ИСТИНСКАТА ИСТОРИЯ НА ЕДНО СТРАННО, НО ЛОГИЧНО ПРИЯТЕЛСТВО

Аз съм беден циган - казваще Майорчето. Момент... Не казваше май така. Казваше: А бе, ти си по-голям циганин от мен! - на всички, които опитваха да се пазарят с него.

На Ивайло му викаха Иво Слона – с ударение на „о”-то в Иво. Така се говори в Кюстендил. По едно време циганина от Столипиново започна да говори на странен диалект, напомнящ западните български покрайнини. „И на тоа му развалих говора!” – хилеше се Слона. Горните редове са прелюдия към един документален разказ от района на Аграрния. Разказ, за който не мога да намеря точно заглавие, затова го пускам да съществува така.

Защо Майорчето имаше такъв странен прякор никой наоколо не знаеше, въпреки, че лъскаше обувките на половината квартал и наместилия се в него университет. А лъскаше здраво. Зевзеците се шегуваха, че ако така лъскал бастуна, щял да бъде най-големият шемет в махалата, на което той отговаряше с огромна усмивка. Усмивка, в която липсваше един зъб, а други два, златни, идваха някак си много.

Вземаше по 60-80 стотинки за две обувки, на онова време, и беше доволен както за монетите така и за хубавия лаф, ако се случеше такъв с клиента.

А по отношение на лафа имаше само един човек – един човек, с който Майорчето, ваксаджията, можеше да говори с кеф с часове и дни. Какво точно – идея нямам. Нали знаете как се случва понякога –двама души си пасват от раз - като парчета от счупена чаша.

Така се случи и с Иво Слона, млад безотговорен първокурсник от университета.
Майорчето, истинското име на когото сега не си спомням, беше висок около 160, тежеше не повече от 55, хранеше 6 деца с куфарчето с четките, имаше черни очи и добре гледан мустак – единственото нещо, което можеше да се каже, че е на световно ниво в тази немощна личност.

Слона беше (и е) към 185 във височина, тогава тежеше около 80 ( а сега сигурно 130 заедно с портфейла). На неговите 20 години се подразбира, коя част от тялото му беше на най-голяма почит в собствените му очи и ръце – и съответно най-много използвана. Напук на изпитите и желанията на родителите му.

Като всеки уважаващ себе си кюстендилец Слона въртеше колежките в центрофугата на безотговорните си дни и пилееше пари в „Куцата въшка” – едно от онези евтини заведения около вузовете, които съществуват благодарение на махленските пияници, пенсионерските ракии и остатъците от студентските стипендии.

Майорчето често сядаше в съседната кръчма и също безотговорно пиеше две-три стограмки. И често свършваше парите, изкарани от обувки. Хората го познаваха и му даваха или в заем или го черпеха. Но най-много заеми му даваше Слона. Когато имаше.

Защото в безподобната си страст по веселбите, гаджетата и особено дивите запивания до заран, Слона често оставаше без средства дори за един купон в стола и не само ушите, но и цялата му личност загубваше форма, като ушите на престарял истински слон.

В такива трудни моменти, в началото на познанството си с циганина, Слона вземаше назаем от ваксаджията по 2-3-5 лева и се опитваше да изкара цяла седмица до следващата дотация от родния Кюстендил.

Пушеше евтини цигари, ядеше в стола и караше повече на секс със стари гаджета. Защото старите бройки не искат свалки и промоции, ами най-много да донесат някоя консерва или компот в квартирата. Е, дойдеше ли записът от родителите, Иво първо минаваше през Майорчето, издължаваше се, оставяше му 5 лева да пие няколко мастики, лъскаше си обувките, плюнчеше като истински циганин двулевка и лепеше тройния хонорар на щастливото чело на майорчето. И пак се впускаше в най-голямата си страст – да свири мръсни песни, да пилее пари и да троши онази женска кост, за която се казва, че я няма в чуждата п.....

Защо ваксаджията така обичаше Слона? Заради точността, заради широката душа или заради всички луди неща, които самият той не можеше да си позволи покрай частната „детска градина” у дома. Нямам обяснение. Откак оня камион сгази пияното майорче на сегашния булевард Източен, никой и не може да отговори.

В онези години обаче, тяхното приятелство така се разви, че днес сигурно това, което ще кажа, ще изглежда като измислено. Слона постепенно откри истината за финансите си благодарение на тъмния циганин с четката и златната усмивка. В края на тяхното приятелство Иво оставяше 30-40 % от преводите от Кюстендил на ваксата – като в банка.

Останалите започваше веднага да издухва с различна скорост – в зависимост от това колко беше разгонен, дали имаше сесия и дали му се пиеше много. След „силната седмица” следваше смирен период, в който академията минаваше покрай сандъчето на майорчето, оня му даваше по 2-3 лева от неговите, да изкара деня, и не откликваше на никакви други молби (защото така им беше уговорката).

Майорчето не криеше, че понякога използва парите на Иво за по-едри нужди у дома – дрехи, дърва, ток....

Това беше някаква странна симбиоза. Майорчето с тоя занаят трудно заделяше едри пари, но със същия занаят и не оставаше без стотинки и така успяваше да подкрепя ежедневно нуждите на кредитора си от хляб, цигари и лютеница.

Това е то историята на един студент и един ваксаджия. Когато стана белята Иво не отиде на погребението, защото не научи навреме. Но когато му казаха, плака неудържимо като дете. Плака без да се крие. Плака и в кръчмата, където сядаше майорчето и се напи зверски – както изисква такова приятелство и здравите кюстендилски корени.