ДЕН ПЪРВИ ОТ ПРОЛЕТТА

 

Един накокошинен врабец кацна по изгрев на прозореца и погледна в стъклото. Не разбрах дали се оглежда или ме проучва. С телени крака и стар перушинест шлифер заподскача по перваза, за да търси семка между олюпените от вчера слънчогледови зърна.

Разбрах поканата и излязох да заредя хранилките. На улицата локвите търсеха небето като слепци - с ледени пердета на очите.

Сливата се бореше със собственото си раждане - едва удържаща белоцветните си бебета да излязат в безпчелния режещ въздух.

Извиках пролетта по име, но тя не се обади. Една котка от съседната плевня, свита на кълбо в мекото сено, вдигна глава и се взря в мен. Протегна се, а под корема й видях между котетата да се спотайва и тази, която търсех.

Влязох обратно в къщата и погалих печката. А тя изхълца с малко дим през вратичките.

Водата за първото кафе беше готова.

Добро утро! - ми каза денят, който не знаеше чий е.

-Добро утро! - отвърнах. И го осинових, за да не се има за излишен и нечакан.

УБИЕЦ В ПЕЧКАТА

 

Когато живееш с жена, трябва да се грижиш за нея. А когато имаш печка - трябва да я чистиш. И жената и печката могат да ти донесат изненади, но понякога желязото те ококорва повече.

Тази сутрин докато чистех вчерашната пепел намерих твърдо парче в пепелта. Помислих, че е отломка от огнеупорните тухли, но керамиката не дрънчи така по скарата. Магнитът показа че е желязо.

Е няма откъде да влезе в камерата това парче освен да е било като троянски кон в някоя цепеница. А няма как така раздробен метал да влезе в ствол и да обрасне, освен ако не е летял с висока скорост. А така летят в гората само осколките от снаряди. Затова човек, когато си купува дърва от горско стопанство в чиято територия има и военни стрелбища, трябва да е готов и на такива срещи.

Ето така тази сутрин заварих един убиец да спи в пепелта. И си помислих колко различни са войните от филмите от тези на живо. Виждал съм на бойни стрелби какво причиняват дулата на танковете и на артилерията когато бълват телеграмите на смъртта към мишените.

Зад бутафорните цели по склоновете земята завира от пронизващите я отломки, хвърчи кора от дървета, падат цели клони отсечени от щрапнели.

Налюспени камъни и пробити стъбла, поели куршуми и парчета метал, остават да немеят след сигнала "отбой".

Гората мълчи с надробени листа, които никоя гъсеница не може така да оглозга както ларвата на учебната или истинска война. Когато видиш това, никога няма да ти дойде фантазия да си войник. Нито свидетел.

Затова по-спокойно, каубои и мераклии, които ръкопляскате удобно от клавиатурите по повод на който и да е въоръжен конфликт. Днес намерих една осколка, надявам се неосъществен убиец, в печката си. И ми стана страшно от поразяваща сила с която е проникнал в бука. А войната има милиони такива пратеници.

ХОРАТА, КОИТО НЕ ПРИЗНАВАХА СМЯНАТА НА ЧАСА

Имаше едни хора, които не си променяха часа по лятното часово време, колкото и останалия свят да въртеше и плетеше стрелките на своите стенни, ръчни, крачни и всякакви други часовници, когато го изкомандват от новините.

Те лягаха и ставаха по единственото астрономическо време, което познаваха още от далечното си детство.

Беше странно, когато отскачах до тях в летните съботи и недели, да гледам, че те живеят един час назад от всички. А обяснението защо го правят беше наглед много странно.

- Заради животните. Кравите са свикнали с часовете на извеждане, с часовете на доене и с часовете на лягане в обора. - казваха те. - И ние само ги стресираме като два пъти в годината им сменяме режима. Ти знаеш ли какво е през лятото да влезеш в обора и да вдигнеш животното да го доиш, а то още сънено преживя? Кравата не може да разбере защо веднъж е така, а друг път- иначе.

Тези хора бяха пенсионери и предпочитаха да имат разногласия за часа с останалите хора, но не и животните си, които им бяха част от семейството.

Те предпочитаха да натоварват себе си с постоянни преизчисления кога всъщност започва сериалът им по телевизията, и кога започва филмът, който очакват, отколкото да стресират животните, благодарение на които си помагаха финансово.

За някои това може да е дивотия, за други да е странност, а за трети да е измислица. За мен е просто преживелица и морал. Това е уважение към "съдружниците" в семейството. Защото по тези земи хората са имали крави и кокошки, хиляди години преди да се появят чиновниците и политиците. От което е ясно, кое е първо и кое по-важно. Изкушавам се да направя дори една метафора, че първо са били кравите, а после са се появили кърлежите.

Тези хора, за които разказвам, бяха моите родители.

На тях дължа не само появяването си на света, а и много от моите разбирания, между които и самодисциплината. Затова ставам всеки ден в пет - защото и аз имам стада - макар и от думи.

