ДО ОНОВА МЪЖЛЕ - БЕЪР ГРИЛС, ( водещият на „Оцеляване на предела”, „Измъкни се жив!”, „ Бягство от ада” и „В най-лошия случай” на Discovery chanel)

ЧЕСТИТ ОСМИ МАРТ, ПАЛЯЧО!!!

Здравей, Беър!

Светът видя как сам се провъзгласяваш за цар на оцеляването по телевизията, но искам да ти кажа, че тази титла е куха като кратуните в двора на леля Миче.
Време е да поядеш малко ряпа в някое българско село, за да разбереш какво е истинско оцеляване, а не да ми дъвчеш живи гущери и жаби, докато екип от 20 души ти приготвя маса отстрани на камерата. А масажисти и гардеробиери, те дундуркат като оакано бебе, за да можеш да се спуснеш по следващото дърво и да скочиш в следващата локва. Наглостта ти стигна дотам - да влачиш по поляните и самия американски президент, за да го учиш на яде пъпки, но това са си ваши англосаксонски лиготии. И рекламни техники.
Нека да ти разкажа какво виждам около мен, докато ти се правиш на мъж от екрана.

СТРИНА ЗЛАТА ОТ СКАЛИТЕ НАД КАНЬОНА

Стрина Злата от с. Върбово е една корава жена, която над 20 г живее сама в една каменна родопска къща – на 7 км от най-близкото населено място. В каньона „Гърлото” на върбовската река. С две крави, за които сама се грижи, чакайки веднъж в месеца някой роднина да мине да я види. С картофите, които сама отглежда, с лука и т.н. И с библия в ръка. Докато ти отхапваш главите на невинни влечуги, донесени ти от продуцентите, тая жена на над 80 г. сама изражда кравата и сама цепи дървата.

ЖЕНА ЗАЩИТАВА КЪЩАТА СИ ОТ МЕЧКА

В село Глогино, в община Давидково, преди години, мечка беше влязла в един двор да изяде прасето. Мъжът чул шума в полунощ и пратил вън жена си да види какво става. Изненаданият звяр оставил разкъртената кочина, но разкъсал жената, та едва я спасиха. И тя пак там си живее.
Ако на теб ти се случи такова, няма да излезеш повече от Лондон.

ДА ОЦЕЛЯВАШ НА ИНАТ

На пейката под моя прозорец всеки ден сяда една жена с пенсия, колкото струва една чекийка - от тия дето продаваш по целия свят с името си. Тя живее с толкова пари на месец, че ти с тях не би оцелял дори в средата на супермаркет.
Тая тиха жена има предписани лекарства за 50 лв на месец, но не ги купува, за да има за олио и хляб. Радва се на всеки ден, както ти се радваш, когато излезеш от снега, в който уж си спал и лекарският ти екип те завие с грейки и нови гащи. Тя оцелява не просто в храстите, а в средата на разбутана държава и в още по-безхуманна икономическа действителност.

ЛАМЯТА И ОХЛЮВИТЕ

Една друга жена, на която й викат Ламята, в Карловско, по цяла година прави зимнина, за да й остане пенсията. Пари, които да даде на внука си за следване. За да не купува зърно, тя по цяло лято чупи с чукче събрани по полето охлюви, за да подхранва кокошките. Когато е сухо и охлювите се скрият (ти добре познаваш тези моменти) тя копае градината и помага на съседката. Нищо че е на 78.
Смятах я за варварка, докато не видях ти какви ги вършиш. Ела, момче, да се пребориш с петела й, вместо да убиваш нещастни змии в джунглата. Шест килограмов кукуригалник, с шпори, колкото ножа ти. Можеш да бъдеш чирак на тая българка, когато в есента започне да коли кокошките, за да ги консервира за зимата.

