АДРЕСЪТ МИ: Plovdiv, The Earth, Milky Way

Вселената е безкрайна и няма център.

В периферията на Млечния път свети едно

от стоте милиарда слънца,

а около него се въртят няколко планети.

По силата на какво някой е решил,

че точно пресечката на Пето авеню с 42 –ра улица

 е пъпът на света?

За мен основа на цивилизацията

са камъните от крепостта на Трихълмието…

И Форумът, и Амфитеатърът, Римският стадион,

Източната порта, и Акведуктът, свързващ

могъщия Тримонциум с планината на Орфей.

От тук можеш да видиш Родопите и Хемус,

да потопиш ръка в мистичната река на Хеброс.

Да не говорим, че когато цъфтят липите

по Младежкия хълм, просто няма други светове…

През ІІІ век Римската империя е разделена на 12 диоцеза.

Един от тях е Тракия, с център днешния Пловдив.

Простира се между Дунав, Черно, Мраморно

и Егейско море. Диоцезът има 6 провинции:

„Тракия“, „Родопа“, „Хеминонт“,

„Мизия Втора“, „Европа“ и „Скития“.

„Европа“ става административно понятие

под управлението на древния Тримонциум.

Сега думата означава континент и съюз, а

Пловдив продължава да бъде

историческа и културна колона във времето.

А за мен е центърът на света.

За поръчки на календара за Пловдив 2015г. тел.:087 834 2000, email: nilchevski@yahoo.com или от страницата на онлайн магазина.

ТЕХНОЛОГИИТЕ!!!

Чух една новина, че в света вече има над милиард и нещо смарт- телефона. "Хубаво" - казах си - светът се развива с подобаваща скорост, щото да настига лакомите препускания на човешката суета. 

И аз, след голяма съпротива, се предадох на едно устройство с хиляди опции, но главно го използвам за слушалка и фотоапарат - както повечето от вас. 

Но днес...! ..., дами и господа, приятели и познати... се поклоних на технологията. Видях едно момиченце - глухонямо или с глухоням събеседник - не знам - да разбива света на мълчанието. То беше вдигнало смарта пред лицето си и жестикулираше в камерата. На екрана се виждаше нейна приятелка, която й отговаряше по същия начин - със знаци. 

И си помислих - само за тези две деца да беше създаден този телефон - си струваше! Те разговаряха от разстояние! Давате ли си сметка, да сте на тяхно място и чак сега .... след толкова години от изобретяването на телефона - да имате възможност да се възползвате от него..?!
Заради тези две момичета и всички като тях - ПОКЛОН ПРЕД ТЕХНОЛОГИЯТА !!!

ЕДИН ОТ МОИТЕ ВЪРХОВЕ

Загледани във върховете на обувките си. Съсредоточени в смешните си житейски войни.
И правейки списъци за поздравителни писма и списъци с гости...
Съкращаваме живота си с безсмислена суета.
..
Да се усмихнем на съседа, на който не знаем името.
Да си помислим какво е да си птица, чакаща утрото на гол зимен клон.
Да кажем "обичам те" на човека, за който си мислим, че си го знае.
И да простим на всички, които смятат, че им дишаме въздуха.

Знам, по-лесно е да си сипем пет глътки "Джак", и докато дрънкаме
с леда в чашата, да се изживеем като Терминатори.
Но понеже никой от нас няма нотариален акт за утрешния ден, да се усмихнем с благодарност за днешния.

Веднъж интервюирах един 107 г. мъж. Той беше истински победител, направо император, защото беше дочакал края на всичките си врагове.
Но май му беше скучно от това.
Пихме вино от един бакър. И интервюто беше доминирано от въпроси с усмивка и отговори от усмивки. Беше велико! Казахме си без думи най-важните неща за живота.

Пожелавам ви много звезди в нощта, когато Бъдни вечер се превръща в Рождество.
И се целунете с любов!

НИЕ СМЕ ПЛОВДИВ

В 129- та година от Съединението, Пловдив е в новините повече като втора културна столица на Европа през 2019-та, отколкото като град, отказал се от едно лидерство в полза на националната кауза. 
Далече, далече... във времето.... за нас сториха това.

За подобен акт, в 20-век, германците разрушиха стената в Берлин с кирки, нокти, пирони и стотици животи, провесени по бодливата й тел.
През подобен катарзис премина Ливан, същото й предстои на Корея...

Колкото до културното ни лидерство през 2019 - разбира се, че се радвам. Дори поработих за идеята.
Но с това пояснение - Че ако можехме да вземем един въглен само от духа на съединистите от 1885-та, щяхме да си спретнем такава държава и такава икономика. и такъв подем, че да бъдем не през 20 години ( център на културни протуберанси) , а ПОСТОЯННА столица на културата на континента.

Защото ние сме Пловдив - от 8000 г тук, в Европа.
------------------
Книгата "Пловдив най най най"

СТАРЕЦЪТ И КЪЩЕТО

СТАРЕЦЪТ И КЪЩЕТО

Еньовден - 2014

Вчера, точно на Еньовден, бурята се самопокани, без да пита имаме ли именници, чакаме ли гости...

