МЪРЗЕЛИВ ЛИ Е БЪЛГАРИНЪТ?

Облегнат сладко на легендата за своето трудолюбие, българинът е задрямал и проспива новата си история. Той спи с отворени очи и бленува някой друг да оправи съдбата му.

Коя точно е истината за българското трудолюбие?
И бил ли е той някога наистина такъв?

Когато се разхождате по планините, ще видите на невероятно отдалечени места, в дебрите на клисури и седловини, порутени къщи, до които се стига само пеш. Стоят като паметници от изчезнала цивилизация, която е носила на гръб сол и вода, камъни и картофи. Тази изчезнала цивилизация е на нашите дядовци, а не на друг народ. Когато вървите из полето, ще видите нишки от дървета, очертаващи границите на ниви до сегашните пътища. Нивите сега са трънаци.
Когато вървите по пътищата, по които разхождат чуждестранните ни гости, ще видите крепости, дворци, манастири и църкви строени с голи ръце и дух. И ако се загледате, ще се зачудите същите българи ли са ги строили.

Не са същите. Това са поколенията, родили легендата за българското трудолюбие.
Но дали е справедливо в 21 век да измерваме трудолюбието с планински ниви, обитавани трудни места и упорство да се живее навсякъде?

Струпващи се в големите градове с оправданието, че в провинцията няма препитание, стотици хиляди българи оставят къщи, дворове и селскостопански земи в малките градчета и села да пустеят.

Въпреки, че при сегашните цени на плодовете и зеленчуците всеки производител се оправя доста добре финансово.

Да това е един от инструментите да измерим трудолюбието. Защото в свръхнапреднала Швейцария съществуват милиони декари лозя, разположени на такива стръмни терени, че никаква техника не може да стигне до тях. Те се виждат като панорами от всички пътища в южната част на страната.
Да обитаваш всяко кътче на държавата си, което може да роди храна, е норма и в „електронна” Япония, където чаените плантации са по ръбовете на пропасти, и в Гърция, където земеделие се развива дори на безводни острови в морето.
17 години след началото на пазарната икономика и 10 години след връщането на земята на хората, България внася почти всички видове селскостопански храни от съседите си, макар да има отлични условия и традиции да ги произвежда.

Обобщено:
народ, който има всички условия да се изхранва сам от земята си (чиито агрознания са изнасяни в Чехия, Словакия, Холандия), но купува храна от други, е вече почти диагностициран като мързелив.Трудолюбив ли е българинът?

Да оставиш „производствената си база на село” и да тръгнеш към града да продаваш работната си сила, е меко казано отказ от инициативност.

Това е нагласа да бъдеш пролетарий, а не предприемач. Отказвайки се от по-трудното (но и по-плодоносно) задължение – да управлява съдбата си сам, българинът проявява малодушие и особен вид мързел – мързелът да се справи с трудностите.

Голи ли са тези размишления?

Идете в Ивайловград и останете там до вечерта. Границата с Гърция е само на десетина километра. Навътре в България тук-там светят по няколко лампи във всяко от обезлюдените села. Оттатък границата равнината е осветена като с гирлянди от кипящия живот в десетки по-големи и малки селища. А е една и съща земя. Голямата заблуда около сегашното българско трудолюбие идва от неоспоримия факт, че по принцип той е талантлив. Огромната креативност, дължаща се и на уникалната интелигентност (все пак сме втори след евреите в световен план), дава самочувствие, но и илюзии.

Българинът измисля неща, създава красиви, впечатляващи произведения, изобретява, подобрява, комбинира... Но с това неговият подвиг приключва. Опиянен от „сръчковщината” си, той не полага онези необходими усилия да приведе измисленото в действие и то да му донесе плодове. Отказва се да работи над идеята си по 14- 16 часа, за да излезе от кризата.

Смята, че след като е кадърен и талантлив, би трябвало да се оправи и с 6-часов работен ден и че съдбата му е задължена. А успехът, освен идеи, изисква и усилия.

Ето един пример:

ФИШЕР, изобретателят на кламера, шнолата, дюбелите и какво ли не още, е германец, собственик на фирма за генериране на патенти, в която работят 200 души. Те продават изобретения в целия свят. Но как е започнал Фишер? След Втората световна война той измисля и патентова подобрение за тогавашните фотографски светкавици на „АГФА” и сключва договор с фирмата. Но Фишер живее на село, отдалечено на 5 км от най-близката ж.п. гара, а „АГФА” му пращат сандъците със светкавиците с влак. Фишер ги взема от гарата с ръчна количка и ги дърпа до селото си, където ги разглобява и подобрява. После отново с количката ги кара до гарата. С години!!! Това е началото на бляскавата му кариера!