МАЙСТОРКАТА НА ОГЪНЯ

Познавам една млада българка. 31 г. По професия лекарка. По душа фотограф. Която за разлика от теб постоянно живее в гората през отпуската си. Залагам си дипломата, че по-бързо от теб ще запали огън с магнезиевата ти пръчка. А за палене с пет зрънца калиев перманганат може и да не си чувал. Ще те скъса и с чакмак, и прахан, ако двамата живеете във влажна гора. Ще снима по цял ден, а вечер ще ти готви листа в канче, докато свикнеш да й викаш „мама”.

ЛЕTЯЩАТА ЛЕЙДИ

Не мога да отмина и любимата си журналистическа героиня – леля Тинче. Която на 88, всяка година по 2 пъти лети от Пловдив до Париж, за да помага за отглеждането на подрастващите си правнучета, А когато не е „на мисия”, бодърства в апартамента си-толкова сама, колкото ти не си бил през всичките си години, докато правиш бутафорните си скечове по оцеляване. Тя живее, за да помага. А ти се правиш, че живееш – заради банковата си сметка.

КАТО В КАМЕННА ЕРА

За десерт ще ти разкажа за едно семейство от махала Сливово, под висините на Родопите. През 2011- срещу 2012 г в България имаше цял месец корави студове. Под минус 25 градуса по Целзий. И там, в Сливово паднал метър сняг и затрупал всичко. След 10 дни горският минал през махалата и видял, че от къщата на тези хора няма разровена пътека. Обадил се някъде по телефона. И на другия ден дошъл екип на гражданска защита – с носилки, аптечки и най-вече с празни за попълване некролози.
Но като разровили до вратата на къщата, чули гайда. Вътре дядото мърдал пръсти върху гайдуницата, а жена му пеела, докато плетяла поредния вълнен чорап. И се смяли на „спасителите” си

ТОВА Е ОЦЕЛЯВАНЕ, ЩУРЧО!

Е, Беър, ти имал ли си такива подвизи? Или само тези лиготии – да скачаш във вирове и да си пиеш пикнята.. ?
П.П. Аз и всички около мен те молим да не ядеш повече беззащитни животни пред камерата, за да изглеждаш корав. Не си ли чувал за изчезващи видове, няма ли норми за тези ти сцени? Даваш лош пример.
Ако си толкова смел, ела да се бориш с петела на Ламята, с телето на баба Въла, което като скъса синджира, овършава двора като манеж, докато 3 мъже го приберат обратно.
Или просто ела да поживееш в България като редови човек. За да усетиш истинския вкус на оцеляването. И цената му.

Каня те най-сърдечно в родината ми, където жените освен смели, са и най-красивите. Ще научиш много.
Пиши ми на ilchevski@yahoo.com. Или направо тук.
И не плаши много децата!

AVE, РОБЕ!

1.

СВОБОДНИЯТ

Спартак беше роб. 

Но разклати Рим, взе Везувий, прекоси „ботуша” до Корсика и се върна на север до под 
Алпите. Нямаше кой да го спре. Разпъваше на кръст пленени легионери, за да почувства и господарят, участта на роба. И да докаже, че властта и робството са относителни и временни. 

И пред проходите към родината си, се спря. Нямаше нужда да бяга, за да е свободен. Защото 
се беше превърнал в такъв.   И всички 20 000 души с него се обърнаха обратно към Рим. За да умрат в слава, вместо, 
оттатък планината, да станат пак пастири, грънчари и бавачки на внуци си.

Коперник бе рожба на крепостно време, но живя по- възторжено от всички свободни. Пътуваше сред звездите, когато всички отричаха да има други светове. А после остави пепелта си на робите, а духът му с пламъка отиде при светилата.

Мунчо беше роден в робство. Но живя свободен от страховете и предразсъдъците на 
внимателно живуркащите. И умря със смъртта на героите. Мойсей бе роден роб, но стана така,че беседваше свободно с Господа. Защото захвърли свободата си и взе съдбата на робите за 
своя.

2.

РОБЪТ

Иван Дмитриевич Червяков беше свободно роден. Но веднъж в театъра кихна във врата на 
генерал Бризжалов. И стана една такава чехова история, че той умря от притеснение. Защото 
робската му душа, не намери покой приживе.

