РЕКИТЕ И ВРЕМЕТО

 

Намирам за голяма мъдрост на Господа това, дето е направил реките.

...

Парата на океаните става на облаци и така стотици хиляди тонове вода "плават" по въздуха додето преминат над планини и пустини, додето облаците задерат челата на върховете, разкъсат се по планински хребети, и като ранени животни оставят "кръвта" си - дъждовната - над вековните букаци на планините.

И се подгонят тези дъждовни капки към земята, лапат праха от въздуха, слагат го в коремчетата си и го изпират. И той замирисва на озон, на чисто съвършенство. С нещо напомня на въздуха в Рая.

И падат тези капки върху земята. Барабанят я, както източният лечител с пръстите на ръцете си прави на болния точков масаж.

А после се юрват по стръмното, хващат се една за друга, създават вадички, после поточета, после игриви бързеи, сърдити и гръмогласни водопади...

После се сбират едни с други и правят рекички, рекичките като моми вплитат водите си и стават едно цяло.

Превръща се в реки.

Реките бързат надолу и разглеждат просторната равнина. Колебаят се наляво ли, надясно ли, вият се като змии, правят меандри и викат семената на дърветата да се събудят по бреговете им.

Водите дават живот на корените, корените хранят мощни стволове и разперват зелени сводове от листа, короните правят сенки ...

А в сенките се стрелкат риби, които опитват вкуса на водата и по този вкус четат биографията на капките, които са се родили в облаците и са станали на дъжд. Рибите се радват на тези разкази, скачат от дълбокото и правят с коремите си слънчеви зайчета, за да поздравят този, който е създал изпаренията и е завъртял целия кръговрат.

А реката, като майка, която е приседнала, за да се порадва на играта на децата си, проточва мътните си мисли за живота - своя и този на хората.

Няма кой по-добре от една река да знае как тече времето. Защото времето и реките са далечни роднити. От различно нещо са направени, но си приличат по нрав и почерк. Текат бавно, но само в една посока - напред и надолу.

И както няма сила, която да върне една река от естуара й към изворите, така няма и кой да върне времето от днес към вчера.

Няма!

А хората са като рибите - както едните плуват из струите и търсят какво им носи за хапване водата, така и хората зяпат срещу дните. Едни по-безапетитно, други зейнали като китове - искат на нагълтат тонове наведнъж, да изядат света ... Без да осъзнават, или по-скоро удобно забравили, че се мотаят в едно голямо течение.

Ето това ми разказа тази сутрин реката. Моята приятелка, на чийто бряг се заселих преди 10 000 въздишки на слънцето.

 ТУХЛА В ЛЕГЛОТО

  

Зимите в планината са трудни. Тези каменни къщи, които местните издигат с отломъци от скатовете и покриват с големи тикли, са хладни дори през лятото, когато светът прегаря до самозапалване. И няма как – това е планина – нагъната, обрасла с гори и прорязана от хладни каньони и долища. Не ти е като фурната на равното.

Тук не са бавните пълни с водорасли и тиня реки на низината – тук потоците са като ножове, а водопадите имат силата на чукове. Тук дъхът ти спира, ако се потопиш в някой вир, и посиняваш като заешки труп във фризер. Диво, стръмно и красиво.

Стените на къщята пият топлото, както земята пие влагата и както ореховите сенки коварно вземат живеца на всеки заспал в тях дори и в най-жаркия ден.

В тези къщи планинците рядко гасят печките си. Само през лятото им дават малка почивка докато изчистят кюнците и самите вътрешности на тези странни уреди, ядящи дърва. А после пак ги сглобяват и натъпкват с цепеници. За да могат цапките да пукат и да искрят от тягата на комина като сърдити духове под чугунената плоча.

 Лятото е кратко. Децата цирикат около къщите като пилетата в гората, овцете като бели дрипи от паднали облаци притичват по стръмното, мъжете коват косите си по ливадите, жените са наизвадили по чардаците халищата – да напекат завивките със слънце, да проветрят цветните им шарки.

После хубавото време свършва. Сенките стават дълги, дните – къси, а печките – център на света. Да имаш дърва значи да си заможен. Да имаш храна на склад значи да си богат.

А да имаш деца и внуци е вече щастие.

