ПИПЕРЕНО ВРЕМЕ 

Когато есента е топла и дълга, и имам време - нарязвам няколко чувала червени пиперки и ги слагам на скарите на моята 17 метра дълга тераса. Да, няколко чувала. Обикновено към 50 кг чушки.
В горещо време изсъхват за около седмица. Обикновено от 20 кг сурова маса остават около 1-1,5 кг сухи "стружки".
После в тези топли и безкомарни вечери ги запичам леко в метални тави на огнището. При нагряване лентичките омекват, все едно са мокри, но после - като изстинат - се втвърдяват и започват да издават шумящ звук при сипване.
Сега вече продуктът е готов за мелене. За да се получи най-хубавият червен пипер, който човек може да вкуси.
Казвам го със самочувствие и увереност, защото имам гости, които го ядат с лъжица - с кисело мляко, мощно насипване в чиниите или просто си хапват така от него.
Ароматът е неописуем и няма нищо общо с миризмата на червения пипер от търговската мрежа.
Но си иска труд.
А това са все пак моите почивки от писането.
Като Агата Кристи, и аз - когато правя нещо монотонно, замислям романтични сюжети и интересни развръзки.
Само внимавам да не се порежа.
Да гледаш залезите от терасата, да поглъщаш уханието на сушен пипер, да слушаш вечерните петли и да прехвърляш наум деня си, е нещо повече от удоволствие.
Не бих слизал долу дори и когато притъмнява и заревото на западния хоризонт отстъпва място на едри звезди, под които няма градски смог, и затова те засипват очите и мислите ти.
Но обикновено по това време паля огнището на двора. И там, между дъските за рязане и жарта, се "раждат" други приказки. Които всички мои гости са вкусвали.

 ДЪЖДОВНО АДАЖИО

Няма слънце.

Няма жега.

Няма топлина в пътеките в двора, с която да зарадваш босите си крака.

Оставаш с впечатление, че се събуждаш в буркан с блатна вода, която някой е разбълникал и не знаеш къде си.

В краката ти вода - на локви, във въздуха вода – на устремена дъждовна завеса, в небето - вода от подгизнали облаци.

Цяла нощ е така.

Взираш се нагоре – да прецениш колко са дебели тези облаци и няма ли да просъхнат малко след такова обилно капане, но няма небе, няма дъно в сивотата, няма форми, нито някакъв контур.

Няма го слънцето, което грее по това време с несравнима мощ и яркост. Небето е като повредена неонова лампа – еднакво сиво, еднакво мътно и пригаснало – като дъно на изплакнат буркан от боза.

Няма птици, няма звуци, няма хоризонт...

Дъждовна тишина!

Или тишина, удавена в непрестанен дъжд.

Което и да е по-точното от двете изречения, аз съм леко притихнал от щастие.

Седя в цветната си къща, която е топла и суха. Обляна от светлините на толкова лампи.

От печката се носи дъх на запарена мащерка с маточина.

В малка тенджера изстива някаква подлудяваща фантазиите ми супа с целина, заешко и гъби.

В такова време, с голям риск да раздразня, обидя или предизвикам някого, ще напиша директно, че съм щастлив.

Никакви изкушения отвън. Никакви пориви за излизане.

Навън сега е моето "навътре". Моите укрепени складове от спомени, бележки и нахвърляни листове с изречения. Които сънуват своите заглавия. И своите заплитания.

Явно тишината и изолацията ми действат доста ерогенно. Като близначки, които са ми дошли на гости и партито ни едва започва. Без бързане – бавно и разточително, с небрежно събличане, докосване с върховете на пръстите, доверително шептене в ушите, обещание за дълго тържество...!

А някъде в далечината, в мъглата на бъдещето, натрапчиво и беззвучно се мяркат гъбени излети, гъбени пиршества и дълги маси с приятели. Но това е доста, доста напред – някъде във времето.

Сега ВАЛИ!

