СНЕЖИНКИ НА ТИГАН

„В такива чисти, бели зимни дни баба вадеше една стара алуминиева тен­джера и отместваше няколко търкалета на печката. Слагаше лъжица прясна свинска мас и хвърляше шепа пуклива царевица в очуканата тенджера. Ние с брат ми, ококорени, чакахме магията да се случи. Пук... пук... пук, пук, пук. Баба караше старата тенджера да танцува като нестинарка върху огъня, а вътре в нея се раждаха най-вкусните башулки. В малката стаичка ухаеше на огън, дърва, на вкусна зима. На детство. И на Баба. Сега башулките са пуканки и ги мятаме в микровълновата. А трябваше да е оптимистично. А не с болка по детството....“

Вана Борисова                                    /от едно писмо до моя милост/

В големия градски супермаркет цареше предновогодишно оживление. Стотици хора културно се блъскаха един в друг и се извиняваха вежливо, докато множеството им бавно се придвижва­ше от входа през щандовете в посока към касите. Създаваше се впечатление за кротко, но тържествено приготовление за края на света, защото щандовете буквално се разтоварваха в кошниците и количките на пазаруващите. Магазинът бе ярък от лампите и все­възможните цветове на стоките. И сияеше, сякаш Новата година бе вече дошла в него, а купувачите искаха да си вземат повече от това празненство.

Всички каси работеха, а в тълпата десетки служители в оранже­во-зелени униформи се грижеха както да обясняват на питащите, така и своевременно да информират по радиостанциите управите­ля къде и какво се изчерпва по стелажите.

В този цветен и вежливо усмихнат хаос едно момиченце се бе хванало за количката, бутана от майка му, и се оглеждаше тревож­но наоколо, все едно е изгубено. От време на време то питаше или казваше нещо на своята майка, загледана в списъка си и рафтове­те, но тя му отговаряше някак отнесено.

Една служителка, вероятно оставила вкъщи свое подобно детен­це, за да бъде на работа в това усилно време, се наведе към него и го попита какво търси. Детето за миг се смути от въпроса на непо­знатата, но нейната усмивка беше толкова подкупваща и красива, че то само погледа отвеяната си на другата страна майка и каза, че трябва да купят „Снежинки за тиган“. Чувайки това, служителката се дръпна неволно назад, както бе направило детето в първия миг, и се видя, че увереността, с която закачи детето, се превърна в неудобно озадачение. Тя попита пак и като получи същия отговор, изпадна в леко объркване. Може би вече бе съжалила за намесата си, но в този момент и майката се намеси и покани дъщеря си да обясни как изглеждат тези „снежинки за тиган“, които явно бяха голямата тема за детето в този пазарен тур.

Малката, окуражена от родителската подкрепа, обясни по най-бързия начин: „Ами те са едни малки и жълти, но като падне сняг, баба ги слага в тигана и ги кара да стават големи и бели и после се ядат. Със сол!“

Жените се спогледаха една друга и започнаха да се усмихват.

-    Кажи на леличката - подкани майката дъщеря си - как баба ти ги прави от малки и жълти да стават големи и бели!

-     Ами нали казах вече?! - репликира детето. - На тиган ги прави. Затова се наричат снежинки за тиган.

-     А скачат ли, като ги прави? - попита служителката, за да се увери, че правилно е разбрала.

-     Ами, скачат! - засмя се детето вече не толкова срамежливо. - Снежинките на снега падат на двора отгоре надолу, а тези пукат и се опитват да избягат нагоре. Ама баба ги притиска с един похлупак. После ги изсипва в една тава и ги соли отгоре. И аз ги ям.

-     Разбрах! - каза жената с цветната униформа. - Кажи ми как се казваш и по радиоуредбата специално за теб ще съобщят къде са снежинките за тиган. И ще отидете да си ги вземете.