В зимните дни всичко, описано тук се събира в една топла стая, където чайникът къдри мащеркова струя от зяпналата си човка, където децата се борят с филиите и закуската, а възрастните ги гледат, потънали усмихнато и дълбоко в своето отдавнашно детство.

Не познавам много други такива мигове. В които човеците, правейки обикновените си неща, се извисяват чрез скромността и смирението и са по-близо до Бог, отколкото тълпите свещоносци, които текат между храмовете по Великден и Рождество.

Възрастните питат малчуганите за неща, изпитващи тяхната съобразителност, а децата отговарят между хапките с изречения, след които големите се смеят и се замислят възторжено в себе си.

После мъниците се разсипват из къщата като зърна от изпусната огърлица. Кой искал да каже нещо на магарето, кой решил пак да преброи кокошките или да погали по челото теленцето, или да измоли от възрастните един стотен по ред преразказ на приказката за двете лисичета и тяхната дебела съседка баба Меца.

Няма много належащи неща, които да се правят през зимата в планината. Сеното спи сухо и ароматно в плевнята и само котките го безпокоят, докато се свиват за нощуване в него. Всяка сутрин стопаните отварят вратата на хлева, за да се проветри помещението, и кравите отговарят на това действие с настръхваща козина и любопитни очи към вратата. Кокошките предпазливо се скупчват на прага, но се отказват от разходка в снега. Магарето потупва с копита по старите подови дъски. Мъжът стърже с лопатата, за да почисти на животните и изхвърля тора навън към купището.

После затваря вратата и здрачът се връща за прегръдка с топлината на сеновално-млечното помещение.

А тишината има вкус на сняг и борови иглички.

Така денят се процежда през клоните на дърветата и през стрелките на часовника. Вятърът люлее къдравата нишка на дима от комина. Слънцето бавно завършва своя скок над планината, прицелвайки се за приземяване над хоризонта на запад.  Мракът като гилотина се плъзга от хребета, скъпернически отделяйки по-голямата част от денонощието за себе си.

 Настава времето на студените звезди, изцъклени и едри като посипано жито от пробит чувал. Тъмнината, радваща само улулиците, кукумявките и вечнобудните диви прасета, се пльоска като егоистична дебелана връз всичко и облизва с присмехулен език ледените висулки от покривите.

Вечерята е пълносемейна като закуската. Отрупана маса – варени картофи, месо от буркани, зелник с коприва и гъби, боровинково сладко. И сутрешно мляко със сол и пипер за десерт.

Разговорът е по-тих и по-бавен. Децата са уморени от игри на студа. Правенето на снежен човек и на пързалка по стръмнината са им изпили силите. И възрастните са заситени от хапки и преживелици. Говорят си за работа, за съседски неща, за далечни и близки познати, за роднини от всякакви колена и места.

А после идва време за лягане.

А стаите горе – ледени. И на децата не им се качва там. Искат в топлата кухня, където възрастните поделят онова старо легло до печката.

Но човешката любов не признава граници. Когато я има, тя прави чудеса.

Още преди да е приключила вечерята жената е сложила три тухли във фурната на печката. Сложила ги е, където се  слагат баниците – да се нагряват. И когато децата започнат да дъвчат по-бавно и още по-бавно да мигат около масата, жената увива тухлите една по една в стари дрехи или парчета от някакъв дебел плат и ги слага в една тава, за да не ѝ парят на ръцете. Занася тавата на горния етаж и слага тухлите под завивките. Точно там, където ще са крачетата на децата като си легнат.

А после се връща при масата, за да си кажат още някоя дума. После пращат мъниците да си лягат. Въздухът в стаите е резливо студен – виждат се струйките пара, които устите изпускат. Но в леглата е топлично. В момента, в който отвиеш одеалото, за да легнеш, една топлина се разлива между чаршафите и мъничетата се гмуркат в завивките, търсят със стъпалата си тухлата, която пари, дори и през плата, в който е увита. Всяко намества крачетата си по нея, смушва главата под завивките и оставя само нослето навън.

Примижават от удоволствие и умора. Пожелават си лека нощ, разменят по някоя детска шега или коментират игрите си през деня, докато сънят присяда неусетно до главите на всяко.

Най-вълшебното заспиване. Когато на краката ти е горещо, на тялото - топло, а от устата при всяка дума излизат облачета. Така се заспива в студена стая, чийто въздух е пълен с кислород – все едно, че си в гората.