 СНЕЖИНКИ НА ТИГАН

„В такива чисти, бели зимни дни баба вадеше една стара алуминиева тен­джера и отместваше няколко търкалета на печката. Слагаше лъжица прясна свинска мас и хвърляше шепа пуклива царевица в очуканата тенджера. Ние с брат ми, ококорени, чакахме магията да се случи. Пук... пук... пук, пук, пук. Баба караше старата тенджера да танцува като нестинарка върху огъня, а вътре в нея се раждаха най-вкусните башулки. В малката стаичка ухаеше на огън, дърва, на вкусна зима. На детство. И на Баба. Сега башулките са пуканки и ги мятаме в микровълновата. А трябваше да е оптимистично. А не с болка по детството....“

Вана Борисова                                    /от едно писмо до моя милост/

В големия градски супермаркет цареше предновогодишно оживление. Стотици хора културно се блъскаха един в друг и се извиняваха вежливо, докато множеството им бавно се придвижва­ше от входа през щандовете в посока към касите. Създаваше се впечатление за кротко, но тържествено приготовление за края на света, защото щандовете буквално се разтоварваха в кошниците и количките на пазаруващите. Магазинът бе ярък от лампите и все­възможните цветове на стоките. И сияеше, сякаш Новата година бе вече дошла в него, а купувачите искаха да си вземат повече от това празненство.

Всички каси работеха, а в тълпата десетки служители в оранже­во-зелени униформи се грижеха както да обясняват на питащите, така и своевременно да информират по радиостанциите управите­ля къде и какво се изчерпва по стелажите.

В този цветен и вежливо усмихнат хаос едно момиченце се бе хванало за количката, бутана от майка му, и се оглеждаше тревож­но наоколо, все едно е изгубено. От време на време то питаше или казваше нещо на своята майка, загледана в списъка си и рафтове­те, но тя му отговаряше някак отнесено.

Една служителка, вероятно оставила вкъщи свое подобно детен­це, за да бъде на работа в това усилно време, се наведе към него и го попита какво търси. Детето за миг се смути от въпроса на непо­знатата, но нейната усмивка беше толкова подкупваща и красива, че то само погледа отвеяната си на другата страна майка и каза, че трябва да купят „Снежинки за тиган“. Чувайки това, служителката се дръпна неволно назад, както бе направило детето в първия миг, и се видя, че увереността, с която закачи детето, се превърна в неудобно озадачение. Тя попита пак и като получи същия отговор, изпадна в леко объркване. Може би вече бе съжалила за намесата си, но в този момент и майката се намеси и покани дъщеря си да обясни как изглеждат тези „снежинки за тиган“, които явно бяха голямата тема за детето в този пазарен тур.

Малката, окуражена от родителската подкрепа, обясни по най-бързия начин: „Ами те са едни малки и жълти, но като падне сняг, баба ги слага в тигана и ги кара да стават големи и бели и после се ядат. Със сол!“

Жените се спогледаха една друга и започнаха да се усмихват.

-    Кажи на леличката - подкани майката дъщеря си - как баба ти ги прави от малки и жълти да стават големи и бели!

-     Ами нали казах вече?! - репликира детето. - На тиган ги прави. Затова се наричат снежинки за тиган.

-     А скачат ли, като ги прави? - попита служителката, за да се увери, че правилно е разбрала.

-     Ами, скачат! - засмя се детето вече не толкова срамежливо. - Снежинките на снега падат на двора отгоре надолу, а тези пукат и се опитват да избягат нагоре. Ама баба ги притиска с един похлупак. После ги изсипва в една тава и ги соли отгоре. И аз ги ям.

-     Разбрах! - каза жената с цветната униформа. - Кажи ми как се казваш и по радиоуредбата специално за теб ще съобщят къде са снежинките за тиган. И ще отидете да си ги вземете.