На Оборище от всички поканени на годеж със Свободата един се отказа и я предаде. Да не би наистина да дойде. И остана какъвто беше - роб.

Петкан беше роб на един бял - Робинзон Крузо. От друга страна, тези двамата – роб и господар, бяха затворници на остров, които страстно планираха свободата си.

3.

И попита гнидата: 

 „ПЕТ ВЕКА” КАКВО??? 

Кой съм аз да кажа дали е било класическо робство? Щом „моите” чиновници говорят за федеративно сътрудничество.

Но когато могат да ти отнемат детето за еничар, да те убият без съд и присъда, да те грабят, 
обезчестяват и отвличат безнаказано, определено си роб. 

Ако можеш да наблъскаш едно село в църквата му и да я запалиш, си робовладелец. Все  едно дали си башибозук в Перущица от 1876 г.  или си янки от 1970 г във виетнамското село Сонг Ми. 

Ако четири държави като Румъния, България, Сърбия и Черна гора наричат, едновременно и 
независимо една от друга, една война „Освободителна”,  то тя е такава. Без уговорки и без тълкувания. Свободата е обратното на робството. Така че, ако някой празнува ОСВОБОЖДЕНИЕ, недей да бъдеш безгръбначна министерска гнида и да тълкуваш какъв е бил преди да стане 
свободен.

4.

„ЗАВИСТТА НА ЕДНООКИЯ”

Свободата е като капитулацията. Бива условна или Безусловна. 

Безусловно свободен е този, който е независим от материалните подробности и ограничения. 
Т.е. този, който не се страхува за живота си. 

Условното робство и условната свобода...

Окованият в клетка мечтае да е роб в затвор. Затворникът мечтае да е магаре в каменоломна. 
Окованият каменар мечтае да пълзи по цял ден в зеленчуковата градина. Робът от полето 
мечтае да е прислуга в къщата... Готвачката сигурно би искала да е секс робиня в леглото на господаря. И т.н. 

Ето какво написа Достоевски във военния си дневник от 1877-1878 г:

„... ние тръгнахме от бреговете на Финския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, цветя,  плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите, и като връх на всичкото по три православни църкви на всяка джамия — и ще се бием за вярата на поробените!”

Техният грях, на тия с белосаните къщички бе, че не са пропити мужици, а трудолюбиви и борбени балканци. 
Господин Достоевски, как можахте да напишете това?! 

Да, да..., разбирам. Нямало  е как да знаете, че вашият император, преди да ви хвърли на Балканите, се е уговорил с австро-унгарския си колега в замъка Райхщад, кое да бъде освободено и кое завзето. 
И какъв трябва да сте бил, за да завидите за пет саксии с мушкато и две ябълки....??? 

Само робът има по-малко, г-н Достоевски.  Иначе поклон пред таланта ви.

5.

ТОПОНИМИТЕ И СЪДБОВНОТО

ИМ ЗНАЧЕНИЕ

Краят на Освободителната война е в познатото Сан Стефано. 

Оригиналното му име "Айос Стефанос" е гръцкото наименование на Свети Стефан. През 1203 г. латинската армия на Четвъртия кръстоносен поход акостира на брега на Сан Стефано, за да превземе година по-късно Константинопол. 
По време на Кримската война, тук са разположени френските сили. 

В началото на 20 век селото има предимно християнско население — гърци и арменци, което се изселва в Гърция след Гръцко-турската война (1919-1922). 
Селото получава настоящото си име Йешилкьой (Зелено село) през 1926 г. съгласно тогавашното законодателство, изискващо всеки населен пункт в Турция да има турско име.  

ПРОСТО И ЯСНО. Ето как една държава сломена от войни и колабираща в себе си под 
натиска на съвремието, взема едно решение. Революции, велики сили, войни, дипломация ... смачкват Османската империя и тя губи половината си територии. Но това с имената има за цел да сложи край на тълкуванията.  Точка. Било каквото било. Това е държавата. И затова е 
Държавата.