Нека сега помислим какво би станало ако Фишер бе българин. До изобретението добре – възможно е. Но по-нататък? Готов ли е българинът да бъде докер на собствените си идеи, за да ги осребри? Когато Фишер бута количката си към село, Германия е изравнена със земята от войната и пакет масло там е цяло богатство. На нейния фон през 1945 г България изглежда като рай с излишъците си от храна, жизнен стандарт и запазен стопански живот.
Защо днес, след 60 г., сме бедни гастарбайтери в родината на Херберт Фишер? Отговорът очевидно се крие в заглавието на темата – „Мързелив ли е българинът?”.

Всеки автомобил при потегляне гори до 2 -3 пъти повече гориво, отколкото при достигането на оптимална скорост.
Като гледате как българинът лежи по кафетата и не иска да почисти тротоара пред блока си, не ви ли идва на ум, че него просто го мързи да изгори малко калории, за да потегли в новите условия на пазарното състезание?!!!

МЕТАЛУРГИЯ НА ДУМИТЕ

Една книга с цветността на Discovery и колорита на репортажа, която връща престижа на печатното слово.

Металургия на думите по дух е книга от репортажи за събития, които не влизат в новините, но са важни за всяко нормално човешко същество.

Сборникът е по-близък до духа на Discovery и National geographic отколкото до традиционната белетристика. Перото на автора представя случки, с които се заминават съвременните студии за научно-популярни филми, но с изрази, които са еталон за майсторство в разказа. Самият словоред е брилянтно изчистен от клишета и е образец за въздействащи конструкции на речта. В българското книгоиздаване отдавна е нямало толкова красив език за нещата от живота.

Книгата съдържа над 120 текста, които са като филмирани случки с глобално значение: жабешките сватби, астрономическия феномен „пролет”, върколаците в леглата, хората преди пещерите, варенето на ракия, последните призраци...

Близо сто и шейсетте цветни страници са илюстрирани със снимки на каменни и дървени феноменални форми от музея на камъка и дървото „Тера Фантастика”.

Представям три малки примера:
...

В драпериите на излизащата пара някои се катерят горе по казаните, човъркат нещо, нагласят, разглобяват тръби... Изведнъж вдигат някой от големите похлупаци и облак дива пара избухва като при малка „учебна” атомна бомба. Анатема!!! – би крещял свещеник Торкемада от Светата Инквизиция. И би имал право.

Ангели на трудолюбието (събирали плод по плод, за да напълнят тонове материал), дяволи на ферментацията (давали последните си пари за чувал захар), грешници в маниакалното си влечение към домашнярката, тези хора внимават да не изпуснат и един градус в този върховен момент. И в похотливото си треперене около прокълнатата течност, най-вероятно си осигуряват място в истинската преизподня. Но ако им го кажеш в момента, само биха махнали с ръка: Не сега! Не сега!

...

Тиня и мрак.Вече си в Мезозоя.

После врявата пониква от далечния бряг.

Затихва , избуява – сякаш призраци обикалят по водата и дирижират дивия хор. После сместа от водорасли и жаби пак закипява.

Събира се с хиляди други крякания и каканижения, набира мощ... Прониква в теб, надига се. Изригва към небето.

Брътвежен вулкан.

Една звезда пада. От труса. И изгаря над тръстиката.

Но на жабите не им пука.

...

По улиците на селото сутрин пълзи миризмата на греяна ракия и издайнически показва къде след малко ще се понесат протестните писъци на прасета. вадени насила от уютните им кочини

Врящи казани с вода и хора с окървавени дрехи около димящата вода, заедно с ревящи газови горелки... Категоричните белези на вихрещата се из района зимна пандемия по свинете.


Книгата е истински подарък за любителите на четивото. Вижте я тук

Книгата е част от проекта „Текстът като визия” посветен на българската словестност.

ПЛОВДИВ НАЙ НАЙ НАЙ

В книгата има общо 180 позиции с „най” за града. От първото заселване на хора, през първият римски император дошъл тук, най-скъпото вино, най-големият сувенир. създаван в града, първото честване на 24 май, първия Булгаралпин, най-старата зимна пързалка, най- успешният кмет, най-голяма демонстрация с войници, първият часовник.

