БАРАБИ

 

Бяха петима запуснати мъже – нестригани и небръснати, натежали строителни работници, с които не можеш да мериш ни сили, ни приказки, защото с животинската им природа вървяха груби чепати изречения и мръсни думи, които не можеш пребори с фини фрази.

 Те бяха седнали на тухли-четворки около един палет, служещ им за маса, и преглъщаха като варани от домашната си храна – сланина, стръкове пресен лук, сирене на буци, саздърма на дебели колелета и хляб, начупен на големи късове.

Преглъщаха безизразно като гущери и като влечуги следяха какво остава върху вестника и какво изчезва най-бързо от него. До тях стърчеше строежът с грамадни дупки оставени за прозорци, със суровото си циментово стълбище с голи арматури, което беше тяхна месторабота и техен терен, в който спяха на кашони в обедните жеги.

Сега обаче бяха седнали в сянката на сградата – да ги ветреят летните повеи,  а и да не изпитват здравината на конструкцията с мощните си оригания.

Бараби от класа. Като жива илюстрация на думата „бараби“ за някаква енциклопедия. Когато поспираха да мляскат, защото тяхното хранене приличаше на  енергоемко мачкане и поглъщане, те  пускаха в обръщение една трилитрова пластмасова туба с червено вино. Целуваха я с мазни устни, обгръщайки я с розовата вътрешност на джуките си, и я предаваха на другата уста, сякаш човечеството още не беше измислило чашите.

 Ето в тази гастрономическа омая се появи колата на инвеститора и той, слизайки от нея, весело и закачливо, поздрави работниците и им пожела приятен апетит. Без забавяне те отбелязаха, че щом ги заварва на ядене, значи не им е враг. И му предложиха да опита от виното. Той се приближи внимателно и погледна тубата. И попита откъде е „плячката“.

- На един му правихме навес и той почерпи. – беше отговорът.

- Ей, защо не казахте, че и така работите, бе?! – възкликна той, а те се разсмяха.

- Това беше премия,шефе. – обърса устата си с длан най-кореместият. – Опитай го! Много е хубаво, но нямаме чаши. – И се спогледаха, и извадиха иззад тухлите друга неначената бутилка.

- Аз имам чаша – рече шефът, виждайки, че има и нецелувана бутилка. И извади от жабката на лимузината си дегустационна чаша.

А той, като си наля, потърси слънцето през стъклото. Гледаха го какво прави без да дъвчат.

Видяха как пълни устата си с вино и го държи върху езика си. После бавно преглътна и се засмя:

- Та какво му работихте на „Зърното“?

- Ти откъде знаеш, че виното е от него?

- Ами то е надписано, бе момчета! – каза дегустиращият с чашата, а те заоглеждаха бутилките, да видят етикета, който са пропуснали. Но надписи нямаше, затова получиха обяснение:

- По вкуса го познавам, че е негово Мерло. По вкуса. От миналата година е. Пил съм от това вино.И колко ви даде?

- Ами десет литра – отвърнаха те чистосърдечно и малко гордо от подаръка, който се оказа добре оценен.

- Трябва да е останал много доволен от вас! – продължи инвеститора. – Това вино той го продава бутилирано по 26 лева литъра. Знаете ли?

- Чи откъде да знаем?! – учудиха се барабите. – То по торбите с цимент не го пише това. Все по строежите сме – от тъмно до тъмно.

 Шефът им, собственикът на сградата, отиде до дворната чешма да изплакне чашата си, а те в този момент се спогледаха. И решиха единодушно, че такова скъпо вино не могат да оставят да нощува на строежа. И докато той прибираше професионалната си дегустаторска чаша в картонена кутийка в жабката, го попитаха уж невинно къде наблизо има хранителен магазин, за да си купят още мезе.

- Ей там, зад голямата жълта сграда има! – посочи с ръка началникът, който беше дипломиран дегустатор на вина. Но се сети нещо и попита:

- Че вие не привършихте ли с обяда? -  А кореместият се обади ухилен като бетонобъркачка с три липсващи зъба:

- Ние с обяда привършихме, но не сме привършили пиенето. Как ще оставим това вино  при тухлите да нощува?!

