СНЕЖИНКИ НА ТИГАН
„В такива чисти, бели зимни дни баба
вадеше една стара алуминиева тенджера и отместваше няколко търкалета на
печката. Слагаше лъжица прясна свинска мас и хвърляше шепа пуклива царевица в
очуканата тенджера. Ние с брат ми, ококорени, чакахме магията да се случи.
Пук... пук... пук, пук, пук. Баба караше старата тенджера да танцува като
нестинарка върху огъня, а вътре в нея се раждаха най-вкусните башулки. В
малката стаичка ухаеше на огън, дърва, на вкусна зима. На детство. И на Баба.
Сега башулките са пуканки и ги мятаме в микровълновата. А трябваше да е
оптимистично. А не с болка по детството....“
Вана
Борисова /от
едно писмо до моя милост/
В големия
градски супермаркет цареше предновогодишно оживление. Стотици хора културно се
блъскаха един в друг и се извиняваха вежливо, докато множеството им бавно се
придвижваше от входа през щандовете в посока към касите. Създаваше се
впечатление за кротко, но тържествено приготовление за края на света, защото
щандовете буквално се разтоварваха в кошниците и количките на пазаруващите.
Магазинът бе ярък от лампите и всевъзможните цветове на стоките. И сияеше, сякаш
Новата година бе вече дошла в него, а купувачите искаха да си вземат повече от
това празненство.
Всички каси
работеха, а в тълпата десетки служители в оранжево-зелени униформи се грижеха
както да обясняват на питащите, така и своевременно да информират по
радиостанциите управителя къде и какво се изчерпва по стелажите.
В този цветен и
вежливо усмихнат хаос едно момиченце се бе хванало за количката, бутана от
майка му, и се оглеждаше тревожно наоколо, все едно е изгубено. От време на
време то питаше или казваше нещо на своята майка, загледана в списъка си и
рафтовете, но тя му отговаряше някак отнесено.
Една служителка, вероятно оставила вкъщи свое подобно детенце, за да бъде
на работа в това усилно време, се наведе към него и го попита какво търси. Детето
за миг се смути от въпроса на непознатата, но нейната усмивка беше толкова
подкупваща и красива, че то само погледа отвеяната си на другата страна майка и
каза, че трябва да купят „Снежинки за тиган“. Чувайки това, служителката се
дръпна неволно назад, както бе направило детето в първия миг, и се видя, че
увереността, с която закачи детето, се превърна в неудобно озадачение. Тя
попита пак и като получи същия отговор, изпадна в леко объркване. Може би вече
бе съжалила за намесата си, но в този момент и майката се намеси и покани
дъщеря си да обясни как изглеждат тези „снежинки за тиган“, които явно бяха
голямата тема за детето в този пазарен тур.
Малката,
окуражена от родителската подкрепа, обясни по най-бързия начин: „Ами те са едни
малки и жълти, но като падне сняг, баба ги слага в тигана и ги кара да стават
големи и бели и после се ядат. Със сол!“
Жените се
спогледаха една друга и започнаха да се усмихват.
-
Кажи на леличката - подкани майката дъщеря си - как
баба ти ги прави от малки и жълти да стават големи и бели!
-
Ами нали казах вече?! - репликира детето. - На тиган ги
прави. Затова се наричат снежинки за тиган.
-
А скачат ли, като ги прави? - попита служителката, за
да се увери, че правилно е разбрала.
-
Ами, скачат! - засмя се детето вече не толкова срамежливо.
- Снежинките на снега падат на двора отгоре надолу, а тези пукат и се опитват
да избягат нагоре. Ама баба ги притиска с един похлупак. После ги изсипва в
една тава и ги соли отгоре. И аз ги ям.
-
Разбрах! - каза жената с цветната униформа. - Кажи ми
как се казваш и по радиоуредбата специално за теб ще съобщят къде са снежинките
за тиган. И ще отидете да си ги вземете.