Детето каза: „Аз съм Наталия!“, а майката се опита да каже: „Ама недейте, аз знам...“, но служителката се отдалечи между хората. След малко по уредбата се чу любезно съобщение: „За нашата мал­ка посетителка Наталия нейните снежинки за тиган вече я чакат на щанд 3/11. Благодаря на всички, които тази вечер са наши клиенти.“ Тонколоните пропукаха нещо и гласът пак повтори - „Специално за Наталия - снежинки за тиган на щанд 3/11“.

Майката, изчервена и развълнувана, бързо поведе детето към упоменатия щанд, за да не се налага да ги упътват трети път на всеослушание. Провряха се през хората и ето там ги чакаше онази служителка с плик сурови зърна за пуканки. Подаде ги на детето, изчака то да се усмихне и каза шепнешком на майката, че това е подарък от магазина. Този път майката се изчерви нацяло и се опита да протестира, но служителката я призова да не развалят празника на детето. Жената сложи плика с касова бележка за ну­лева стойност при другите си покупки, а служителката им пожела весели празници.

Докато ги изпращаше, щандът беше моментално окупиран от десетки купувачи, които бяха видели как детето получи подарък. А други в този момент прииждаха отстрани, любопитни да купят от тази нечувана стока „снежинки за тиган“. Блъскаха се, питаха се един друг какви са тези снежинки и колко струват, а по-предните се караха с персонала как така промоцията е свършила след като едва е обявена.

В онази вечер за първи път, откак съществува магазинът, пукли- вата царевица на зърна свърши напълно. А служителите се видяха в чудо да обясняват, че това не е някаква нова стока, а обикновена царевица за пукане, но тълпата не вярваше и ги притесняваше с нападки за дезинформация и за делене на клиентите на „наши и ваши“.

После стана много късно, магазинът започна да затваря, за да не влизат нови клиенти, а влезлите вътре бяха приканвани да побър­зат с покупките.

Хората се разотидоха, градът притихна и започна да заспива. В настъпилата тишина у дома се чуваше само гласът на малката Наталия, която питаше от леглото уморената си майка кога ще завали сняг, за да я закарат при баба й. Майката обясняваше, че засега няма да вали, защото са такива прогнозите, и дори вдигна щората, за да я увери, че небето е чисто. Но в стъклото падаха едри лепкави снежинки, които се трупаха щастливи да видят Наталия. Детето ахна, а майката буквално изохка от учудване. С малката си пожелаха лека нощ, а после тя загаси и излезе към хола.

Жената се домъкна до кухнята, където я чакаше мъжът й, и сед­на безмълвна до него. Той я подкани, че му е обещала да разказва какво чудо се е случило в супера. Но тя каза отпаднало:

-     С две думи - утре трябва да закараме Наталия до баба й в село!

-    Не може ли да изчакаме до края на седмицата? Утре съм зает много.

-     Не може! - каза тихо, но някак и весело жената. - Днес в мага­зина й подариха един килограм снежинки за тиган, а сега тя видя, че заваля сняг. Ако утре не я закараме, ще видим и ние чудеса посред ден.

Мъжът погледна през прозореца и се учуди. После прегърна жена си, засмян, и й каза: „Помниш ли какво ти каза онази баба в селото, още като беше бременна? Че ще раждаш благословени деца...“ И я притисна по-особено. Но тя разбра намеренията му и се оправда, че е много уморена за такива неща. Той продължи да я прегръща и да й говори нещо и не видя как малката влезе по нощница в кухнята, извади плика с пукливата царевица от шкафа и го сложи на масата, за да не го забравят утре. И като им каза пак „Лека нощ!“ се прибра в стаята си. Те постояха миг-два мълчаливи и започнаха да се смеят. После преместиха смеха си в спалнята.

А на село също валеше сняг. Беше много късно, но бабата на Наталия използваше догарянето на печката и стоеше усмихната до нея. Гледаше снежната пелена отвън и ронеше кочани с пукливи зърна, сякаш се бяха уговорили с внучката й, че още утре, по среда­та на седмицата, ще се видят.