Така се  заспива при баба и дядо в къщата им в планината.

Където звездите нощем са като дежурно осветление над поляните и върховете на елите. Където от време на време се обаждат улулици, а дивите зайци правят своите предпазливи скокове в снега между боровинките.

По тези места, в селските къщи, печките се палят още преди петелът да е извикал за първи път от хлева. За да се разгорят дървата навреме, за  да кипне снощното мляко и да се опекат новите мекици.

Някъде в тези тъмни още часове, бабата влиза тихо в детската стая и още по-тихо събира тухлите от леглата на малките. Сваля ги долу, слага ги във фурната и пак ги напича. Увива ги отново в парчетата плат и внимателно ги качва по стълбите. Слага ги до свитите крачета на малките и слиза долу при своите задължения. А децата, много преди да се съмне и да се разбудят, протягат телцата си под завивките, допират крачета до топлите купчини и се отнасят отново в своите невинни сънища.

 Ето така се вдигат строежи, които никой човек и никоя сила не може да събори.

 ЧАСЪТ НА КЛЮКАРТАКА

След великолепната четирилогия, посветена на българското село, Николай Илчевски прави тематичен завой с новото си заглавие „Часът на клюкарката“.

От романтичната и идилична селска обстановка, пълна с цветни и странни личности, авторът ни хвърля в другата крайност – „бетонът“ – както той се изразява. Мястото е градът – лабиринтът от улици и многоетажни „мравуняци“, в които хората живеят един до друг и един върху друг, и сякаш губят своята идентичност. Ако сте чели нещо от аграрната му поредица „Записки от селската кръчма“, „Крадецът на слама“, „Пивница Щуро село“ и „Гневник на селския кмет“, ще си кажете, че този писател ненавижда града като място за живеене. Но това е измамно. Още с първите редове на „Часът на клюкарката“ ще се окажете въвлечени в прекрасни истории, в който любовта, остроумието, чувството за хумор, хуманизмът и философските разсъждения са просмукали книгата от първата до последната страница. Градът е скучен само на пръв поглед и гледан отдалече. Когато опитен гид като Илчевски те вземе за ръка и има план къде да те заведе и какво да ти покаже, дори и мазетата на кооперациите, и малките междублокови градинки, и паяжинните тавани се оказват трезори с истории, които ти вземат ума. Колкото е странна дивата природа за паважния човек, озовал се насред нея, толкова е сложен и непонятен градският живот за влизащия в многоходовия му организъм.

 За размаханите характери, за търсачите на усещания и за експерименталния дух на вечно младите души, няма ограничения и забранени зони. Нито забранени теми. Авторът ни води в покоите на жени, които се люлеят в търсене на щастие между плитки сексуални авантюри, при обсебени от колите си механици, един от които дори е качил автомобилен двигател в апартамента си, за да му направи основен ремонт на спокойствие - докато жена му е на море. Пияни кучета и фризьори, клошари - философи, фалшиви мулатки и азиатска мимикрия, градски пияници, научни работници и хамали, събрани върху библиотечни съкровища… Криминални завръзки, любов, романтика, изгарящи чувства и клюкарски истории… Такъв микс от разнообразни градски случки и „легенди“ не сте срещали. Но вече е време. Майсторът отваря завесите на феномена – град, пълен с щури хора – за да изкриви лицето ви от смях и да ви накара да се събуждате като деца – с желание историите да не свършват.