Детето каза: „Аз съм Наталия!“, а майката се опита да каже: „Ама недейте, аз знам...“, но служителката се отдалечи между хората. След малко по уредбата се чу любезно съобщение: „За нашата мал­ка посетителка Наталия нейните снежинки за тиган вече я чакат на щанд 3/11. Благодаря на всички, които тази вечер са наши клиенти.“ Тонколоните пропукаха нещо и гласът пак повтори - „Специално за Наталия - снежинки за тиган на щанд 3/11“.

Майката, изчервена и развълнувана, бързо поведе детето към упоменатия щанд, за да не се налага да ги упътват трети път на всеослушание. Провряха се през хората и ето там ги чакаше онази служителка с плик сурови зърна за пуканки. Подаде ги на детето, изчака то да се усмихне и каза шепнешком на майката, че това е подарък от магазина. Този път майката се изчерви нацяло и се опита да протестира, но служителката я призова да не развалят празника на детето. Жената сложи плика с касова бележка за ну­лева стойност при другите си покупки, а служителката им пожела весели празници.

Докато ги изпращаше, щандът беше моментално окупиран от десетки купувачи, които бяха видели как детето получи подарък. А други в този момент прииждаха отстрани, любопитни да купят от тази нечувана стока „снежинки за тиган“. Блъскаха се, питаха се един друг какви са тези снежинки и колко струват, а по-предните се караха с персонала как така промоцията е свършила след като едва е обявена.

В онази вечер за първи път, откак съществува магазинът, пукли- вата царевица на зърна свърши напълно. А служителите се видяха в чудо да обясняват, че това не е някаква нова стока, а обикновена царевица за пукане, но тълпата не вярваше и ги притесняваше с нападки за дезинформация и за делене на клиентите на „наши и ваши“.

После стана много късно, магазинът започна да затваря, за да не влизат нови клиенти, а влезлите вътре бяха приканвани да побър­зат с покупките.

Хората се разотидоха, градът притихна и започна да заспива. В настъпилата тишина у дома се чуваше само гласът на малката Наталия, която питаше от леглото уморената си майка кога ще завали сняг, за да я закарат при баба й. Майката обясняваше, че засега няма да вали, защото са такива прогнозите, и дори вдигна щората, за да я увери, че небето е чисто. Но в стъклото падаха едри лепкави снежинки, които се трупаха щастливи да видят Наталия. Детето ахна, а майката буквално изохка от учудване. С малката си пожелаха лека нощ, а после тя загаси и излезе към хола.

Жената се домъкна до кухнята, където я чакаше мъжът й, и сед­на безмълвна до него. Той я подкани, че му е обещала да разказва какво чудо се е случило в супера. Но тя каза отпаднало:

-     С две думи - утре трябва да закараме Наталия до баба й в село!

-    Не може ли да изчакаме до края на седмицата? Утре съм зает много.

-     Не може! - каза тихо, но някак и весело жената. - Днес в мага­зина й подариха един килограм снежинки за тиган, а сега тя видя, че заваля сняг. Ако утре не я закараме, ще видим и ние чудеса посред ден.

Мъжът погледна през прозореца и се учуди. После прегърна жена си, засмян, и й каза: „Помниш ли какво ти каза онази баба в селото, още като беше бременна? Че ще раждаш благословени деца...“ И я притисна по-особено. Но тя разбра намеренията му и се оправда, че е много уморена за такива неща. Той продължи да я прегръща и да й говори нещо и не видя как малката влезе по нощница в кухнята, извади плика с пукливата царевица от шкафа и го сложи на масата, за да не го забравят утре. И като им каза пак „Лека нощ!“ се прибра в стаята си. Те постояха миг-два мълчаливи и започнаха да се смеят. После преместиха смеха си в спалнята.

А на село също валеше сняг. Беше много късно, но бабата на Наталия използваше догарянето на печката и стоеше усмихната до нея. Гледаше снежната пелена отвън и ронеше кочани с пукливи зърна, сякаш се бяха уговорили с внучката й, че още утре, по среда­та на седмицата, ще се видят.