Как стои въпросът с топонимите в свободна България? 

Не преди 138 г, а сега – в 2016 г.

Започваме от най-високия връх – Мусала. Значи: „Мус Аллах”.

В центъра на самата столица са „петте кьошета”. 

По диагонал на картата е Дуранкулак.

В средата е Пловдив, наричан с такава „трогателна любов от кореняците, „Филибе”! Със 
своите седем хълма:Джендем тепе, Бунарджик, Сахат тепе, Джамбаз тепе, Таксим тепе, Небет тепе. 
Само седмият хълм се казваше Марково тепе, но пък него го няма вече. Други места 
официално означени и 
неофициално битуващи в този български град са Хисар капия, Герджика, Кючук Париж, 
Кършияка и т. н.

Минералната „столица” на държавата е Хисаря, а един от най-героичните градове е  Батак. Следват Бакаджиците, прословутото Карадере на морето, самия 
Балкан, Бегликташ, калоферския Джендем и т.н. 

Всеки може да допише сам. Това е една странна екскурзия върху картата на родината.

Чиновниците са прави за едно – за присъствието. 

Но не като аналог на робството. А като негово продължение. Сега и навсякъде. 

Е, ако сте жител на Анкара и дойдете на една разходка в тази част на Европа, какво ще си 
помислите, слушайки звученето на толкова много имена на места?

6.

БЪЛГАРИН ДА СЕ НАРИЧАМ -

ПЪРВА РАДОСТ Е ЗА МЕНЕ

Балъков е велико име в българския футбол. Спор няма. Както няма спор за професионализма 
на телевизионната репортерка Домусчиева. И Ахчиева също. Имаме велик оперен глас – Гяуров. И съвременен актьор Токмакчиев. Един от партийните стълбове е Кадиев. А друг 
роден депутат – Герджиков. 
В Европа сме представени от националиста Джамбазки. Имаме професор Мермерски, певец Кедиков и дори национален герой – Караджата.

Ето и малко редови фамилии – Баджаков, Таушанов,, Сербезов, Кафалиев, Саръиванов, Пехливанов, Башиев, Киряков, 
Карагьозов, Мерджанов, Кантарджиев, Пайтаков, Караджов, Абрашев, Калъчев, Джамджиев, 
Башиянов, Кехайов и стотиците други. И още много вариации с  „кара”.

Сигурен съм, че всеки нормално владеещ турски език ще догади  повече за произхода на тези фамилии отколкото носителите им. Аз, как без речник да знам, че Кидиков е равно на Котков, а Кадиев - на Съдиев. 

„Част от българската именна традиция се основава на турските прякори за раята...” Така пише в едно сериозно издание на БАН – Българската академия на науките!

Ако ви е скучно, вземете списъка на депутатите в кое да е народно събрание и попрочетете 
имената извън тези на ДПС. Или просто се заслушвайте и зачитайте целенасочено. Предстоят ви вълнуващи открития. Да ме прощава и г-н Каракачанов!

   

7.

КОЙ ЗА КАКВО Е ВИНОВЕН?

Тези хора не са виновни, че родителите им са дали такива фамилии. Нито мога, нито дори си 
помислям да ги съветвам какво да правят като големи. Просто подреждам факти. Само факти. И мисля.

Мисля, аз как бих се чувствал, ако отида в Одрин и тръгна да пия кафе по места с такива 
имена – Петоъгълникът, Мома чаршия, Петков сокак, Момчилово кале, Стойчев камък, Биляна кая...? И няма да ви лъжа- ще се замисля, защо са такива. 

Какво бих си мислил, ако дотам пропътувам през Гогошевица, Кичук река и т.н. А в 
телефонния указател една пета от измирските фамилии са Гочоолу, Радкоглу, Стояноглу или Никологоглу.

Е, помислете сега за реципрочните чувства. Как да се чувства един анадолец тук, освен като на разходка в периферията на империята.

В началото на годината имаше скандал – дали е било робство или присъствие.

Според мен робството е било 500 г и е свършило през 1878 г. Присъствието е сега. 