А после гледам все около 7 да сложа по някое изречение и тук.

КРАДЕЦЪТ НА СЛАМА

 

ПАК СТАНАХ БАЩА !

Преди почти четири години излезе от печат книгата ми "Записки от селската кръчма", която ме запозна с хиляди хора чрез дирекните представяния по селища и чрез изложенията за книги в различни големи градове.

Днес, благодарение на всички утрини, в които бабувам на изгрева, ще взема от родилния дом сестрата на "Записките". Тя се роди вчера и е на размер и тегло, както кака си.

И аз като всички щастливи бащи съобщавам радостта си на приятелите, без да обявявам името на бебето.

Приемете ме както искате, но ми е интересно дали някой ще иска още днес да му изпратя продължението на "Записки от селската кръчма, без да знае името на книгата и без да е виждал цялата й корица. Разказите са 85, форматът е голям, цената е същата.

272 стр. формат 240х160, 85 разказа,познатия ви стил от "Записки от селската кръчма"15лв

Все така държа на истинността по отношение на фактите, за да не засенчвам с измислици уникалната изобретателност и вкус на обикновенитенеобикновени хора, на които е посветена тази книга.

ПРЕПОЛОВИХМЕ ДЕКЕМВРИ

 

Хората по селата започнаха да се утаяват по къщите си - заради необходимостта да наблюдават остатъчната ферментация на виното и на киселото зеле. И заради колективното скубане на пуйки, кокошки и гъски за фризерите.

А тези в градовете - да чакат новогодишната програма по телевизията и да се чудят в кой ресторант да резервират новогодишното си скубане на портфейли.

Тук - там някоя женица до печката вече е започнала да чука орехи за новогодишната баклава, докато други изчукват последните си приключения в старата година.

Ледът обладава локвите през нощта, а те го изпиват през деня, пред очите на хилаво слънце. Снегът напредва от върховете на планините, за да сбъдне мечтите на малчуганите в равното.

Кметове и домакини се чудят как по-пищно да украсят пространствата си, но само търговците на наливно вино и притежателите на преносими скари знаят как точно и с какво се украсява празнично една човешка душа.

Ловци на хонорари изваждат бутафорните си шейни, с очукани пластмасови елени, за да примамят доверчиви деца в скутовете си. Същото правят някъде в мними командировки и бизнесмените - но в скъпи хотели с късополи Снежанки с празнично украсени жартиери със снежинки.

А селските котки спят в сеното в плевните, безмилостно сънувайки деня, в който ще изведат прасето от кочината. И хора, кучета, гражданя. кокошки и котки ще му се радват по един древен и първобитен начин.

Ех, празници идват!

И се сещам за девиза на онези селски пияници - "По- добре безделници, отколкото без празници!

ИКОНА С КРЕМЪЦИ В ТЯЛОТО

 

С белези от опадали „зъби“ старата диканя  прашасва в ъгъла на плевнята – досуш изсушена бабица, свряла се зад печката, за да не пречи на младите в къщата.

Всеки изваден кремъчен къс  е оставил дълбок белег в плътта й. Зеят дупки в дървото – от годините, в които е трила пшенични, ръжени и ечемични стъбла върху плочника на хармана. Всеки останал кремъчен зъб е знак по който да се ориентираш и да си представиш каква красавица е била като млада.

Сламките и зърната, върху които се е плъзгала, са полирали тялото й. Тя в своята дървесна старост е красива, чаровна и обладаваща очите като киноикона, която знае какво е била и която ти също знаеш как е размечтавала тълпите. Сега е набръчкана, проядена и напукана – смълчана в ъгъла на плевнята - в старите паяжини на миналото.

Колко плява е отделила от семената  на пшеницата и ръжта!  Колко пъти е трошила зъбите си в камъните на хармана, докато изрони  зърното от стъблата.  Хиляди пъти е усещала, опряна под навеса, уханието на хляба, току-що изваден от пещта и нито веднъж не е опитала и залък от него. 

Толкова заслужила, толкова притихнала, толкова смирена, и толкова свещено изглеждаща е в своята старост, че ти иде да я прегърнеш.  И да й благодариш с думи, задето е хранила човеците в рода ти. За да оцелеят. За да пребъдат. За да родят прабабите и прадядовците ти. Които да родят твоите родители, а те - тебе. Тя е като една славна баба в  твоя род, която никой не е посмял да изгони от къщата, дори и след като е станала безполезна. Макар хиляди като нея да са изгорени на ракиените клади под казаните  заради единствения им грях – ненужност. Сякаш са вещици.

**

Между другото си давам сметка, че всички вещици в човешкия летопис са горени от страх. От първобитен страх от непознатите възможности, от усещането за различност.  Като убиването на змия от някой примитив – поради вродената му ненавист към влечугото.  Без разлика от вид, големина и нрав. Убиване от антипатия, убиване от уплаха, убиване от суеверие.