Детето каза:
„Аз съм Наталия!“, а майката се опита да каже: „Ама недейте, аз знам...“, но
служителката се отдалечи между хората. След малко по уредбата се чу любезно
съобщение: „За нашата малка посетителка Наталия нейните снежинки за тиган вече
я чакат на щанд 3/11. Благодаря на всички, които тази вечер са наши клиенти.“
Тонколоните пропукаха нещо и гласът пак повтори - „Специално за Наталия -
снежинки за тиган на щанд 3/11“.
Майката,
изчервена и развълнувана, бързо поведе детето към упоменатия щанд, за да не се
налага да ги упътват трети път на всеослушание. Провряха се през хората и ето
там ги чакаше онази служителка с плик сурови зърна за пуканки. Подаде ги на
детето, изчака то да се усмихне и каза шепнешком на майката, че това е подарък
от магазина. Този път майката се изчерви нацяло и се опита да протестира, но
служителката я призова да не развалят празника на детето. Жената сложи плика с
касова бележка за нулева стойност при другите си покупки, а служителката им
пожела весели празници.
Докато ги
изпращаше, щандът беше моментално окупиран от десетки купувачи, които бяха
видели как детето получи подарък. А други в този момент прииждаха отстрани,
любопитни да купят от тази нечувана стока „снежинки за тиган“. Блъскаха се,
питаха се един друг какви са тези снежинки и колко струват, а по-предните се
караха с персонала как така промоцията е свършила след като едва е обявена.
В онази вечер
за първи път, откак съществува магазинът, пукли- вата царевица на зърна свърши
напълно. А служителите се видяха в чудо да обясняват, че това не е някаква нова
стока, а обикновена царевица за пукане, но тълпата не вярваше и ги притесняваше
с нападки за дезинформация и за делене на клиентите на „наши и ваши“.
После стана
много късно, магазинът започна да затваря, за да не влизат нови клиенти, а
влезлите вътре бяха приканвани да побързат с покупките.
Хората се
разотидоха, градът притихна и започна да заспива. В настъпилата тишина у дома
се чуваше само гласът на малката Наталия, която питаше от леглото уморената си
майка кога ще завали сняг, за да я закарат при баба й. Майката обясняваше, че
засега няма да вали, защото са такива прогнозите, и дори вдигна щората, за да я
увери, че небето е чисто. Но в стъклото падаха едри лепкави снежинки, които се
трупаха щастливи да видят Наталия. Детето ахна, а майката буквално изохка от
учудване. С малката си пожелаха лека нощ, а после тя загаси и излезе към хола.
Жената се домъкна
до кухнята, където я чакаше мъжът й, и седна безмълвна до него. Той я подкани,
че му е обещала да разказва какво чудо се е случило в супера. Но тя каза
отпаднало:
-
С две думи - утре трябва да закараме Наталия до баба й
в село!
-
Не може ли да изчакаме до края на седмицата? Утре съм
зает много.
-
Не може! - каза тихо, но някак и весело жената. - Днес
в магазина й подариха един килограм снежинки за тиган, а сега тя видя, че
заваля сняг. Ако утре не я закараме, ще видим и ние чудеса посред ден.
Мъжът погледна
през прозореца и се учуди. После прегърна жена си, засмян, и й каза: „Помниш ли
какво ти каза онази баба в селото, още като беше бременна? Че ще раждаш
благословени деца...“ И я притисна по-особено. Но тя разбра намеренията му и се
оправда, че е много уморена за такива неща. Той продължи да я прегръща и да й
говори нещо и не видя как малката влезе по нощница в кухнята, извади плика с
пукливата царевица от шкафа и го сложи на масата, за да не го забравят утре. И
като им каза пак „Лека нощ!“ се прибра в стаята си. Те постояха миг-два
мълчаливи и започнаха да се смеят. После преместиха смеха си в спалнята.
А на село също валеше сняг. Беше много късно, но бабата на Наталия използваше догарянето на печката и стоеше усмихната до нея. Гледаше снежната пелена отвън и ронеше кочани с пукливи зърна, сякаш се бяха уговорили с внучката й, че още утре, по средата на седмицата, ще се видят.
(разказ от сборника "Крадецът на слама" от Николай Илчевски)