И се поддържа с помощта на хиляди, хиляди, хиляди българи. С речта и с имената им. Дали е 
късогледство? Или лекомислие.  Все едно. 

Ако вие сте Империята, бихте ли погледнали насам? И с право ли? Ако безброй топоними на 
картата, хиляди думи в езика и хиляди фамилии в ЕСГРАОН ви зоват. С разбираемо само за вас значение.

 Това  са фактите, читателю.

за финал

Библията

Второзаконие 15 глава

12) Ако ти се продаде брат ти, евреин или еврейка, нека ти слугува шест години; а в седмата година да го изпратиш свободен от при себе си. 

..... 16) Но ако той ти рече: Не излизам от тебе, - понеже обича тебе и дома ти, защото е добре при тебе,  (17) тогава да вземеш шило и да промушиш ухото му върху вратата, и ще ти бъде 
роб за винаги. Подобно да сториш и на робинята си.

Край.

Честит празник на всички съотечественици! 

На дупедавците – мир!

ЛЮБОВТА Е ЖИВА И ПРАВИ ЧУДЕСА ДОРИ В ТОВА ТИХО ПРИСТАНИЩЕ ЗА МОРНИ ДУШИ

Предразсъдъкът „старчески дом” отпада, списъци с желаещи ...

Изразът  „старчески дом” в българската народопсихология от 20 век е свързан с грозни представи – деца гонят родителите си, оставят ги в старчески дом, престарели хора остават без жилище и средства – отиват  „да изживеят последните си дни” в подобни места.... Митове като тези са догми с минал срок и не отговарят на реалната действителност към днешна дата. Така ли е обаче?

Догмата, че тези институции са за ненужни хора,  е безумно остаряла. Поне, ако се съди по живота в пловдивския дом за стари хора „Свети Василий Велики”. Който прилича повече на студентско общежитие, отколкото на тъжен „склад”  за дядовци и баби.

В известната сграда на Коматевско шосе в Пловдив, покрай която хората  минават и суеверно си пожелават да не стигат до нея,  се живее добре, дните имат смисъл, а обитателите й -  мотив за действие. Капацитетът на сградата е за 200 души, които повече се страхуват да не загубят правото си да живеят в нея, отколкото да съжаляват, че са настанени. Защото стотици чакат да дойдат тук.

Фрапантно доказателство в тази посока е една любовна история, разиграла се преди години.

”Тук е един малък рай, за възрастни хора, ако не са вкоренените предразсъдъци в обществото – казва директорът на дома Петя Тухлева - Домът е със свободен режим  в денонощието. Имат право на 4 месеца отпуска в годината, през което време им се пази мястото тук.  Всички са в една възрастова група, със сходни интереси и опит. Нямат конкретни грижи, тревоги... Няма го стресът от икономическата обстановка, от конфликти с по-младо и агресивно поколение, няма го пренебрежението, в което се давят в нормална обществена среда.... А знаем, че стресът е най-големият убиец. Те се съхраняват тук. Потребителите на тази социална услуга при нас живеят по-дълго, отколкото връстниците им навън.  И смея да твърдя: по-качествено.

Пенсиите им ги носят на място, имат лекар, чистачки, медицинска сестра, готвене...

Единствената им грижа е да общуват помежду си.   Имат редовна смяна на спално бельо, медикаменти,  качествено обгрижване,  отопление, топла вода, охрана...

Петя Тухлева твърди, че

това е единственият дом в България с толкова малка такса.

Например, в този февруари е била 160 лв. - зимна такса за ползване на всички услуги.  „Но  лятото бяхме  паднали под 100 лв. месечна такса. Срещу това имат всичко, което изброих по-горе, плюс три хранения на ден, медицински, социални и административни услуги. И  от тези месечни такси, за които говорим, те плащат само 70 процента - другото се поема от националния бюджет. Легендите, че им вземаме всичко  и те са едва ли не заложници, са пресилени. Хората тук си разполагат с пенсиите, като връстниците им навън. Има нормативна база за определяне на таксата. Това е делегирана от държавата дейност – сградата е на общината, а издръжката е от държавата. Място за чиновнически своеволия няма.