Така е и с диканите, и старите черги, и старите халища, и старите бурилки, хавани, каручки, седла и прочее съкровища, които оценяваме днес. Но за отървалия се от вършеенето човек диканята и дървеното рало са били спомен за труден и неблагодарен труд.  Когато ведно с магарето, самият той е бил  добитък покрит с прах и осили. Обикалящ в кръг хармана. И по труден, примитивен и бавен начин  отделящ храната си от фуража. Няма как отървалият се от тези горчиви усилия човек да не го е страх от връщането на изпиващите силите и радостта стари технологии.

За поколенията, които виждат в набодената с кремъци дъска романтика и етнографски трепет, е нормално тя да бъде ценна. Но за отървалият се от нея индивид, тя е пот от изнемогата му и кръв от катранените  му дни. Той я пази за всеки случай и сънува кошмари, че пак ще му потрябва. Че вършачката в село може да се повреди и да трябва пак да стане впрегатен заедно с впрегатните си добитъци  - за един самун - груб, осилест и тежък хляб.  Той я пази за в черни дни, но  и се бои от тази възможност.  Ужасява се, че съдбата  може да го накара да дели работните си усилия пак с нея.

Затова когато се увери, че машините вече са много и че хлябът му не зависи само от единствената  вършачка в село, а е подсигурен от хиляди други машини, и че обществената хлебопекарна ще пребъде, той събаря своята семейна фурна, а диканята изгаря на драго сърце за две струйки ракия.  Изгаря я заради горчилката, а не заради самата нея.

За да не я сънува. За да не се сънува впрегнат в нея. За да не се налага да чака вятър, за да отвее зърното си. За да не се събужда от сънища, в които той и добитъкът се различават по  това, че той работи повече от  животните си.

После човекът се уморява от работни дни и страшни сънища. И  заминава към предците си – положени като гнили семена  тук – там в  страшните гробища.

Остават децата му, за които  старата каруца, паламарките и динанята са спомен от бащата. Остават и внуците, за които тези неща са вече важни – заради попилата в тях родова история. И биват оценени като реликви.

Ето така една беззъба диканя от работлива, беззъба бабица се превръща в семейна „икона“, тачена и пазена като истинска такава със зографисан светец. Реликва -  като бабина носия, като семейна сребърна лъжица, като спрял от умора джобен часовник…

Старата диканя … !

ЗА ЦОНКАНЕТО, ЧАНОВЕТЕ И ЦОНКИТЕ В СМОЛИСТОТО УХАНИЕ НА РОДОПИТЕ

Кравата цонкаше в долчинката и сладкият звън от това се разстилаше в още невдигналата се утринна лятна мъглица над реката. Чанът на шията й, полиран от триене в тревите и храстите докато тя навежда глава да пасе, отзвъняваше при всяко движение с уста и при всяко отмятане на глава, за да пропъди първите мухи върху себе си.

Въпросът, който ме занимаваше бе защо след като тя, със знънеца си, на местния диалект „цонкаше“, камбанката на врата й се нарица „чан“, а не цан? Какъв ли езиков закон се е намесил и е заменил един звук с друг? Според местния говор металът „цонкаше“, щом животното го раздвижваше, но той самият не беше „цан“, а чан.

Но това отиде някак на заден план, защото друг, по-едър практичен  въпрос  дойде и пропъди някъде „научния“:  Кравата как понася този звън досами ушите си? И как го игнорираше, та да запази чувствителността на слуха си? Защото тя спира да движи глава и се наслушва, ако отнякъде пропълзи глъчка на хора или гълчане на една уста. Дали нейният стопанин говори, или друг там някакъв чиляк казва нещо? Както хората от семейството разпознават чана й сред десетки други по специфичния му „тембър“.  

И кравата, като открие сред звуците на планината гласа на „своя“ , вдига глава да го поздрави с едно специфично, призивно-обичливо измучаване. За да се знае, че не само той я търси, а й тя него.  

Та да се върна в картината. Сутринта бе пълна с режещ въздух в сенките и ароматно жужене по огряните вече камъни с мащерка. Кравата пасеше в мокрите треви в ниското, клатеше рогатата си глава и окаченият жълт „цан“ цонкаше. Скубеше билковите си закуски, махаше с опашка и пристъпваше бавно. И беше толкова хубаво, че по-смайващо би било, ако отнякъде ангели със звънчета на глезените долетят и накацат по шишарките на елите. Или се подредят да бозаят от цицките й.

Дали такива вестители бяха посещавали и първата българка, която беше втъкала този звън в името на детето си, или тя сама се бе сетила. Първата планинка, която е родила и, като е чула  бистрия плач на женската си рожба, е решила да нарече дъщеря си Цонка. Да цонка, да звъни това дете с гласа си като онази камбанка отдолу в дола.

Сигурно така се е появило това име. Искала е жената рожбата й да има в гласа си такива чисти тонове като онези, които се носят по поляните на тази вълшебна, упоена от билки и смола планина.  И ми стана ясно, че музиката може да бъде навсякъде.