ПИПЕРЕНО ВРЕМЕ 

Когато есента е топла и дълга, и имам време - нарязвам няколко чувала червени пиперки и ги слагам на скарите на моята 17 метра дълга тераса. Да, няколко чувала. Обикновено към 50 кг чушки.
В горещо време изсъхват за около седмица. Обикновено от 20 кг сурова маса остават около 1-1,5 кг сухи "стружки".
После в тези топли и безкомарни вечери ги запичам леко в метални тави на огнището. При нагряване лентичките омекват, все едно са мокри, но после - като изстинат - се втвърдяват и започват да издават шумящ звук при сипване.
Сега вече продуктът е готов за мелене. За да се получи най-хубавият червен пипер, който човек може да вкуси.
Казвам го със самочувствие и увереност, защото имам гости, които го ядат с лъжица - с кисело мляко, мощно насипване в чиниите или просто си хапват така от него.
Ароматът е неописуем и няма нищо общо с миризмата на червения пипер от търговската мрежа.
Но си иска труд.
А това са все пак моите почивки от писането.
Като Агата Кристи, и аз - когато правя нещо монотонно, замислям романтични сюжети и интересни развръзки.
Само внимавам да не се порежа.
Да гледаш залезите от терасата, да поглъщаш уханието на сушен пипер, да слушаш вечерните петли и да прехвърляш наум деня си, е нещо повече от удоволствие.
Не бих слизал долу дори и когато притъмнява и заревото на западния хоризонт отстъпва място на едри звезди, под които няма градски смог, и затова те засипват очите и мислите ти.
Но обикновено по това време паля огнището на двора. И там, между дъските за рязане и жарта, се "раждат" други приказки. Които всички мои гости са вкусвали.

 ДЪЖДОВНО АДАЖИО

Няма слънце.

Няма жега.

Няма топлина в пътеките в двора, с която да зарадваш босите си крака.

Оставаш с впечатление, че се събуждаш в буркан с блатна вода, която някой е разбълникал и не знаеш къде си.

В краката ти вода - на локви, във въздуха вода – на устремена дъждовна завеса, в небето - вода от подгизнали облаци.

Цяла нощ е така.

Взираш се нагоре – да прецениш колко са дебели тези облаци и няма ли да просъхнат малко след такова обилно капане, но няма небе, няма дъно в сивотата, няма форми, нито някакъв контур.

Няма го слънцето, което грее по това време с несравнима мощ и яркост. Небето е като повредена неонова лампа – еднакво сиво, еднакво мътно и пригаснало – като дъно на изплакнат буркан от боза.

Няма птици, няма звуци, няма хоризонт...

Дъждовна тишина!

Или тишина, удавена в непрестанен дъжд.

Което и да е по-точното от двете изречения, аз съм леко притихнал от щастие.

Седя в цветната си къща, която е топла и суха. Обляна от светлините на толкова лампи.

От печката се носи дъх на запарена мащерка с маточина.

В малка тенджера изстива някаква подлудяваща фантазиите ми супа с целина, заешко и гъби.

В такова време, с голям риск да раздразня, обидя или предизвикам някого, ще напиша директно, че съм щастлив.

Никакви изкушения отвън. Никакви пориви за излизане.

Навън сега е моето "навътре". Моите укрепени складове от спомени, бележки и нахвърляни листове с изречения. Които сънуват своите заглавия. И своите заплитания.

Явно тишината и изолацията ми действат доста ерогенно. Като близначки, които са ми дошли на гости и партито ни едва започва. Без бързане – бавно и разточително, с небрежно събличане, докосване с върховете на пръстите, доверително шептене в ушите, обещание за дълго тържество...!

А някъде в далечината, в мъглата на бъдещето, натрапчиво и беззвучно се мяркат гъбени излети, гъбени пиршества и дълги маси с приятели. Но това е доста, доста напред – някъде във времето.

Сега ВАЛИ!

 СНЕЖИНКИ НА ТИГАН

„В такива чисти, бели зимни дни баба вадеше една стара алуминиева тен­джера и отместваше няколко търкалета на печката. Слагаше лъжица прясна свинска мас и хвърляше шепа пуклива царевица в очуканата тенджера. Ние с брат ми, ококорени, чакахме магията да се случи. Пук... пук... пук, пук, пук. Баба караше старата тенджера да танцува като нестинарка върху огъня, а вътре в нея се раждаха най-вкусните башулки. В малката стаичка ухаеше на огън, дърва, на вкусна зима. На детство. И на Баба. Сега башулките са пуканки и ги мятаме в микровълновата. А трябваше да е оптимистично. А не с болка по детството....“

Вана Борисова                                    /от едно писмо до моя милост/

В големия градски супермаркет цареше предновогодишно оживление. Стотици хора културно се блъскаха един в друг и се извиняваха вежливо, докато множеството им бавно се придвижва­ше от входа през щандовете в посока към касите. Създаваше се впечатление за кротко, но тържествено приготовление за края на света, защото щандовете буквално се разтоварваха в кошниците и количките на пазаруващите. Магазинът бе ярък от лампите и все­възможните цветове на стоките. И сияеше, сякаш Новата година бе вече дошла в него, а купувачите искаха да си вземат повече от това празненство.