Затова  желаещите да бъдат настанени тук са много. Не мога да кажа колко, но са много“.

ТАЙНАТА НА

НИСКИТЕ ТАКСИ

Голямата промяна е дошла със смяната на типа отопление – от нафта на природен газ. Оказало се е 10 пъти по-евтино.  . Със спестените средства са повишили качеството на изхранване и услугите за потребителите.  

Преди три години община Пловдив е дофинансирала газифицирането и ремонта на кухненския блок, а т.г. ще помогне с пари и за  ремонта на покрива, който тече от много години.

Ръководството на дома държи да подчертае, че допълнителните средства за газификацията и за кухнята, както и за предстоящия ремонт на покрива, са получени с многото усилия на съветника от коалиция „Кауза Пловдив”,  Константин Георгиев, и Георги Титюков, който и  като зам. кмет по социалните дейности в общината, и като сегашен кмет на район Централен, са направили  много за прокарването на това решение през общинския съвет.

Петя Тухлева е директор тук от  2012. И не иска да говори много за положението в което е заварила дома. Само казва: „С добра воля и чисти намерения, човек, когато реши, трябва и може да постигне всичко! В живота няма „не мога“, има „не искам“, а аз трябваше да оправдая очакванията и да задоволя надеждата в очите на тези 200 възрастни човека, които ме посрещнаха с плахо недоверие в началото!  Те са като нашите майки и бащи и с нищо не се различават от тях.”

Сега домът има кабинет по трудотерапия. В него мнозина доброволно се ангажират с творчески дейности – правят пана, мартеници, картички и дори поддържат информационно табло на входа на дома, което си е работа, колкото направата на малък вестник. Когато Петя е дошла, такъв кабинет не е имало. Сформира и танцов състав - плахо започват с  трима танцьори. Сега танцовият състав е от близо 20 души. Отделно е клубът „Сръчни ръце”.  За любителите на таблата, шаха и други такива занимания има места за „тихи игри”. За тях се правят редовни турнири.

За изкушените от изкуствата има киносалон, в който най-харесваната колекция филми е поредицата „Стоте най-добри български филма”.

ИДВАЩИТЕ СА СТРЕСИРАНИ, НАСТАНЕНИТЕ - БЛАГОДАРНИ

Тук хората са еднородна общност. Животът им е добър и спокоен. Директорката споделя, че държи лично да посрещне всеки новодошъл. Казва, че има такива, които сядайки на дивана, започват да плачат. Страх ги е като деца от промяната. Гледат към роднините, които са ги довели и плачат. Въпреки че са били подготвени вкъщи - при вземането на решението и подаването на документи. После, като свикнат, пак идват в кабинета на директора и споделят, че ако са знаели какво е тук, са щели да дойдат години по-рано.

КЪДЕТО ИМА ЛЮБОВ ИМА ЖИВОТ.

А ТУК ЛЮБОВТА Е ...!

Любовни трепети, перипетии, интриги, закачки, флирт и пълноценни ухажвания, водещи до още по-големи емоции като влюбвания, ревности, конкуренции – всичко, което е в познатия ни светски живот, го има и тук.

Дали любовта се консумира? Персоналът тактично отклонява отговора – „Те живеят по единично или по двама в стая и ние не знаем какво става вътре.” Така както управителят на реномиран хотел не знае какво правят гостите на хотела от вътрешната страна на вратата.

Все пак дават оценка:  Хората тук са освободени от грижата „какво ще кажат децата?” А децата понякога са жестоки: „Мамо, тате...как не те е срам на тези години?”

За любовта няма граници и възрасти. Ако признаваме това и приемаме тези хора като равни – те имат право на любов, чувства ... всичко.

ДАМИТЕ  КАНЯТ И ДАМИТЕ ИЗБИРАТ.