(разказ от сборника "Крадецът на слама" от Николай Илчевски)

 ГНЕВНИК НА СЕЛСКИЯ КМЕТ

(роман)

ПРЕЛЮДИЯ

 

О, неразумний, поради что се срамиш

да се наречеш селянин?!

 

Никой не знае какво е да си кмет, освен ти самия, ако си бил или си такъв.

Никой не знае колко пъти сам се чудиш за какво ти я дават тази заплата.

Както и никой не подозира колко пъти се проклинаш, че за тази „мизерна“ сума си принуден да кипиш като тенджера под налягане, да скачаш като пуканка в тиган и да ти се надуват от гняв и отчая- ние вените по врата.

Когато си кмет, разбираш какъв феномен е властта.

Афишираната власт.

Един директор на предприятие държи в ръката си бюджета, че и съдбата на стотици семейства на работещи при него, но той е просто директор. Един кмет, от когото зависи само чистотата и осветлението на улиците (хипербола), събира възхищението на всеки, когото поздрави, и благодарностите на всеки, който е имал честта да изпие кафе с него.

Феноменът на един избираем пост!

***

Селският кмет живее със селото си. В 99% от случаите дори живее някъде в него. Дели делник и грижи с престарелите и отчаяните, с върналите се със самочувствие млади от странство, с говедата, кокошките, с производителите на храна, с богаташите, правещи си модерни имения в затънтени села. Минава по същите прашни и кални улици, по които минават и съселяните му и които заедно с тях чака общинският съвет да включи в ремонтните си графици.

Него го търсят за урегулиране на граници на парцели, за качеството или липсата на водата или за място в гробищата. Но му звънят и го търсят за дворни кражби, за болни патици и избягали пилета.

Селският кмет за някои е бащица, за други – нереализиран шериф, за трети – плашило, а за други – последна и единствена инстанция.

И надежда.

Съдбата на един селски кмет – погледната отблизо и отвътре в рамките на един мандат.

 

БАРАБИ

 

Бяха петима запуснати мъже – нестригани и небръснати, натежали строителни работници, с които не можеш да мериш ни сили, ни приказки, защото с животинската им природа вървяха груби чепати изречения и мръсни думи, които не можеш пребори с фини фрази.

 Те бяха седнали на тухли-четворки около един палет, служещ им за маса, и преглъщаха като варани от домашната си храна – сланина, стръкове пресен лук, сирене на буци, саздърма на дебели колелета и хляб, начупен на големи късове.

Преглъщаха безизразно като гущери и като влечуги следяха какво остава върху вестника и какво изчезва най-бързо от него. До тях стърчеше строежът с грамадни дупки оставени за прозорци, със суровото си циментово стълбище с голи арматури, което беше тяхна месторабота и техен терен, в който спяха на кашони в обедните жеги.

Сега обаче бяха седнали в сянката на сградата – да ги ветреят летните повеи,  а и да не изпитват здравината на конструкцията с мощните си оригания.

Бараби от класа. Като жива илюстрация на думата „бараби“ за някаква енциклопедия. Когато поспираха да мляскат, защото тяхното хранене приличаше на  енергоемко мачкане и поглъщане, те  пускаха в обръщение една трилитрова пластмасова туба с червено вино. Целуваха я с мазни устни, обгръщайки я с розовата вътрешност на джуките си, и я предаваха на другата уста, сякаш човечеството още не беше измислило чашите.

 Ето в тази гастрономическа омая се появи колата на инвеститора и той, слизайки от нея, весело и закачливо, поздрави работниците и им пожела приятен апетит. Без забавяне те отбелязаха, че щом ги заварва на ядене, значи не им е враг. И му предложиха да опита от виното. Той се приближи внимателно и погледна тубата. И попита откъде е „плячката“.

- На един му правихме навес и той почерпи. – беше отговорът.

- Ей, защо не казахте, че и така работите, бе?! – възкликна той, а те се разсмяха.

- Това беше премия,шефе. – обърса устата си с длан най-кореместият. – Опитай го! Много е хубаво, но нямаме чаши. – И се спогледаха, и извадиха иззад тухлите друга неначената бутилка.

