Живакът се е сгърчил в корема на термометъра.
Водата виси на пръчки от покривите.
Сняг и мрак.
Някъде плаче куче с вълчи вопли.
Скапаната ни „тенекия” се задавя в баира до планинското гробище.
Трябва да слезем от цивилизования си”остров” и да нагазим в белия див океан.
Трима сме – началник –ловец, придружен от своята сянка – шофьора и любопитен журналист. Три градски души и една пушка.
Седем километра до хижата....
Тъжно е да умреш в такова време. Дори да си животно. Но пушката се приготвя още оттук. Пък каквото излезе – казва ловецът. С шофьора мълчим. Оня се притеснява за изоставената извън селото кола....Лакомо пълним с планински въздух градските си дробове. Друго няма. Ни едно сърце, което да стане мишена.
Все ми се струва, че е на шега. Свивам снежна топка и я мятам скришом в храстите отстрани. Цевта подскача от рамото, завърта се и се взира със саждиво око натам. Шега няма.
****
Дълбоко в планината.
Кучешката артилерия, пред крепостта на ловците, ни прихваща отдалече.
Езеро. Борова гора. Хижа. С веранда.
С мазе за дране на дивеча, с бъчва с вино, с акумулатор за телевизора. Легла. Чаршафи, пижами. Удобни бягства от къщи!
Не ни се радват кой знае колко. Само Димитър, който ни познава и тримата, не може сега да се скрие зад вечно сериозната си физиономия.
Е, радостта си е радост, порядките- закон. Никакви обувки вътре. Другаде може да сте всякакви, но тук – на гости. И ни дума за работа. За прасета може. Може и за лисици. Тоя телевизор от лисичи кожи е купен.,,,
Я свалете зайчето от печката, да опитат вкуса на дивото. Ще опитат и от анасонлийката. Или направо с виното?
Да се червиш, че не си донесъл и залък от града. Студено посрещане, а после – сърца като хълмове.
Ловците горе, прасетата долу! Оня ден видели на стадиона в съседното село девет парчета. Оставало и фанелки да им дадат. Истина, бе!... Започва раздумката.
Вино, печка, истории....
Една цигара за нашия ловец и блаженството ще е пълно. Ритам го под масата – тук не се пуши. Виж, всички излизат навън...
Карай, бе, за госта ще направят изключение... Паля!...
Провокацията не среща примирение. Озъбват се мъжете, зли стават. Почти скарване. Срам, но и радост от принципността. Подвита опашка, неловко самотно пушене вън.
Хубаво е да заспиваш до стара печка. Утре се става рано. Хайката започва още по тъмно. Кучетата сигурно сънуват дири.
***
Снощната сладост е заключена в царството на миналото. Казармено утро. Навличат се шаяци, стягат се колани. Броят се патрони, надзърта се в цевите. Ножовете хлътват в каниите. Надпревара с развиделяването.
Кучетата са побеснели. Казват, че като са в селото, усещали коя е последната нощ срещу съботата...
С първите крачки още се усмиряват. Вървят с наведени глави до краката на господарите. Усещат, че ще получат днес своето. Да се зъбят на всички деца на гората. Ще получат и ласка, ако нагласят нечий живот в обсега на оловото.
***
От седмица покрай хранилките нищо не е идвало. Нашият ловец вече мрънка, че само на халост ще отиде денят. И Димитър го знае това, но му е хубаво.
Личат си тарторите. Ловците, като се разделят по гънките, все с Митьо или с Васил се уговарят...
Продължаваме по пътя.
Тук, долу, в тези шубраци миналата година Димитър се бил с глигана. Два пъти ранено животно – скрило се в храстите. Кучетата не смеят да го наближат. Тръгнал човекът... Изригнали цевите, но не спрели налета. Удар с приклада –страшен сблъсък, - дървото се пръснало! Очи в очи – миг, колкото част от премигване. Кучетата отзад се дерат, но ръцете – празни. Инстинктът ги подложил, за да запази слабините и корема – Бивникът разпорил дясната ръка като хляб. В такива моменти мозъкът работи в свръхрежим: зее улей в плътта, а кръвта още не е шурнала. Трябва сърцето още веднъж да удари. Другите са на пътя с пълни пушки, но трябва да са луди, че да гръмнат. Кучетата се спускат...Ножа!...
Такъв си е тоя Димитър. Изведнъж решава, че много е говорил и млъква. Пущинакът с къпините не може да довърши историята. Не я знае. И белегът на ръката не дава повече информация, освен тази, че всичко е било вярно и не по ловджийски раздуто...
Снощи оттук две сърни са минали...
Не мога да я оставя така тази история. Ще попитам... .