Отделно има хронологична сводка за по-важните събития от възникването му досега. Уникалността на изданието е в това, че повечето от фактите не са известни на широката публика, a са много интересни.

Всеки втори човек тук знае, че най-старият жив град в Европа е Пловдив. Но колко много други неща остават непопулярни дори за пловдивчани. Повечето дори не подозират, че най-старата улица (от преди 3000 г.) все още е оживена артерия в съвременния град.

Тук науката за първи път описва една птица. В самия град има биовидове, срещани само в тропиците...Читателят ще намери невероятни факти от историята – за римската съкровищница, за най-високата кота и най-цветната част, за единствения снаряд удрял сграда, за най-голямата змия в България, за пристанището за бойни римски галери,....., за първата българска печатница и първите пури произведени в държавата.

Ако най-стръмната улица на Пловдив се намираше в Лос Анжелис, най-вероятно за нея National Geographic Channel щяха да направят отделно предаване, но този романтичен бисер тъне в тишина и зеленина, необезпокояван дори от туристи.

КНИГАТА МОЖЕТЕ ДА НАМЕРИТЕ ТУК

СЪЕДИНЕНИЕТО ПРАВИ СИЛАТА (НА РАКИЯТА)

ПОЗДРАВИ ОТ АДА ( наречен „селския казан”)

Ако притежанието на ракия е грях, а индивидуалното дестилиране на алкохол – смъртно прегрешение, значи имам преки наблюдения от един от кръговете на ада. Защото преди няколко дни прекарах 6 часа в една стара българска ракиджийница. Казаните на село Р.К.

С инициали, защото ви давам неподправено описание на неподправени герои в естествената им среда – една класическа българска есен, в класическо българско село, при вкиснато на джибри място – толкова вкиснато, че дори вонята на голямата политика се губи някъде по околните поляни.

ВЕЧНИЯТ ОГЪН

Собственикът на казана още през лятото ми беше казал, че на това място огънят никога не угасва – гори през всички сезони и всички часове на денонощието – нещо като факела пред пантеона на незнайния войн. С тази разлика, че не държавата поддържа пламъка, а жадната за ракия човешка душа. Това „култово” място е нещо като паянтов мемориал на падналите, падащите и очакващите се да паднат герои и жертви на ракията.

АДЪТ – ТУК НА ЗЕМЯТА

Ако Франсис Копола беше запленен от видяното от мен, най –вероятно би дръпнал една „обща камера” на подгизналото от тъжна мъгла поле – тръстики, буренясали ниви, обезлистени горички (като в неговия Апокалипсис) безбрежна пустош, в чиято среда призрачна постройка с прастари керемиди и греди, пуши с наклонен комин. Пуши право в лицето на затисналия я сив облак. Камерата би нахлула през широко отворената порта, в която се е настанила каруца с наредени на нея бидони и зрителят би видял хората, които също пушат и се мотаят трескаво. И хвърлят фасовете си в петте зейнали клади – сякаш хвърлят душите си за вечно изгаряне във вмирисаното на дим, етанол и метанол свърталище на градуси.

ПО- МИСТИЧНО ОТ ФИЛМ, ПО-БРУТАЛНО ОТ ЕКШЪН

В призрачната светлина на осрана от мухи лампа и пламтящи пещи, Копола би накарал оператора си да даде в едър план очите на смъртниците – втренчени в похлупаците на казаните, които от време на време се надигат като търбуси и изпускат пара; взряни в спиртомерите – сякаш са някакви чуждоземни апарати; загледани в пламъците под казана – защото е страшно важно как ближат медното дъно и дали са разстлани по диагонал – от отвора на пещта към вътрешния комин. Сякаш самите те ще влизат да се варят в кашата и искат да си осигурят най-добрия комфорт.

ГРЕШНИЦИ И ДЯВОЛИ

Да, тези хора са и грешници и дяволи едновременно – в един зейнал на самата земя кръг на ада. Данте Алeгиери е пропуснал доста.

В драпериите на излизащата пара зрителят ще види как някои се катерят горе по казаните, човъркат нещо, нагласят, разглобяват тръби... Изведнъж вдигат някой от големите похлупаци и облак дива пара избухва като при малка „учебна” атомна бомба. Анатема!!! – би крещял свещеник Торкемада от Светата Инквизиция. И би имал право.

Ангели на трудолюбието (събирали плод по плод, за да напълнят тонове материал), дяволи на ферментацията ( давали последните си пари за чувал захар), грешници в маниакалното си влечение към домашнярката, тези хора внимават да не изпуснат и един градус в този върховен момент. И в похотливото си треперене около прокълнатата течност, най-вероятно си осигуряват място в истинската преизподня. Но ако им го кажеш в момента, само биха махнали с ръка: Не сега! Не сега!