- Аз имам чаша – рече шефът, виждайки, че има и нецелувана бутилка. И извади от жабката на лимузината си дегустационна чаша.

А той, като си наля, потърси слънцето през стъклото. Гледаха го какво прави без да дъвчат.

Видяха как пълни устата си с вино и го държи върху езика си. После бавно преглътна и се засмя:

- Та какво му работихте на „Зърното“?

- Ти откъде знаеш, че виното е от него?

- Ами то е надписано, бе момчета! – каза дегустиращият с чашата, а те заоглеждаха бутилките, да видят етикета, който са пропуснали. Но надписи нямаше, затова получиха обяснение:

- По вкуса го познавам, че е негово Мерло. По вкуса. От миналата година е. Пил съм от това вино.И колко ви даде?

- Ами десет литра – отвърнаха те чистосърдечно и малко гордо от подаръка, който се оказа добре оценен.

- Трябва да е останал много доволен от вас! – продължи инвеститора. – Това вино той го продава бутилирано по 26 лева литъра. Знаете ли?

- Чи откъде да знаем?! – учудиха се барабите. – То по торбите с цимент не го пише това. Все по строежите сме – от тъмно до тъмно.

 Шефът им, собственикът на сградата, отиде до дворната чешма да изплакне чашата си, а те в този момент се спогледаха. И решиха единодушно, че такова скъпо вино не могат да оставят да нощува на строежа. И докато той прибираше професионалната си дегустаторска чаша в картонена кутийка в жабката, го попитаха уж невинно къде наблизо има хранителен магазин, за да си купят още мезе.

- Ей там, зад голямата жълта сграда има! – посочи с ръка началникът, който беше дипломиран дегустатор на вина. Но се сети нещо и попита:

- Че вие не привършихте ли с обяда? -  А кореместият се обади ухилен като бетонобъркачка с три липсващи зъба:

- Ние с обяда привършихме, но не сме привършили пиенето. Как ще оставим това вино  при тухлите да нощува?!

- Няма ли да работите след обяд? – изненадан попита „шефът“

- А ти как мислиш?! – му отговори другата грамада с потника на дупки. – Ама ти си виновен, шефе!  Някой пита ли те колко е хубаво това вино и колко  струва?  Кажи честно, пита ли те някой от нас?

- Не. – отговори като ученик той.

- Е, сега като знаем, как да го оставим да вкисва? Това е скъпо и хубаво нещо.

- А ние сме ценители  - отговори смеейки се кореместият. - И хвърли на покрития  палет банкноти. За мезето, което тепърва щеше да се купува. И се прозя в жегата като невинен дивак, без да закрива пастта си.

 А инвеститорът, шеф, познавач и дегустатор с диплома, се замисли всъщност той или те бяха истинските ценители.

ПРЪЧОВО ПЪЛНОЛУНИЕ

 

Когато чудесата искат да те намерят, няма да те чакат да се облечеш официално, а ще те изненадат по пижама или работни дрехи… Преживяхме  това, когато вместо в скъп хотел, легнахме в едни храсти с палатката си. За да станем свидетели на един концерт, който не можете да гледате дори в зала „Олимпия” или в „Ковънт Гардън”, Наядоха се хората на бял хляб, лукс, стерилни помещения и застъклен бетон. Някаква първобитна тъга ги дърпа през чистите им дрешки към дивотията. В кирпичени махали, паянтови колиби, наколни жилища, ледени иглута и степни шатри притичват изне- жени хора, преситени до повръщане от желето на лукса.

Има такива гладни събирачи на приключения, че дори липсата на тоалетна не ги разколебава. На такова „извратено“ сборище налетяхме едно лято, когато заварихме целия остров Тасос, претъпкан от летовници. Всичко по брега - градчета и селца, бе задавено от автомобили и задници. Натъпкан до последно по къщите на местните, светът се бе събрал в рекламната фуния на туроператорите  -  като за един стаден панаир на отпускарите.