Всички каси работеха, а в тълпата десетки служители в оранже­во-зелени униформи се грижеха както да обясняват на питащите, така и своевременно да информират по радиостанциите управите­ля къде и какво се изчерпва по стелажите.

В този цветен и вежливо усмихнат хаос едно момиченце се бе хванало за количката, бутана от майка му, и се оглеждаше тревож­но наоколо, все едно е изгубено. От време на време то питаше или казваше нещо на своята майка, загледана в списъка си и рафтове­те, но тя му отговаряше някак отнесено.

Една служителка, вероятно оставила вкъщи свое подобно детен­це, за да бъде на работа в това усилно време, се наведе към него и го попита какво търси. Детето за миг се смути от въпроса на непо­знатата, но нейната усмивка беше толкова подкупваща и красива, че то само погледа отвеяната си на другата страна майка и каза, че трябва да купят „Снежинки за тиган“. Чувайки това, служителката се дръпна неволно назад, както бе направило детето в първия миг, и се видя, че увереността, с която закачи детето, се превърна в неудобно озадачение. Тя попита пак и като получи същия отговор, изпадна в леко объркване. Може би вече бе съжалила за намесата си, но в този момент и майката се намеси и покани дъщеря си да обясни как изглеждат тези „снежинки за тиган“, които явно бяха голямата тема за детето в този пазарен тур.

Малката, окуражена от родителската подкрепа, обясни по най-бързия начин: „Ами те са едни малки и жълти, но като падне сняг, баба ги слага в тигана и ги кара да стават големи и бели и после се ядат. Със сол!“

Жените се спогледаха една друга и започнаха да се усмихват.

-    Кажи на леличката - подкани майката дъщеря си - как баба ти ги прави от малки и жълти да стават големи и бели!

-     Ами нали казах вече?! - репликира детето. - На тиган ги прави. Затова се наричат снежинки за тиган.

-     А скачат ли, като ги прави? - попита служителката, за да се увери, че правилно е разбрала.

-     Ами, скачат! - засмя се детето вече не толкова срамежливо. - Снежинките на снега падат на двора отгоре надолу, а тези пукат и се опитват да избягат нагоре. Ама баба ги притиска с един похлупак. После ги изсипва в една тава и ги соли отгоре. И аз ги ям.

-     Разбрах! - каза жената с цветната униформа. - Кажи ми как се казваш и по радиоуредбата специално за теб ще съобщят къде са снежинките за тиган. И ще отидете да си ги вземете.

Детето каза: „Аз съм Наталия!“, а майката се опита да каже: „Ама недейте, аз знам...“, но служителката се отдалечи между хората. След малко по уредбата се чу любезно съобщение: „За нашата мал­ка посетителка Наталия нейните снежинки за тиган вече я чакат на щанд 3/11. Благодаря на всички, които тази вечер са наши клиенти.“ Тонколоните пропукаха нещо и гласът пак повтори - „Специално за Наталия - снежинки за тиган на щанд 3/11“.

Майката, изчервена и развълнувана, бързо поведе детето към упоменатия щанд, за да не се налага да ги упътват трети път на всеослушание. Провряха се през хората и ето там ги чакаше онази служителка с плик сурови зърна за пуканки. Подаде ги на детето, изчака то да се усмихне и каза шепнешком на майката, че това е подарък от магазина. Този път майката се изчерви нацяло и се опита да протестира, но служителката я призова да не развалят празника на детето. Жената сложи плика с касова бележка за ну­лева стойност при другите си покупки, а служителката им пожела весели празници.

Докато ги изпращаше, щандът беше моментално окупиран от десетки купувачи, които бяха видели как детето получи подарък. А други в този момент прииждаха отстрани, любопитни да купят от тази нечувана стока „снежинки за тиган“. Блъскаха се, питаха се един друг какви са тези снежинки и колко струват, а по-предните се караха с персонала как така промоцията е свършила след като едва е обявена.

В онази вечер за първи път, откак съществува магазинът, пукли- вата царевица на зърна свърши напълно. А служителите се видяха в чудо да обясняват, че това не е някаква нова стока, а обикновена царевица за пукане, но тълпата не вярваше и ги притесняваше с нападки за дезинформация и за делене на клиентите на „наши и ваши“.