Анатема! – би трябвало да извика Торкемада в някакъв финален кадър от стаичката на казанджията - Горете във вечния огън!

И пространството по команда би се напълнило с дяволи. Те се спускат на рояци в казанджийницата – носят наръчи дърва и викат: Дойде ли нашия ред? И вместо да набучат на вилици провинилите се, започват да разтоварват от шасита и ремаркета собствените си бидони....

КАТО ХУБАВА ЕРОТИКА

Би било хубав филм. Истинско реалити с много поезия, малко драма, малко трилър, малко екшън и много еротика. Странна, сюрреалистична еротика - върволица от задъхани, но облечени мъже, странно възбудени, с жадни очи, които топят пръсти в кофата, в която църцори серпентината, облизват ги и доволни притварят очи: „По-добре от добър секс...” Мъжка полусексуална приказка, без нито една жена.

ЦИТАДЕЛАТА НА БАЛКАНСКИЯ МАЧО

В този бастион на мъжките занимания сигурно по-рядко е влизала жена, отколкото в Атонския манастир. Това е крепост на мъжкия дух, която е заобиколена от невидимо силово поле, непреодолимо за същества с фусти. Никой не говори за дом, деца, добитък... Тук свещените думи са „захар”, „сливи”, „грозде”, „кила”, „плод”, „първак”, „пърцуца”, „градус”, „преварка”...

Странно място. Докато пребивавах в него си мислех много неща. Едно от тях беше, че това е странна мъжка алхимическа цитадела- непревземаема нито с женско обаяние, нито с укази, сила и наказания. Който й се е посветил, е станал по-близък с патолозите, отколкото с жена си. И дори на Крум му е било по-лесно да изколи ромеите на Никифор, отколкото на намери вратата с буретата и да угаси огъня до тях.

ПРАЗНИК, ГРЯХ И СЪДБА

Когато през лятото питах, защо огънят на това място никога не угасва, и ми обясняваха, че само от речен пясък не се прави ракия тук, се чудех каква е тази мания сам да си свариш алкохола.

Днес вече знам, че има хора, които през цялата година живеят за този ден - когато ще дойдат на казана. Те мерят дължината на лятото през комина на казанджийницата, доят козата и хокат жената, посрещат внуците и изпращат буркани към града с духовна опора в този ден. Денят, когото ще застанат пред казанджията с думите: Сега съм аз. Ето листчето – записан съм от ....часа.

ДЖИБРОМИЦИНЕСТИ ПОРТРЕТИ

Различни и прилични – един с официална риза, мек панталон и кожени обувки (с тихата тържественост на пловдивчанин на главната), друг с чорапи, защипани в джапанките и дъвкан от кучета дочен гащиризон; гладко избръснати и мръсно брадясали; високомерни и смачкани; намусени като язовци; псуващи и мърморещи; приветливи, разговорливи, гръмогласни – такива ги видях в този ден – всички мъжки типажи на милата ми татковина, събрани под голямото опушено знаме на етиловия алкохол с големи петна от метил. Едни бяха дошли като на сватба, други като по самоналожено задължение, други от съдбовна необходимост да си направят пиячка. Но всички излъчваха видимо задоволство и много гордост. Гордост, че ще пият от своята. „Ти и „Дъмпъл” да им подариш, те ще си налеят от домашната” – ми беше казал Иван -собственикът на казаните. Това един гражданин, който се е оженил за магазина, не може да го разбере.”

СПИРТОВАРИ ОТ ВСИЧКИ СТРАНИ, ПОМАГАЙТЕ СИ!

Когато казанът се изпразва и следващият трябва да изсипе джибрите си, е много важно да не се загуби топлината му. Затова всички присъстващи –полу-познати и непознати - правят мигновено екип, да го напълнят и затворят. По най-бързия начин. Никъде другаде не съм виждал българи без общ интерес, без заповед, без подканяне, без молби, без пазарлъци, без командир и извън обща опасност, да са така спонтанно задружни. Без да си знаят имената, те си помагаха при носенето на дърва, прецеждането на джибрите и контрола на налягането. Това е толкова уникално, че ми се струва, че девизът на парламента ни, се е родил в някое такова затънтено място. И в началото е бил „Съединението прави силата на ракията”.

После ракията е останала за простолюдието, а първата част за лицемерите.