- Няма ли да работите след обяд? – изненадан попита „шефът“

- А ти как мислиш?! – му отговори другата грамада с потника на дупки. – Ама ти си виновен, шефе!  Някой пита ли те колко е хубаво това вино и колко  струва?  Кажи честно, пита ли те някой от нас?

- Не. – отговори като ученик той.

- Е, сега като знаем, как да го оставим да вкисва? Това е скъпо и хубаво нещо.

- А ние сме ценители  - отговори смеейки се кореместият. - И хвърли на покрития  палет банкноти. За мезето, което тепърва щеше да се купува. И се прозя в жегата като невинен дивак, без да закрива пастта си.

 А инвеститорът, шеф, познавач и дегустатор с диплома, се замисли всъщност той или те бяха истинските ценители.

ПРЪЧОВО ПЪЛНОЛУНИЕ

 

Когато чудесата искат да те намерят, няма да те чакат да се облечеш официално, а ще те изненадат по пижама или работни дрехи… Преживяхме  това, когато вместо в скъп хотел, легнахме в едни храсти с палатката си. За да станем свидетели на един концерт, който не можете да гледате дори в зала „Олимпия” или в „Ковънт Гардън”, Наядоха се хората на бял хляб, лукс, стерилни помещения и застъклен бетон. Някаква първобитна тъга ги дърпа през чистите им дрешки към дивотията. В кирпичени махали, паянтови колиби, наколни жилища, ледени иглута и степни шатри притичват изне- жени хора, преситени до повръщане от желето на лукса.

Има такива гладни събирачи на приключения, че дори липсата на тоалетна не ги разколебава. На такова „извратено“ сборище налетяхме едно лято, когато заварихме целия остров Тасос, претъпкан от летовници. Всичко по брега - градчета и селца, бе задавено от автомобили и задници. Натъпкан до последно по къщите на местните, светът се бе събрал в рекламната фуния на туроператорите  -  като за един стаден панаир на отпускарите.

А ние отивахме при Йоанис и Мария, семейство гърци, паркирали каравана-барче с агрегат за електричество в една тясна маслинена горичка с осем разкрача пясък пред нея.

Уговорено беше да сложим палатката си там и да се насладим на последното парче бряг без покриви по него, ако изключим романтичния силует на женския манастир „Архангелос“ на един скален нос. Когато се появихме, на чакълестия бряг преди пясъчната коса вече имаше паркирани двайсетина кемпера и каравани с регистрация от половината свят. И още толкова скъпи палатки с преддверия, двойни сенници и прочие луксове на капризни люде. Сборището бе от класа, защото никакъв отпадък не се виждаше, а тишината бе изумителна за стотината човека, събрани наедно. На фона на шума от вълните се виждаше как някои четат книги по шезлонгите си, други отпиват кафе или коктейли, а трети просто пържеха мазилата по лицата си на топлината на непоплюващото си слънце.

Но друг звук не се чуваше. Без крещящи деца, без музики, без подвиквания и без истеричен отпускарски смях. Без плажни игри, гоненици и прочие комплексарски дивотии на хора, виждащи море веднъж годишно. Заливчето приличаше на изискано парче от

Лазурния бряг, снимано на цветна лента без звук. Разкош!

Тих, слънчев, чист бряг и кристална вода. Рай. Отгоре на всичко бе юни и храстите тимари, със стъбла на хвойна и аромат на мащерка, цъфтяха по всички околни скали – до върховете на хълмовете. Това място бе чудо. Имах невинния и сакрален импулс да се съблека гол, за да види Бог, че не крия нищо, и да му благодаря за кошмарния път дотук, който бе бариера за тълпите.

Да му благодаря и за това, че бе създал повечето хора с овчи души и овче поведение, за да се бутат доброволно из бетона. И като се огледах, видях, че дошлите преди нас вече го правеха. Именно по този начин. С по едно парче плат на мястото на смокиновия лист.

