не чука с клюн в стъклото да ти даде златно ключе. Хвъркат си хвъркатите и, ако си наблюдателен, ще разбереш, че те май всички са щастливи. Тук трошичка, там красива врабка.

Чистят си перата и цвъркат. Гледат залезите и изгревите от клоните, пеят си, гонят се. И не съжаляват кой знае колко, когато шеметно ауди ги превърне в мазна диря по предното стъкло.

Щастието не чука и на вратата. Тези, дето го чакат на шпионката, виждат как другите се натискат пред вратата им, чуват как се кикотят до асансьора, виждат цветята, които ухажващи и ухажвани разнасят по стълбите. Дори в извънредните случаи, когато са сигурни, че снощи то е било  до ключа на стълбищното осветление,  не намират плик на вратата си. А дръзки следи (като от яйчен белтък) по цокъла, оставени от някои, които явно са били ощастливени.

Нещастниците ( не щастливите) твърдят, че го няма, за да оправдаят пораженията си. Но това е все едно да кажеш, че въздухът не съществува, защото не го виждаш. Или че вирусите не са факт.

А то си обикаля невидимо между обикновените чаши, до които хората се гледат в очите, по поляните, на които някой пали огън, по офисите, в които  друг се интересува повече от сълзите на колежката, отколкото от премията си, по лекционни зали, мръсни работилници и ...т.н. и т.н.

Какво да ви кажа – то щастието е като оргазма. Или го получаваш или не. А това, че не можеш да го опишеш, не значи, че не го познаваш.

Глобализираният свят започва да се интересува от "малкия човек"

За "малките хора“ на село е важен животът, докато за гражданите на дневен ред излиза Азът, егото. Ако има 4-ма души и 4 стаи в апартамент в града, хората ще са сами в една от тях. Докато при селския човек не е така.

Около 30 години съм събирал историите в книгата си:

Това са "отпадъчните“ истории от моята журналистическа кариера – от времето, когато нямаше интерес към "малкия човек". Но сега с глобализацията на света, той започва да се интересува от оригиналните неща. А селото, което ние смятаме, че изчезва, е извор и на оригинални и различни житейски истории.

Не харесвам телевизионните репортажи от българските села:

Животът там е изкривен и скучен, прилича на една пералня с мръсно бельо. Обикаляйки по селата, аз съм виждал невероятно свежи хора. Там, където има корени на дървета, там ще има и корени на човещина.

Според мен, има голяма разлика в светоусещането между селския и градския човек:

Книгата блика от хумор и от смях, защото хората са витални. Няма обиди, няма разочарование. Този човек, който стои с двата крака в разкопаната земя, той няма накъде да потъне. В този свят няма място за страх. За тях е важен животът, докато за хората в градовете на дневен ред излиза Азът, егото. Ако има 4-ма души и 4 стаи в апартамент в града, хората ще са сами в една от стаите. Докато при селския човек не е така.

Чуйте цялото интервю тук

Кампания за превод на "Ръководство за половозрели безделници" на английски език

Набираме средства за превод на книгата на английски език

РЪЖОВЕЦЪТ СТИСКА ЗЪБИ

(из "Записки от селската кръчма")

Смален до 140 см. Сух. С хлътнали в черепа кафяви очи. Беззъб. С големи кокалести ръце – ехо от яко работене. Изкривени пръсти и любопитен поглед. Изглежда като 130 годишен. Поне.

 „Никой не знае какво е у тях... – какво яде, какво пие...Тоя вижда готвено два пъти в годината” - беше ми казал един от кметовете на селото, преди много време.

Като есенно листо, което вятърът подмята по малките улички, бай Ристьо (Христо по документи), наричан и Ръжовецът, обикаля селото – да намери с кой една дума да раздели. Когато си на 90, това не е никак лесно. Почти всички са по-малки от теб. „Мани ги тия хлапета - казва - Те още не правят разлика между врабчетата и мухите”....

С широки стари черни панталони и овехтяло палтенце, той тътри своите изрязани на петите гуменици,  вре се в малките купчинки хора пред магазина или площада, да поеме малко човешка глъчка.