А ние отивахме при Йоанис и Мария, семейство гърци, паркирали каравана-барче с агрегат за електричество в една тясна маслинена горичка с осем разкрача пясък пред нея.

Уговорено беше да сложим палатката си там и да се насладим на последното парче бряг без покриви по него, ако изключим романтичния силует на женския манастир „Архангелос“ на един скален нос. Когато се появихме, на чакълестия бряг преди пясъчната коса вече имаше паркирани двайсетина кемпера и каравани с регистрация от половината свят. И още толкова скъпи палатки с преддверия, двойни сенници и прочие луксове на капризни люде. Сборището бе от класа, защото никакъв отпадък не се виждаше, а тишината бе изумителна за стотината човека, събрани наедно. На фона на шума от вълните се виждаше как някои четат книги по шезлонгите си, други отпиват кафе или коктейли, а трети просто пържеха мазилата по лицата си на топлината на непоплюващото си слънце.

Но друг звук не се чуваше. Без крещящи деца, без музики, без подвиквания и без истеричен отпускарски смях. Без плажни игри, гоненици и прочие комплексарски дивотии на хора, виждащи море веднъж годишно. Заливчето приличаше на изискано парче от

Лазурния бряг, снимано на цветна лента без звук. Разкош!

Тих, слънчев, чист бряг и кристална вода. Рай. Отгоре на всичко бе юни и храстите тимари, със стъбла на хвойна и аромат на мащерка, цъфтяха по всички околни скали – до върховете на хълмовете. Това място бе чудо. Имах невинния и сакрален импулс да се съблека гол, за да види Бог, че не крия нищо, и да му благодаря за кошмарния път дотук, който бе бариера за тълпите.

Да му благодаря и за това, че бе създал повечето хора с овчи души и овче поведение, за да се бутат доброволно из бетона. И като се огледах, видях, че дошлите преди нас вече го правеха. Именно по този начин. С по едно парче плат на мястото на смокиновия лист.

Или без.

Единствено това, че всички някак ритуално привечер изнесоха хранителните си отпадъци около скупището ни, вместо да ги приберат в торби, ми се стори скандално. Но го приех като странно жертвоприношение. Защото туристите го правеха масово и внимателно, че да бъде случайност, лош вкус или криминален порив. Сякаш нарочно оставяха хранителни отпадъци за духове в храстите.

Но това бе само прелюдия. Подготовка за онова, което тълпите биха нарекли ужас, а диваците като нас - Божие благоволение.

Защото след дългото къпане в тихия, заграден от скали залив, леката вечеря на отразена от небето светлина и сладкото суетене да поделиш палатката си с багажа, дойде нощта. А с нея и сънищата.

С далечен и сладък звук на месингов чан островът начена неочаквано представление. Обади се след чана и глух, тъмен звук на тежка хлопка. От тези от черна ламарина, които носят на вратовете си големите овни и правещите се на зверове кукери.

Планината полека започваше да „пее“ откъм женския манастир.

Дрънкането наближаваше към палатките отвсякъде. И бе хаотично. През клепките си благодарих на Бога, че не сънувах реклами, а като се уверих, че съм буден, изпаднах в благоговение пред неговите тайнства. Извадих глава през мрежата на палатката и огледах, като подводничар, в кръг. Целият залив и планината бяха пусти и неподвижни. Сякаш хиляди призраци носеха звънци между храстите и дърветата, за да платим с данък „страх“ присъствието си тук. И как не! Звънът ставаше все по-ясен, все по- близък, реален и обсаждащ. Докато не ни заля отвсякъде.

В тъмното започнаха да се различават сенки между дърветата около лагера. Шептяхме си между палатките, изненадани от стотиците кози, които шетаха в нощта и пасяха между храстите.

При всяко движение на животните  чановете звънваха, а хлопките дрънваха, когато едри пръчове скачаха от камък на камък.