(разказ от сборника "Крадецът на слама" от Николай Илчевски)

 ГНЕВНИК НА СЕЛСКИЯ КМЕТ

(роман)

ПРЕЛЮДИЯ

 

О, неразумний, поради что се срамиш

да се наречеш селянин?!

 

Никой не знае какво е да си кмет, освен ти самия, ако си бил или си такъв.

Никой не знае колко пъти сам се чудиш за какво ти я дават тази заплата.

Както и никой не подозира колко пъти се проклинаш, че за тази „мизерна“ сума си принуден да кипиш като тенджера под налягане, да скачаш като пуканка в тиган и да ти се надуват от гняв и отчая- ние вените по врата.

Когато си кмет, разбираш какъв феномен е властта.

Афишираната власт.

Един директор на предприятие държи в ръката си бюджета, че и съдбата на стотици семейства на работещи при него, но той е просто директор. Един кмет, от когото зависи само чистотата и осветлението на улиците (хипербола), събира възхищението на всеки, когото поздрави, и благодарностите на всеки, който е имал честта да изпие кафе с него.

Феноменът на един избираем пост!

***

Селският кмет живее със селото си. В 99% от случаите дори живее някъде в него. Дели делник и грижи с престарелите и отчаяните, с върналите се със самочувствие млади от странство, с говедата, кокошките, с производителите на храна, с богаташите, правещи си модерни имения в затънтени села. Минава по същите прашни и кални улици, по които минават и съселяните му и които заедно с тях чака общинският съвет да включи в ремонтните си графици.

Него го търсят за урегулиране на граници на парцели, за качеството или липсата на водата или за място в гробищата. Но му звънят и го търсят за дворни кражби, за болни патици и избягали пилета.

Селският кмет за някои е бащица, за други – нереализиран шериф, за трети – плашило, а за други – последна и единствена инстанция.

И надежда.

Съдбата на един селски кмет – погледната отблизо и отвътре в рамките на един мандат.

 

ПРЪЧОВО ПЪЛНОЛУНИЕ

 

Когато чудесата искат да те намерят, няма да те чакат да се облечеш официално, а ще те изненадат по пижама или работни дрехи… Преживяхме  това, когато вместо в скъп хотел, легнахме в едни храсти с палатката си. За да станем свидетели на един концерт, който не можете да гледате дори в зала „Олимпия” или в „Ковънт Гардън”, Наядоха се хората на бял хляб, лукс, стерилни помещения и застъклен бетон. Някаква първобитна тъга ги дърпа през чистите им дрешки към дивотията. В кирпичени махали, паянтови колиби, наколни жилища, ледени иглута и степни шатри притичват изне- жени хора, преситени до повръщане от желето на лукса.

Има такива гладни събирачи на приключения, че дори липсата на тоалетна не ги разколебава. На такова „извратено“ сборище налетяхме едно лято, когато заварихме целия остров Тасос, претъпкан от летовници. Всичко по брега - градчета и селца, бе задавено от автомобили и задници. Натъпкан до последно по къщите на местните, светът се бе събрал в рекламната фуния на туроператорите  -  като за един стаден панаир на отпускарите.

А ние отивахме при Йоанис и Мария, семейство гърци, паркирали каравана-барче с агрегат за електричество в една тясна маслинена горичка с осем разкрача пясък пред нея.

Уговорено беше да сложим палатката си там и да се насладим на последното парче бряг без покриви по него, ако изключим романтичния силует на женския манастир „Архангелос“ на един скален нос. Когато се появихме, на чакълестия бряг преди пясъчната коса вече имаше паркирани двайсетина кемпера и каравани с регистрация от половината свят. И още толкова скъпи палатки с преддверия, двойни сенници и прочие луксове на капризни люде. Сборището бе от класа, защото никакъв отпадък не се виждаше, а тишината бе изумителна за стотината човека, събрани наедно. На фона на шума от вълните се виждаше как някои четат книги по шезлонгите си, други отпиват кафе или коктейли, а трети просто пържеха мазилата по лицата си на топлината на непоплюващото си слънце.