Или без.

Единствено това, че всички някак ритуално привечер изнесоха хранителните си отпадъци около скупището ни, вместо да ги приберат в торби, ми се стори скандално. Но го приех като странно жертвоприношение. Защото туристите го правеха масово и внимателно, че да бъде случайност, лош вкус или криминален порив. Сякаш нарочно оставяха хранителни отпадъци за духове в храстите.

Но това бе само прелюдия. Подготовка за онова, което тълпите биха нарекли ужас, а диваците като нас - Божие благоволение.

Защото след дългото къпане в тихия, заграден от скали залив, леката вечеря на отразена от небето светлина и сладкото суетене да поделиш палатката си с багажа, дойде нощта. А с нея и сънищата.

С далечен и сладък звук на месингов чан островът начена неочаквано представление. Обади се след чана и глух, тъмен звук на тежка хлопка. От тези от черна ламарина, които носят на вратовете си големите овни и правещите се на зверове кукери.

Планината полека започваше да „пее“ откъм женския манастир.

Дрънкането наближаваше към палатките отвсякъде. И бе хаотично. През клепките си благодарих на Бога, че не сънувах реклами, а като се уверих, че съм буден, изпаднах в благоговение пред неговите тайнства. Извадих глава през мрежата на палатката и огледах, като подводничар, в кръг. Целият залив и планината бяха пусти и неподвижни. Сякаш хиляди призраци носеха звънци между храстите и дърветата, за да платим с данък „страх“ присъствието си тук. И как не! Звънът ставаше все по-ясен, все по- близък, реален и обсаждащ. Докато не ни заля отвсякъде.

В тъмното започнаха да се различават сенки между дърветата около лагера. Шептяхме си между палатките, изненадани от стотиците кози, които шетаха в нощта и пасяха между храстите.

При всяко движение на животните  чановете звънваха, а хлопките дрънваха, когато едри пръчове скачаха от камък на камък.

Стадото беше от полудиви животни – наближаваха плажа предпазливо, ядяха от онези изхвърлени отпадъци, които бях видял вечерта специално да се слагат около лагера, и побягваха при всяко движение или звук от палатките ни. Стотици тасоски кози ни оказваха честта да дойдат до нас в тъмното. А лагерът гледаше благоговейно. На светлината на луната се виждаха шведи, италианци и французи, седнали отгоре на покривите на кемперите си – едни с чаши вино в ръце, а  други със записваща техника.

Една коза душеше въздуха и пристъпяше плашливо към нас.

Двете й козлета останаха предпазливо в сянката на дъбовете. С голямо раздвоение тя направи още няколко стъпки, лапна края на голямо зелево листо и тичешком се върна при малките. Козлетата загризаха  листото направо от муцуната й. От една каравана се чу спонтанно женско „О, мама!“ и всичко пак утихна.

Бяхме зрители по бельо в специален спектакъл от дълбините на времето. Беше тайнство. Заради морето бяхме дошли, а попаднахме в резерват за стари времена. В епохата на  Ахил и на Омир хората по тези острови са разчитали на мляко от овце и кози и на риба от водата. Тогава е нямало туристи, а масовото слизане по брега на чужденци се е посрещало не с кафе, а с копия и извадени мечове.

Животните отминаха лагера и звънът им се отдалечи. Продрънкваха далече. Щяха да пасат като таласъми през цялата нощ. Защото, както ни каза Янис на другия ден, в жегата на деня пладнуват в козарниците под манастира.

Светлините на кемперите заизгасваха. Романтиците допиха чашите си в тъмното и всички се потопихме в сънищата си. Завити в плясъците на вълните. И охранявани само от една огромна пълна луна, която излезе от водата и застана на смяна.

Това беше. Живяхме седмица в този коктейл от девствен плаж и древни нощи. Западняците през деня сваляха велосипедите си от караваните  и уж на разходка отиваха до далечното село Алики да купуват хляб, с който да нахранят нощта. Всеки събираше обелки, трошички, омекнали плодове, недоядени сладкиши и безсрамно ги хвърляше между храстите. Сякаш минирахме лагера си. Всъщност оставяхме примамки за приключението. Никой не изруга през нощта, че му се спи. Никой не произведе звук в тъмното, с който да изплаши животните. Всеки имаше надежда да ги види колкото може по-отблизо.