Стадото беше от полудиви животни – наближаваха плажа предпазливо, ядяха от онези изхвърлени отпадъци, които бях видял вечерта специално да се слагат около лагера, и побягваха при всяко движение или звук от палатките ни. Стотици тасоски кози ни оказваха честта да дойдат до нас в тъмното. А лагерът гледаше благоговейно. На светлината на луната се виждаха шведи, италианци и французи, седнали отгоре на покривите на кемперите си – едни с чаши вино в ръце, а  други със записваща техника.

Една коза душеше въздуха и пристъпяше плашливо към нас.

Двете й козлета останаха предпазливо в сянката на дъбовете. С голямо раздвоение тя направи още няколко стъпки, лапна края на голямо зелево листо и тичешком се върна при малките. Козлетата загризаха  листото направо от муцуната й. От една каравана се чу спонтанно женско „О, мама!“ и всичко пак утихна.

Бяхме зрители по бельо в специален спектакъл от дълбините на времето. Беше тайнство. Заради морето бяхме дошли, а попаднахме в резерват за стари времена. В епохата на  Ахил и на Омир хората по тези острови са разчитали на мляко от овце и кози и на риба от водата. Тогава е нямало туристи, а масовото слизане по брега на чужденци се е посрещало не с кафе, а с копия и извадени мечове.

Животните отминаха лагера и звънът им се отдалечи. Продрънкваха далече. Щяха да пасат като таласъми през цялата нощ. Защото, както ни каза Янис на другия ден, в жегата на деня пладнуват в козарниците под манастира.

Светлините на кемперите заизгасваха. Романтиците допиха чашите си в тъмното и всички се потопихме в сънищата си. Завити в плясъците на вълните. И охранявани само от една огромна пълна луна, която излезе от водата и застана на смяна.

Това беше. Живяхме седмица в този коктейл от девствен плаж и древни нощи. Западняците през деня сваляха велосипедите си от караваните  и уж на разходка отиваха до далечното село Алики да купуват хляб, с който да нахранят нощта. Всеки събираше обелки, трошички, омекнали плодове, недоядени сладкиши и безсрамно ги хвърляше между храстите. Сякаш минирахме лагера си. Всъщност оставяхме примамки за приключението. Никой не изруга през нощта, че му се спи. Никой не произведе звук в тъмното, с който да изплаши животните. Всеки имаше надежда да ги види колкото може по-отблизо.

С Янис през деня пиехме бира под тентата на караваната и си говорехме за острова. Дори един ден ми показа козарниците под манастира. Разбрах, че стадото е на обителта и че го има тук, откакто са издигнати стените му. Все пак и монасите пият мляко и ядат сирене. Дадоха ми два извити рога от главата на стар местен козел. И разбрах, че земите, горите и маслините в ниското са манастирски имоти.

Като всички хора и ние много пъти се зарекохме да идваме тук всяко лято. И не отидохме повече. Останаха скъп сувенир вечерите, в които тихо се събирахме, без да знаем езиците си - норвежци, хървати, румънци, германци, датчани, белгийци, французи... И сравнявахме качествата на националните си напитки. А после чакахме да заприиждат хлопките на козите и да се смесят със съсъка на морето. И на фона на ярка луна  да ни лъхне острата и брутална  миризма на пръч, който хлопа тежко под маслините и с вертикални дяволски зеници следи да не би козите и козлетата му да се сближат много с чуждоземците.

 Разказът е от книгата на Николай Илчевски  „ Репортажи от нищото“.

НАРЪЧНИК НА ЩАСТЛИВИЯ ЗЕМЛЯНИН

Книга със съвети за разумен и почтен живот. Част от житейския опит на писателя, представен достъпно и без излишна дидактика. Моралните ценности, правилата и принципите за успешен и щастлив живот са предтавени с чувство за хумор и самокритичност, привилегия на изпиталия ги в своя живот човек. 112 страници, твърди корици. Творбата е финансирана от Община Пловдив по Компонент 4 „Произведения на пловдивски писатели и важни за града издания“

Купи сега