Но, всъщност, търси своята бабица. Търси я вече над 10 години ...

Сигурно съм лош човек – виж, мойта как ма напусна и ме остави да се мъча сам. И поглежда към облаците, за да е ясно в каква посока е изчезнала.

Не се е адаптирал към самотата. И не би.

От време на време някой вади по една ракийка. Старият не отказва. Той самият понякога носи по едно бутилче в огромния джоб на палтото – ако са го черпили някъде – да почерпи и той.

- Ще пиеш ли, бай Ристьо?

- Е па, щом съм прав, що да не пия една. Ама само една....

- Ба... имам... - малко параноично отговаря, ако го питат „Имаш ли ракия?” - Ни кокошки, ни гъски, ни ракия... Едва гледам мен си.

Но друг път си признава „Снаата  остави една дамаджанка. В мазето. Я съм й сложил маркучле и, като ода из двора, вляза и смръкна. Само веднъж! После ода на магазина, върна се... и като се мушнем в стаята, пак си смръкнем... И така....

- Ей, самин се не стои, момче!  Децата? Обаждат се, идват от време на време...   Ходил съм  в апартамента. Врата до врата е там, човек върху човек.  Минават внуци – добре. Ама минават и правнуци – гледат ме, като че съм нещо от  зоологическата.

Тук съм си и при мен си – в тая къщичка. Само жената да не беше бегала... Не се връща, ама не ме и вика. Ей...! Ей....!   Насила не се мре.

И отпива тънка глътчица:

„Викам на докторката, таа нашта, селската: Айде, ма, кажи още колко ще се мъча, ма! А тя – Здрав си, бай Ристьо, минимум още 15 имаш! Много, ма, кво ша ги праа...? (хили се) Ако не ги искам?... А тя – Ще стискаш зъби и ще ги живееш“.

- Ше стискам зъби – смее се  дядото така, че устата му, забравила зъби и не познала никога протези, сияе като паст на стара костенурка - ... Ше стискаш зъби... ха ха ха – дека ги тия зъби, ма... Ше стискам дедовия!

Опъва още една... и така, докато се замае малко. Тогава се заглежда дълбоко в очите на човека срещу него – все едно търси дните си. Гледа жадно и вика:  „Ей...ей...ей... мина тоя живот, ей! Какво остана? Само ям,  спя, акам и шавам по улицата“.

 „...Обажда се синът по телефона... Как си, тате? – вика... Добре съм – викам...Какво да му кажа?: Умирам, сине, умирам... Умирам от самота... Тва ли да му кажа?.. Всеки ден може да е последен.... Ей таа, баба...!!!

…

Напролет идваха. Снахата изчисти, подреди, сложи снимки по стените. Да гледам децата, внуците, правнуците. Сложи ги и заминаха.

А аз седнах и си поплаках... Сам в тая къща –  само снимки...  Плаках, плаках... ама от рев не се мре.  Кво да права?  Ставай, дърто, викам си,  да видим докторката какво ще рече..

Отивам па при нея. Дай, някво хапче за умиране, ма! – ква си докторка такава?!  Ше стискаш – вика – зъбите...! Е, това вече ти го казах. Ше стискам аз....“.

Реката се е смалила след пролетния разлив и е довлякла всякакви клони и корени. Един дребен човечец с големи кокалести ръце и с вехта куртка ги подрежда в стара ламаринена ръчна количка. Закарва една до къщичката и се връща. По 5-6 пъти на ден. Казват, че Ръжовецът каквото си съберял, с това се топлел зимата...

На всеки курс спира  под черницата пред нас, където пръстта на улицата е заклепана от презрели плодове. И бере от провисналите клони едри, лепящи от сладост, дуди.  Яде с удоволствието на дете. Слага ги с шепа в устата и мляска, докато държи с другата ръка вейката...

После се затътря с количката към вкъщи. И пак... И пак...

А, черницата, като негова майка, напращяла от плод, сипе изобилно плодове при всеки полъх. И го чака да се върне от реката. За  да го накърми...

Купи електрония вариант онлайн:

В моят магазин тук

Или в BookRix тук