С Янис през деня пиехме бира под тентата на караваната и си говорехме за острова. Дори един ден ми показа козарниците под манастира. Разбрах, че стадото е на обителта и че го има тук, откакто са издигнати стените му. Все пак и монасите пият мляко и ядат сирене. Дадоха ми два извити рога от главата на стар местен козел. И разбрах, че земите, горите и маслините в ниското са манастирски имоти.

Като всички хора и ние много пъти се зарекохме да идваме тук всяко лято. И не отидохме повече. Останаха скъп сувенир вечерите, в които тихо се събирахме, без да знаем езиците си - норвежци, хървати, румънци, германци, датчани, белгийци, французи... И сравнявахме качествата на националните си напитки. А после чакахме да заприиждат хлопките на козите и да се смесят със съсъка на морето. И на фона на ярка луна  да ни лъхне острата и брутална  миризма на пръч, който хлопа тежко под маслините и с вертикални дяволски зеници следи да не би козите и козлетата му да се сближат много с чуждоземците.

 Разказът е от книгата на Николай Илчевски  „ Репортажи от нищото“.

НАРЪЧНИК НА ЩАСТЛИВИЯ ЗЕМЛЯНИН

Книга със съвети за разумен и почтен живот. Част от житейския опит на писателя, представен достъпно и без излишна дидактика. Моралните ценности, правилата и принципите за успешен и щастлив живот са предтавени с чувство за хумор и самокритичност, привилегия на изпиталия ги в своя живот човек. 112 страници, твърди корици. Творбата е финансирана от Община Пловдив по Компонент 4 „Произведения на пловдивски писатели и важни за града издания“

Купи сега

ДЕН ПЪРВИ ОТ ПРОЛЕТТА

 

Един накокошинен врабец кацна по изгрев на прозореца и погледна в стъклото. Не разбрах дали се оглежда или ме проучва. С телени крака и стар перушинест шлифер заподскача по перваза, за да търси семка между олюпените от вчера слънчогледови зърна.

Разбрах поканата и излязох да заредя хранилките. На улицата локвите търсеха небето като слепци - с ледени пердета на очите.

Сливата се бореше със собственото си раждане - едва удържаща белоцветните си бебета да излязат в безпчелния режещ въздух.

Извиках пролетта по име, но тя не се обади. Една котка от съседната плевня, свита на кълбо в мекото сено, вдигна глава и се взря в мен. Протегна се, а под корема й видях между котетата да се спотайва и тази, която търсех.

Влязох обратно в къщата и погалих печката. А тя изхълца с малко дим през вратичките.

Водата за първото кафе беше готова.

Добро утро! - ми каза денят, който не знаеше чий е.

-Добро утро! - отвърнах. И го осинових, за да не се има за излишен и нечакан.

УБИЕЦ В ПЕЧКАТА

 

Когато живееш с жена, трябва да се грижиш за нея. А когато имаш печка - трябва да я чистиш. И жената и печката могат да ти донесат изненади, но понякога желязото те ококорва повече.

Тази сутрин докато чистех вчерашната пепел намерих твърдо парче в пепелта. Помислих, че е отломка от огнеупорните тухли, но керамиката не дрънчи така по скарата. Магнитът показа че е желязо.

Е няма откъде да влезе в камерата това парче освен да е било като троянски кон в някоя цепеница. А няма как така раздробен метал да влезе в ствол и да обрасне, освен ако не е летял с висока скорост. А така летят в гората само осколките от снаряди. Затова човек, когато си купува дърва от горско стопанство в чиято територия има и военни стрелбища, трябва да е готов и на такива срещи.

Ето така тази сутрин заварих един убиец да спи в пепелта. И си помислих колко различни са войните от филмите от тези на живо. Виждал съм на бойни стрелби какво причиняват дулата на танковете и на артилерията когато бълват телеграмите на смъртта към мишените.