Но друг звук не се чуваше. Без крещящи деца, без музики, без подвиквания и без истеричен отпускарски смях. Без плажни игри, гоненици и прочие комплексарски дивотии на хора, виждащи море веднъж годишно. Заливчето приличаше на изискано парче от

Лазурния бряг, снимано на цветна лента без звук. Разкош!

Тих, слънчев, чист бряг и кристална вода. Рай. Отгоре на всичко бе юни и храстите тимари, със стъбла на хвойна и аромат на мащерка, цъфтяха по всички околни скали – до върховете на хълмовете. Това място бе чудо. Имах невинния и сакрален импулс да се съблека гол, за да види Бог, че не крия нищо, и да му благодаря за кошмарния път дотук, който бе бариера за тълпите.

Да му благодаря и за това, че бе създал повечето хора с овчи души и овче поведение, за да се бутат доброволно из бетона. И като се огледах, видях, че дошлите преди нас вече го правеха. Именно по този начин. С по едно парче плат на мястото на смокиновия лист.

Или без.

Единствено това, че всички някак ритуално привечер изнесоха хранителните си отпадъци около скупището ни, вместо да ги приберат в торби, ми се стори скандално. Но го приех като странно жертвоприношение. Защото туристите го правеха масово и внимателно, че да бъде случайност, лош вкус или криминален порив. Сякаш нарочно оставяха хранителни отпадъци за духове в храстите.

Но това бе само прелюдия. Подготовка за онова, което тълпите биха нарекли ужас, а диваците като нас - Божие благоволение.

Защото след дългото къпане в тихия, заграден от скали залив, леката вечеря на отразена от небето светлина и сладкото суетене да поделиш палатката си с багажа, дойде нощта. А с нея и сънищата.

С далечен и сладък звук на месингов чан островът начена неочаквано представление. Обади се след чана и глух, тъмен звук на тежка хлопка. От тези от черна ламарина, които носят на вратовете си големите овни и правещите се на зверове кукери.

Планината полека започваше да „пее“ откъм женския манастир.

Дрънкането наближаваше към палатките отвсякъде. И бе хаотично. През клепките си благодарих на Бога, че не сънувах реклами, а като се уверих, че съм буден, изпаднах в благоговение пред неговите тайнства. Извадих глава през мрежата на палатката и огледах, като подводничар, в кръг. Целият залив и планината бяха пусти и неподвижни. Сякаш хиляди призраци носеха звънци между храстите и дърветата, за да платим с данък „страх“ присъствието си тук. И как не! Звънът ставаше все по-ясен, все по- близък, реален и обсаждащ. Докато не ни заля отвсякъде.

В тъмното започнаха да се различават сенки между дърветата около лагера. Шептяхме си между палатките, изненадани от стотиците кози, които шетаха в нощта и пасяха между храстите.

При всяко движение на животните  чановете звънваха, а хлопките дрънваха, когато едри пръчове скачаха от камък на камък.

Стадото беше от полудиви животни – наближаваха плажа предпазливо, ядяха от онези изхвърлени отпадъци, които бях видял вечерта специално да се слагат около лагера, и побягваха при всяко движение или звук от палатките ни. Стотици тасоски кози ни оказваха честта да дойдат до нас в тъмното. А лагерът гледаше благоговейно. На светлината на луната се виждаха шведи, италианци и французи, седнали отгоре на покривите на кемперите си – едни с чаши вино в ръце, а  други със записваща техника.

Една коза душеше въздуха и пристъпяше плашливо към нас.

Двете й козлета останаха предпазливо в сянката на дъбовете. С голямо раздвоение тя направи още няколко стъпки, лапна края на голямо зелево листо и тичешком се върна при малките. Козлетата загризаха  листото направо от муцуната й. От една каравана се чу спонтанно женско „О, мама!“ и всичко пак утихна.

Бяхме зрители по бельо в специален спектакъл от дълбините на времето. Беше тайнство. Заради морето бяхме дошли, а попаднахме в резерват за стари времена. В епохата на  Ахил и на Омир хората по тези острови са разчитали на мляко от овце и кози и на риба от водата. Тогава е нямало туристи, а масовото слизане по брега на чужденци се е посрещало не с кафе, а с копия и извадени мечове.