И понеже правим повече политика и по-малко ракия, сме се смалили в тази малка държавица в която сме сега. Ако във всичко бяхме такива, както около казана, сега щяхме да си веем трибагреника от Курилските острови до мексиканския залив.

Законът на “c2h5oh” вселенатa:

Изгори, за да пиеш!

Те са готови да изгорят всичко, за да получат тяга в комина. Като някакви герои на Рей Бредбъри от „Марсиански хроники”, които трябва да напуснат спешно планетата, поради поглъщащия я пожар на невиждана война.

Не знам какво не е изгаряло в този крематориум на бита, за да се получи нужната температура - плетки на дамаджани, стари огради, греди, врати, дъски от стари кочини и кокошарници, черничеви клони, сливови коренища, стари мебели, прозорци, купешки дърва за камина, талашитени плоскости, детски кошарки, части от каруци, останки от мебели, дюшемета, паркет, кофражни дъски, изгнили талпи, дикани, дървени корита, в които някога са месили хляба, стари бурилки за биене на мляко, „писани” дъски от някогашни тържествени стрехи, фрезовани фасадни колони на входове, парапети, сандъци, палети...... И дори необяснимо (почти или направо) криминално появили се по тези места – траверси, военни сандъци, минни подпори и дори дъски от обков на вносни машини, на които личат: „Made in Germany” и “Keep in cool and dry place”.

Ако ракията можеше да попие от вкуса на нещата, които загиват в огъня, за да се роди тя, бихме се прочули с напитка, чието разнообразие бие стотиците видове миризливи сирена на французите. Но както се уточнихме – това е толкова лично и интимно производство, колкото и планирането и начина на създаване на деца в една къща.

НЕ СМЕ ПЕКЛИ ДИНОЗАВЪР, ЗАЩОТО НЕ Е МИНАВАЛ РЕКАТА

Разбира се, би било лошо, ако някой остане с впечатление, че това е полукриминално място, в което някакви субекти тичат като в „Спасяването на редник Райьн”, пълнят туби с мистична течност и изчезват още по-мистично в омирисаната на гнили листа мъгла. Това е „храм” , в който, на светлината на няколко накалени пещи, екшънът и празникът си разменят венчални халки. Тук има моменти, в които се действа много бързо, има моменти, в които се отпиват бавни глътки и тържествено се дъвче от още цвъртящите кюфтета и наденици. И се говорят премерени приказки с очи вперени в жаравата с цвят на изгряващо слънце – ако трябва да използваме британска стилистика.

Че нещата са сериозни се досещате само като видите скарата. Тя представлява метална маса с крака от здрав винкел, чийто плот е голяма ламаринена тава с впечатляваща скара от желямо с диаметър 16 мм. Когато има за печене, някой вдига решетката, а останалите хвърлят в тавата две -три фурнаджийски лопати едра пукаща жар от пещите. И шол от бизон би се опекъл, докато си нарежете хляба.

ВСИЧКО ТЕЧЕ, ВСИЧКО СЕ ПОДМЕНЯ

Астрономите казват, че някога и нашето слънце, като много други звезди, ще изчерпи горивото си и ще се свие до бяло джудже. На всичко времето му минава. И най-силните джибри след изтезанието над дървата остават без душа. И това се усеща по вкуса на струйката зад казана, по цвета на пламъка, когато я запалят върху капака или най-просто – като сложат спиртомера да се дави в канчето.

Тогава от малката стаичка зад съоръженията излиза с космати гърди разкопчаният и сънен казанджия, отваря шлюза на казана и с дървената лопата му прави най-великата клизма на света. Дори и от слон не можеш да извадиш толкова семки и несмлени отпадъци. Кашата тръгва по циментовия канал навън, вдигат капака, облак пара, като освободен дух, поглъща опушените греди на тавана, в рамката на вратата, вече паркира грохнал бус с 12 тежки бидона на борда. Всичко започва от начало.

ПО-ИСТИНСКО ОТ ДАЛЕЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ

Едно от най-странните места на които съм бил. Дори небостъргачите по Пето авеню в Мангатън не са ме впечатлявали толкова. Телевизията някак те подготвя за онази среща. Тук е различно. Имаш завладяващата илюзия, че си в друго време. Старо време. Мирише на ферментация. Така е миришело и в първите делви преди 15 000 години. Така ще мирише и 150 000 г след Диор, Шанел и ...Евтерпа.