После стана много късно, магазинът започна да затваря, за да не влизат нови клиенти, а влезлите вътре бяха приканвани да побър­зат с покупките.

Хората се разотидоха, градът притихна и започна да заспива. В настъпилата тишина у дома се чуваше само гласът на малката Наталия, която питаше от леглото уморената си майка кога ще завали сняг, за да я закарат при баба й. Майката обясняваше, че засега няма да вали, защото са такива прогнозите, и дори вдигна щората, за да я увери, че небето е чисто. Но в стъклото падаха едри лепкави снежинки, които се трупаха щастливи да видят Наталия. Детето ахна, а майката буквално изохка от учудване. С малката си пожелаха лека нощ, а после тя загаси и излезе към хола.

Жената се домъкна до кухнята, където я чакаше мъжът й, и сед­на безмълвна до него. Той я подкани, че му е обещала да разказва какво чудо се е случило в супера. Но тя каза отпаднало:

-     С две думи - утре трябва да закараме Наталия до баба й в село!

-    Не може ли да изчакаме до края на седмицата? Утре съм зает много.

-     Не може! - каза тихо, но някак и весело жената. - Днес в мага­зина й подариха един килограм снежинки за тиган, а сега тя видя, че заваля сняг. Ако утре не я закараме, ще видим и ние чудеса посред ден.

Мъжът погледна през прозореца и се учуди. После прегърна жена си, засмян, и й каза: „Помниш ли какво ти каза онази баба в селото, още като беше бременна? Че ще раждаш благословени деца...“ И я притисна по-особено. Но тя разбра намеренията му и се оправда, че е много уморена за такива неща. Той продължи да я прегръща и да й говори нещо и не видя как малката влезе по нощница в кухнята, извади плика с пукливата царевица от шкафа и го сложи на масата, за да не го забравят утре. И като им каза пак „Лека нощ!“ се прибра в стаята си. Те постояха миг-два мълчаливи и започнаха да се смеят. После преместиха смеха си в спалнята.

А на село също валеше сняг. Беше много късно, но бабата на Наталия използваше догарянето на печката и стоеше усмихната до нея. Гледаше снежната пелена отвън и ронеше кочани с пукливи зърна, сякаш се бяха уговорили с внучката й, че още утре, по среда­та на седмицата, ще се видят.

(разказ от сборника "Крадецът на слама" от Николай Илчевски)

 ГНЕВНИК НА СЕЛСКИЯ КМЕТ

(роман)

ПРЕЛЮДИЯ

 

О, неразумний, поради что се срамиш

да се наречеш селянин?!

 

Никой не знае какво е да си кмет, освен ти самия, ако си бил или си такъв.

Никой не знае колко пъти сам се чудиш за какво ти я дават тази заплата.

Както и никой не подозира колко пъти се проклинаш, че за тази „мизерна“ сума си принуден да кипиш като тенджера под налягане, да скачаш като пуканка в тиган и да ти се надуват от гняв и отчая- ние вените по врата.

Когато си кмет, разбираш какъв феномен е властта.

Афишираната власт.

Един директор на предприятие държи в ръката си бюджета, че и съдбата на стотици семейства на работещи при него, но той е просто директор. Един кмет, от когото зависи само чистотата и осветлението на улиците (хипербола), събира възхищението на всеки, когото поздрави, и благодарностите на всеки, който е имал честта да изпие кафе с него.

Феноменът на един избираем пост!

***

Селският кмет живее със селото си. В 99% от случаите дори живее някъде в него. Дели делник и грижи с престарелите и отчаяните, с върналите се със самочувствие млади от странство, с говедата, кокошките, с производителите на храна, с богаташите, правещи си модерни имения в затънтени села. Минава по същите прашни и кални улици, по които минават и съселяните му и които заедно с тях чака общинският съвет да включи в ремонтните си графици.

Него го търсят за урегулиране на граници на парцели, за качеството или липсата на водата или за място в гробищата. Но му звънят и го търсят за дворни кражби, за болни патици и избягали пилета.

Селският кмет за някои е бащица, за други – нереализиран шериф, за трети – плашило, а за други – последна и единствена инстанция.

И надежда.

Съдбата на един селски кмет – погледната отблизо и отвътре в рамките на един мандат.