Да, тук много прилича на студентско общежитие. Само възрастта е друга. Свободни хора. Желаещи емоции. Вместо стипендии, има пенсии. Може би единствената съществена разлика е, че жените са  повече от мъжете. И не рядко за наперените и чаровни дядовци стават раздори. Обещахме да не пишем, че се е стигало до съд между баби, които не могат да си разделят един дядо. Просто ще подчертаем пак, че тук животът си е живот на обороти. По-бавни, но не чак толкова, колкото ви се струва, когато четете табелата „Дом за стари хора”.

Тук има и две семейства, които са създадени на място – от хора намерили душите си по коридорите на дома.

Щастието иска да си гладиатор и съзерцател (Но, ако си само едното, ти е спукана работата)

„Няма път към щастието. Защото то е в самия път”.

Представите на мнозина по този въпрос могат да се онагледят. Не срещащите щастието са две основни групи – амбициозни плановици, готови да го догонят и охлюви, чакащи да им дойте на гости.

Първата група има такъв план:

Огромна сияйна порта високо на хоризонта, към която драпаш 10-15 години. След безкрайно напъване (образование, кариера, кола, жилище....)  я преминаваш и автоматично ставаш щастлив – завинаги.

Илюзии, илюзии!

Първо не познавам човек, който да е стъпил на  хоризонта и после – дори да изпълзиш до такъв рубеж, си останал без нокти, с 3-4 истински зъба в устата и нерви по-тънки от пипалата на онази медузка – ируканджи. Една дума и аха да се скъсат. През това време си платил кървави данъци – лошо отношение към родителите (най-малко мълчалива

небладарност), безкрайно зубкане до прозорец, на който гугутките 5 години се засиняват от „гукане”, неистова работа, планове и комбинации,  пропуснати пътувания, нерви и амбициозни изблици (дори и в леглото с гаджето), отложени срещи с хора, които те обичат, кълване в нета, когато ти пазят място на масата в ресторанта, дори отминатия уличен музикант, който иска да ти благодари с 2 изречения за пуснатата банкнота.

Втората група има друг план:

Щастието е нещо като пиле – все някой ден ще кацне на прозореца. Или поне е пощальон, който рано или късно ще звънне на вратата и ще ти връчи призовка „ Обявен си за щастлив”.

Чакане, чакане, чакане...Поне да проверят в орнитологичния атлас има ли птица на щастието. Щото, като не я знаеш как изглежда, ще зяпаш след всяко врабче, което ти шари перваза с курешки... И ти омеква надеждата, защото никое не чука с клюн в стъклото да ти даде златно ключе. Хвъркат си хвъркатите и, ако си наблюдателен, ще разбереш, че те май всички са щастливи. Тук трошичка, там красива врабка.

Чистят си перата и цвъркат. Гледат залезите и изгревите от клоните, пеят си, гонят се. И не съжаляват кой знае колко, когато шеметно ауди ги превърне в мазна диря по предното стъкло.

Щастието не чука и на вратата. Тези, дето го чакат на шпионката, виждат как другите се натискат пред вратата им, чуват как се кикотят до асансьора, виждат цветята, които ухажващи и ухажвани разнасят по стълбите. Дори в извънредните случаи, когато са сигурни, че снощи то е било  до ключа на стълбищното осветление,  не намират плик на вратата си. А дръзки следи (като от яйчен белтък) по цокъла, оставени от някои, които явно са били ощастливени.

Нещастниците ( не щастливите) твърдят, че го няма, за да оправдаят пораженията си. Но това е все едно да кажеш, че въздухът не съществува, защото не го виждаш. Или че вирусите не са факт.

А то си обикаля невидимо между обикновените чаши, до които хората се гледат в очите, по поляните, на които някой пали огън, по офисите, в които  друг се интересува повече от сълзите на колежката, отколкото от премията си, по лекционни зали, мръсни работилници и ...т.н. и т.н.

Какво да ви кажа – то щастието е като оргазма. Или го получаваш или не. А това, че не можеш да го опишеш, не значи, че не го познаваш.