Мъгла, дим, голи поляни, храсти и прихлупена постройка, от която тече топла струя вода. И от чиято клоака бавно излиза рядка каша люспи и костилки – метафизична керемидена крава с тежко разстройство.

Ракиената диария се свлича от коритото в първично тресавище от стотици тонове гниещи джибри. Избуяли тръстики, мощни брястове и тичаща по кашавата повърхност стърчиопашка показват среден пръст на бюрократите –еколози: Не тук са проблемите! Тишина. В която можеш да чуеш как растат печурките и как се разпукват старите пърхутки.

ЖЕЗЪЛЪТ НА СПИРТНИЯ ЖРЕЦ - ФИНАЛ

На целия този пасторален фон, в един момент задната врата на ракиджийницата се отваря и през нея излиза брадясалият казанджия с кол в ръка. Здраво дълго дърво с няколко завинтени на края му магнита. Бърка в пепелището, рови по всичките му краища – обира с груба ръка прилепналите пирони и ги хвърля в голям сандък до зида. Десетки килограми на денонощие.

Тук нищо не се губи. Само преминава от една форма в друга. Единствено ракията не мени вкуса си през времето и вечният огън е такъв, какъвто е бил и преди да се появи човекът.

Разказът е част от книгата "МЕТАЛУРГИЯ НА ДУМИТЕ"

500 патагонизма

Най-скандалните изрази от стените и жаргона - събрани в уникална книга

ЗА КНИГАТА
В целият свят графитите са част от новата street култура. Днес има списания и сайтове посветени на този феномен. Затова е удивително, че още преди повече от 10 г един български журналист решава да издаде в дебело и богато илюстровано издание събираните от него в продължение на години улични надписи, фолклорни цинизми, популярни жаргонни форми и брутализми от края на 20 век. Тогавашният главен редактор на в. „Пловдивски новини” Николай Илчевски подбира от архива си над хиляда бисера на уличното творчество и създава по една карикатурна илюстрация към всеки от тях. Книгата излиза със странното име „500 патагонизма” , като още в началото й е обяснено какво значи новосъздадената дума „патагонизъм”.

Представянето на книгата е уникално. В една от най-големите художествени галерии на Пловдив е направена инсталация в духа на „мръсната улица”. Целите стени на залата са облепени с сива хартия, на която са залепени отделни страници от книгата, както и са надраскани автентични графити от хората в екипа, заети с промоцията. През два метра с въжета са провесени флумастери, пастели и моливи, за да може публиката да участва със свои любими мисли. Пиротехници създават от няколко истински казана за боклук димящи и светещи контейнери, каквито сме виждали във филми за Харлем или в клиповете на us рапъри. Четирима улични музиканти допълват духа на нощната улица. Зевзеци, приятели на автора, вкарват в залата и автентичен просяк, да „тормози”гостите. В средата на залата има поставена бъчва с вино, до която е седнал виночерпец, облечен като бездомник и налива „гориво” на жадните.

Пристигат над 700 гости, авторът почти насила е сложен на една маса да раздава автографи – мнозина от присъстващите са недоволни, защото не могат да стигнат до него за наздравица или личен поздрав. За двата часа на промоцията са продадени 240 екземпляра от книгата. Просякът се напива и започва да пее с акордеонистите, един приятел на автора, излязъл по халат от поликлиниката, държи реч в болнично облекло – мнозинството си мисли, че това е скеч, докато не идват санитари. Пристига агитка, мними защитници на териториалната цялост на Аржентина, които носят 3-метров транспарант „Долу ръцете от Патагония!” По стените са написани и изрисувани над 200 нови умотворения. На следващия ден след събитието екипът заснема или преписва тези „ценности”, които слагат началото на втория том с патагонизми. С това странностите около изданието не свършват. Медийният интерес е голям – излизат много рецензии, следват интервюта.

Всички медийни реакции са повече по брой от пуснатите за продажба книги в книжарниците. Въпреки създаденият дефицит, книгата се продава добре от ръка – т.е лично от автора. Екипът е разделен в мнението си какво да се прави – страхът останалите след промоцията 700 екземпляра да се изчерпат прекалено бързо, води до решение в мрежата да се пуснат само 300 броя. Авторът държи да познава колкото може повече от читателите на това заглавие. Второ зареждане към търговците така и не се и прави. Днес книгата се разпространява единствено чрез поръчки в нет, чрез лични запитвания, от ръка или чрез куриер. Особено ценена е от филолози, хора с чувство за хумор както и от българи в чужбина.

Книгата можете да закупите тук