Животните отминаха лагера и звънът им се отдалечи. Продрънкваха далече. Щяха да пасат като таласъми през цялата нощ. Защото, както ни каза Янис на другия ден, в жегата на деня пладнуват в козарниците под манастира.

Светлините на кемперите заизгасваха. Романтиците допиха чашите си в тъмното и всички се потопихме в сънищата си. Завити в плясъците на вълните. И охранявани само от една огромна пълна луна, която излезе от водата и застана на смяна.

Това беше. Живяхме седмица в този коктейл от девствен плаж и древни нощи. Западняците през деня сваляха велосипедите си от караваните  и уж на разходка отиваха до далечното село Алики да купуват хляб, с който да нахранят нощта. Всеки събираше обелки, трошички, омекнали плодове, недоядени сладкиши и безсрамно ги хвърляше между храстите. Сякаш минирахме лагера си. Всъщност оставяхме примамки за приключението. Никой не изруга през нощта, че му се спи. Никой не произведе звук в тъмното, с който да изплаши животните. Всеки имаше надежда да ги види колкото може по-отблизо.

С Янис през деня пиехме бира под тентата на караваната и си говорехме за острова. Дори един ден ми показа козарниците под манастира. Разбрах, че стадото е на обителта и че го има тук, откакто са издигнати стените му. Все пак и монасите пият мляко и ядат сирене. Дадоха ми два извити рога от главата на стар местен козел. И разбрах, че земите, горите и маслините в ниското са манастирски имоти.

Като всички хора и ние много пъти се зарекохме да идваме тук всяко лято. И не отидохме повече. Останаха скъп сувенир вечерите, в които тихо се събирахме, без да знаем езиците си - норвежци, хървати, румънци, германци, датчани, белгийци, французи... И сравнявахме качествата на националните си напитки. А после чакахме да заприиждат хлопките на козите и да се смесят със съсъка на морето. И на фона на ярка луна  да ни лъхне острата и брутална  миризма на пръч, който хлопа тежко под маслините и с вертикални дяволски зеници следи да не би козите и козлетата му да се сближат много с чуждоземците.

 Разказът е от книгата на Николай Илчевски  „ Репортажи от нищото“.

Репортажи от нищото

Бр.

НАРЪЧНИК НА ЩАСТЛИВИЯ ЗЕМЛЯНИН

Книга със съвети за разумен и почтен живот. Част от житейския опит на писателя, представен достъпно и без излишна дидактика. Моралните ценности, правилата и принципите за успешен и щастлив живот са предтавени с чувство за хумор и самокритичност, привилегия на изпиталия ги в своя живот човек. 112 страници, твърди корици. Творбата е финансирана от Община Пловдив по Компонент 4 „Произведения на пловдивски писатели и важни за града издания“

Наръчник на щастливия землянин

Купи сега

ДЕН ПЪРВИ ОТ ПРОЛЕТТА

 

Един накокошинен врабец кацна по изгрев на прозореца и погледна в стъклото. Не разбрах дали се оглежда или ме проучва. С телени крака и стар перушинест шлифер заподскача по перваза, за да търси семка между олюпените от вчера слънчогледови зърна.

Разбрах поканата и излязох да заредя хранилките. На улицата локвите търсеха небето като слепци - с ледени пердета на очите.

Сливата се бореше със собственото си раждане - едва удържаща белоцветните си бебета да излязат в безпчелния режещ въздух.

Извиках пролетта по име, но тя не се обади. Една котка от съседната плевня, свита на кълбо в мекото сено, вдигна глава и се взря в мен. Протегна се, а под корема й видях между котетата да се спотайва и тази, която търсех.

Влязох обратно в къщата и погалих печката. А тя изхълца с малко дим през вратичките.

Водата за първото кафе беше готова.

Добро утро! - ми каза денят, който не знаеше чий е.