Какъв нюх! Изпреварва ме. Засича ме с друга история:
Бях дете тоя път като го правеха. На ръка всичко се чоплеше. Гледай каква е скала!
Няколко войници се самоубиха от отчаяние. Нормите високи – на луна ги довършваха. Хляб- ей по толкова. Щом поручикът идваше у нас да проси за един крайшник, представяй си.
Ние, воловарчетата, все тук се въртяхме. Изядем половината от храната в торбата, другата на някой войник я подарявахме. Патрони ни даваха за една филия...!
***
Сутринта мъжете нахраниха кучетата с по един комат. Че нямаше друго.
***
Ето, отвързват ги. Псетата тръгват напосоки между дърветата като вещици.
Едно излайва – пипна някаква диря.
След десет минути друго се обажда през два баира. Тихо! Пресичаме крачката, застиваме, да се чуе по-ясно. Как познават чие куче е и какво е вдигнало?!
Ей, имало още гори на тоя свят. Градският ловец и шофьорът останаха преди час на една пътека долу. Като спираме, от дрехите се вдига пара.
Джафкането тече нагоре по дерето и пресъхва. Кучето вие, значи е изгубило дирята. Съжалява. От друго дефиле друг глас се носи. За сърна. Чува се и лаене по глиган. Снегът е затиснал шумата и тревата, едно стръкче не се види. Мъглата пълзи върху дърветата, а най-отгоре е сиво небе. Какво спокойствие, ако ни нямаше!
.... Тъжно е в такъв ден да те гонят за смърт. Някакъв ускорен от лаенето заек уцелва групата ни в средата, пробива разговора като куршум и изчезва. Докато ловците се усетят, вече е на сто метра...
Изгърмяват зад него. За едната ловджийска чест. И за утеха.
Великодушни мъже са двамата. Стара двойка. Не са тръгнали непременно да пълнят раницата. Удоволствие им прави да се ослушват, да дебнат, да играят тази древна игра. Игра е, разбира се, щом не тегне зад нея препитание.
Правят си знаци кой накъде да върви, какво да прави. Нашият ловец, пловдивчанинът, дето се канеше, че ще гърми по всичко що шавне, е по- млад, но не би тичал като прошарения Митьо и като Васил. Пустата страст пришпорва насъбралите се години. От една пътека – към било. От билото в долчинка. Да засече прасето, което кучетата мотаят между баирите. Тоя Димитър! Хем го е страх, че ще получи някой инфаркт, хем притяга снаряжението да не му пречи в бързината.
От височините се откриват гледки..! Спират се очите, за да се охлади и кръвта... И хайде надолу.
... Глиганът е минал през пътя. Точно там, където искаха да оставят пловдивчанина, но той реши, че го изолират по този начин. Тъпо място, но точно оттук минават. Старо скеле им е това – въздиша Димитър. – Ако беше стоял, сега прасето щеше да лежи в краката му. Гледай дирята - може и сто килограма да има!.. Върви го гони.... Сигурно вече е ехей в оня пущинак.
Васил е по-ядосан. И без това тоя гражданин, бивш техен съселянин, не му е много по сърце, ами и какво направи. Туря една псувня на кучето си, което се връща грохнало:
Ах, мързел, сега ще ти пръсна главата! ... Свивам очи, той наистина ще го гръмне, както решително вдига пушката . Онова прикляка на един плосък камък, подвива измръзналите си стъпала към корема и виновно-примиренчески извръща поглед. Още секунда и ... псувня. Присъдата се заменя с цигара.
Следобед е .
Хайката свършва. Една празна гилза само. Чувствам се чист. И ловците не са печални. Без един – „нашия”. Е, хубаво би било да сложим нещо на печката - казват - но и така се случва...
Изуват се старателно на верандата, подреждат пушките. Един кляка пред печката, друг хваща метлата. Трети се заема с масата... Същинско семейство... След осем часа е понеделник.
***
Заради тоя „прахосан” ден „моят” ловец преобърна света, додето не ме заведе в друга дружинка. В равното. Да видя какво се казва лов.
... В здрача фазаните тъкмо бяха накацали за нощувка по клоните на дърветата. Вървяхме тихо отдолу. Изстрелите ги разпартушинваха. Няколко умряха след излитането. После между два водоема чакахме като зенитни установки ятата на патиците. Мързеливо и сигурно...
Оня Димитър беше далече, далече, в планината... между дивите хребети.
Подариха ми две птици и ме предупредиха – човек, като яде такова нещо, може да му се стори, че му е паднала пломба. Не, просто е сдъвкал сачма. Някое от десетките малки куршумчета забити под перушината...
Убиваш и ядеш...
И усещаш вкуса на изстреляното от тебе олово...
Няма коментари:
Публикуване на коментар