Зад бутафорните цели по склоновете земята завира от пронизващите я отломки, хвърчи кора от дървета, падат цели клони отсечени от щрапнели.

Налюспени камъни и пробити стъбла, поели куршуми и парчета метал, остават да немеят след сигнала "отбой".

Гората мълчи с надробени листа, които никоя гъсеница не може така да оглозга както ларвата на учебната или истинска война. Когато видиш това, никога няма да ти дойде фантазия да си войник. Нито свидетел.

Затова по-спокойно, каубои и мераклии, които ръкопляскате удобно от клавиатурите по повод на който и да е въоръжен конфликт. Днес намерих една осколка, надявам се неосъществен убиец, в печката си. И ми стана страшно от поразяваща сила с която е проникнал в бука. А войната има милиони такива пратеници.

ХОРАТА, КОИТО НЕ ПРИЗНАВАХА СМЯНАТА НА ЧАСА

Имаше едни хора, които не си променяха часа по лятното часово време, колкото и останалия свят да въртеше и плетеше стрелките на своите стенни, ръчни, крачни и всякакви други часовници, когато го изкомандват от новините.

Те лягаха и ставаха по единственото астрономическо време, което познаваха още от далечното си детство.

Беше странно, когато отскачах до тях в летните съботи и недели, да гледам, че те живеят един час назад от всички. А обяснението защо го правят беше наглед много странно.

- Заради животните. Кравите са свикнали с часовете на извеждане, с часовете на доене и с часовете на лягане в обора. - казваха те. - И ние само ги стресираме като два пъти в годината им сменяме режима. Ти знаеш ли какво е през лятото да влезеш в обора и да вдигнеш животното да го доиш, а то още сънено преживя? Кравата не може да разбере защо веднъж е така, а друг път- иначе.

Тези хора бяха пенсионери и предпочитаха да имат разногласия за часа с останалите хора, но не и животните си, които им бяха част от семейството.

Те предпочитаха да натоварват себе си с постоянни преизчисления кога всъщност започва сериалът им по телевизията, и кога започва филмът, който очакват, отколкото да стресират животните, благодарение на които си помагаха финансово.

За някои това може да е дивотия, за други да е странност, а за трети да е измислица. За мен е просто преживелица и морал. Това е уважение към "съдружниците" в семейството. Защото по тези земи хората са имали крави и кокошки, хиляди години преди да се появят чиновниците и политиците. От което е ясно, кое е първо и кое по-важно. Изкушавам се да направя дори една метафора, че първо са били кравите, а после са се появили кърлежите.

Тези хора, за които разказвам, бяха моите родители.

На тях дължа не само появяването си на света, а и много от моите разбирания, между които и самодисциплината. Затова ставам всеки ден в пет - защото и аз имам стада - макар и от думи.

А после гледам все около 7 да сложа по някое изречение и тук.

КРАДЕЦЪТ НА СЛАМА

 

ПАК СТАНАХ БАЩА !

Преди почти четири години излезе от печат книгата ми "Записки от селската кръчма", която ме запозна с хиляди хора чрез дирекните представяния по селища и чрез изложенията за книги в различни големи градове.

Днес, благодарение на всички утрини, в които бабувам на изгрева, ще взема от родилния дом сестрата на "Записките". Тя се роди вчера и е на размер и тегло, както кака си.

И аз като всички щастливи бащи съобщавам радостта си на приятелите, без да обявявам името на бебето.

Приемете ме както искате, но ми е интересно дали някой ще иска още днес да му изпратя продължението на "Записки от селската кръчма, без да знае името на книгата и без да е виждал цялата й корица. Разказите са 85, форматът е голям, цената е същата.

272 стр. формат 240х160, 85 разказа,познатия ви стил от "Записки от селската кръчма"15лв

Все така държа на истинността по отношение на фактите, за да не засенчвам с измислици уникалната изобретателност и вкус на обикновенитенеобикновени хора, на които е посветена тази книга.