-Добро утро! - отвърнах. И го осинових, за да не се има за излишен и нечакан.

УБИЕЦ В ПЕЧКАТА

 

Когато живееш с жена, трябва да се грижиш за нея. А когато имаш печка - трябва да я чистиш. И жената и печката могат да ти донесат изненади, но понякога желязото те ококорва повече.

Тази сутрин докато чистех вчерашната пепел намерих твърдо парче в пепелта. Помислих, че е отломка от огнеупорните тухли, но керамиката не дрънчи така по скарата. Магнитът показа че е желязо.

Е няма откъде да влезе в камерата това парче освен да е било като троянски кон в някоя цепеница. А няма как така раздробен метал да влезе в ствол и да обрасне, освен ако не е летял с висока скорост. А така летят в гората само осколките от снаряди. Затова човек, когато си купува дърва от горско стопанство в чиято територия има и военни стрелбища, трябва да е готов и на такива срещи.

Ето така тази сутрин заварих един убиец да спи в пепелта. И си помислих колко различни са войните от филмите от тези на живо. Виждал съм на бойни стрелби какво причиняват дулата на танковете и на артилерията когато бълват телеграмите на смъртта към мишените.

Зад бутафорните цели по склоновете земята завира от пронизващите я отломки, хвърчи кора от дървета, падат цели клони отсечени от щрапнели.

Налюспени камъни и пробити стъбла, поели куршуми и парчета метал, остават да немеят след сигнала "отбой".

Гората мълчи с надробени листа, които никоя гъсеница не може така да оглозга както ларвата на учебната или истинска война. Когато видиш това, никога няма да ти дойде фантазия да си войник. Нито свидетел.

Затова по-спокойно, каубои и мераклии, които ръкопляскате удобно от клавиатурите по повод на който и да е въоръжен конфликт. Днес намерих една осколка, надявам се неосъществен убиец, в печката си. И ми стана страшно от поразяваща сила с която е проникнал в бука. А войната има милиони такива пратеници.

ХОРАТА, КОИТО НЕ ПРИЗНАВАХА СМЯНАТА НА ЧАСА

Имаше едни хора, които не си променяха часа по лятното часово време, колкото и останалия свят да въртеше и плетеше стрелките на своите стенни, ръчни, крачни и всякакви други часовници, когато го изкомандват от новините.

Те лягаха и ставаха по единственото астрономическо време, което познаваха още от далечното си детство.

Беше странно, когато отскачах до тях в летните съботи и недели, да гледам, че те живеят един час назад от всички. А обяснението защо го правят беше наглед много странно.

- Заради животните. Кравите са свикнали с часовете на извеждане, с часовете на доене и с часовете на лягане в обора. - казваха те. - И ние само ги стресираме като два пъти в годината им сменяме режима. Ти знаеш ли какво е през лятото да влезеш в обора и да вдигнеш животното да го доиш, а то още сънено преживя? Кравата не може да разбере защо веднъж е така, а друг път- иначе.

Тези хора бяха пенсионери и предпочитаха да имат разногласия за часа с останалите хора, но не и животните си, които им бяха част от семейството.

Те предпочитаха да натоварват себе си с постоянни преизчисления кога всъщност започва сериалът им по телевизията, и кога започва филмът, който очакват, отколкото да стресират животните, благодарение на които си помагаха финансово.

За някои това може да е дивотия, за други да е странност, а за трети да е измислица. За мен е просто преживелица и морал. Това е уважение към "съдружниците" в семейството. Защото по тези земи хората са имали крави и кокошки, хиляди години преди да се появят чиновниците и политиците. От което е ясно, кое е първо и кое по-важно. Изкушавам се да направя дори една метафора, че първо са били кравите, а после са се появили кърлежите.

Тези хора, за които разказвам, бяха моите родители.

На тях дължа не само появяването си на света, а и много от моите разбирания, между които и самодисциплината. Затова ставам всеки ден в пет - защото и аз имам стада - макар и от думи.

А после гледам все около 7 да сложа по някое изречение и тук.