Носеше си за пиене, носеше си и лед. С климатик, духащ студено със 120 км/ч, с листа от всякакъв вид -  мощна салата във  въздуха. С ураганно духане - дето и най-откачения мъж не би се осмелил да иска.

Дойде подготвена.

Взе си от ядките по  масата, взе си от вишните и черниците, хапна дори керемиди.... 

Не каза благодаря. Защото носеше големи подаръци - пресен дъжд и свирепи пориви.

Качихме се на терасата на вилата. Да не пречим да се самообслужва.

Страшно и велико - да гледаш как дърветата се опитват да побягнат и се удрят в покривите на къщите. Как дъждът идва хоризонтално, прегърнат с бурята и изневерил на гравитацията. Как съвсем земни обитатели -  кофи, столове и тенти летят като яребици през дворовете.

Обезлюди се светът....

И изведнъж в съседен двор - един сух старец се  появи с непромокаемо настроение и борбен характер. Взе да дърпа  тенекиените листове, които бурята му задигаше и да  ги връща по покрива на сайванта. Вятърът му взе кепето и го задигна с облак листа и клони. Човекът отговори с тежки камъни и парчета тухли - затисна керемидите и ламарината, които не  бяха сигурни, че трябва да стоят над сеното.

После дядката, сгърбен, притича да затвори вратата на плевничката, сложи стар казан под една струя, мокреща пруста с обувките...

Каква любов, какво нещо...! Тя, къщичката му, живееше, за да го пази от стихиите, а сега , в бурята, той я защитаваше от яростта на пороя.

Явно бяха отдавна заедно.

Огромна мълния, като бяла нажежена стоножка. се заби в реката и  трясъкът разглоби света.

Когато погледнахме, човечецът го нямаше - дали беше се скрил или се беше качил на небето да спре гръмотевиците над къщето си, не стана ясно. Той  беше. готов на всичко...

После падна още една и токът угасна. Нямаше как да видим, дали прозорчето му свети. Пък и не ни беше до това.

По време на мрак и на буря, отвътре ти идва да се гушнеш на топло и да слушаш - как стихията лакомо се угощава с човешките суети и направии из селото.

КОГАТО ОВЦЕТЕ ПОДИВЯВАТ...

Разцъфтели са макове, ароматен бъз, ранни домати и млади моми. 

И нетът е бърз.

Изобщо животът тържествува в своята поредна пролет. Птиците се ухажват и вият гнезда, пчелите превозват със своите чартъри цветен прашец и нектар до питите в общежитията си. 

Хубави жени и красиви деца украсяват площадите.

Реките преливат с утайки от планините – помагат върховете да се смиват към морското дъно. И кафенетата са прелели по тротoарите 

И само това да беше.....

Жаби, тръстика и жито в нивите се радват на слънцето. Слънчогледът расте като поливан с виагра. Оцелелите след Гергьовден агнета трупат тегло заедно с плодните завръзи.

И се питам за какъв отврат е създадена тази политическа система в човешкото сборище. Качиха гнусните си гювендийски обещания дори в youtube. Върху най-вдъхновените изпълнения. И навсякъде, където човек иска да спаси ума си от проказата на лъжите им.

Заключваме особените канали и достъпа до някои части на нета, но очилати лелки и мазни сутеньори на илюзии сипят такива гнусотии от обед до вечеря, каквито не биха изпадали дори от вагината и на най-разюзданата проститутка. Поквара. Поквара...

Излизам да дишам въздух. А някой ме среща и пита за кого ще гласувам. Иде ми да вия, но какво съм аз – ни овца, ни хищник..... 

Аз съм човек. Напъплен от политически кърлежи. Като всички вас, които  искате този свят да се крепи върху десетте Божи заповеди, а не върху блатата  на лъжите, лакомията и суетата.

ЧОВЕКОЯДКАТА (Приказка за политиката)

Текстът е откъс от книгата на Илчевски 

„Коляното на стоножката”, изд. Летера 1996 г.

 Илюстрация - авторът

Имало едно време една политика, която била много малка и напикана и толкова неопитна, че дори си омазвала гащите. Тя не можела да съществува без хора около себе си и често се скъсвала от рев, щом останела сама за повече от половин час. После политиката тръгнала на училище, започнали да й пишат оценки, да я хвалят и корят  и тя трябвало да се учи от чуждите и от собствените  си грешки, така както се учела от чуждите и от собствените си учебници.

Въпреки това все още била малка и след всяка двойка  се съдирала от рев, а след часовете чакала някой да я хване за ръка, за да пресече улицата.

Минало известно време обаче и тя се източила и разхубавила... 

От безпомощна чаровница политиката станала привлекателно и умно момиче, с което всеки искал да стои на един чин. 

После училището свършило, момичето станало мома, а момата още по-лесно станала жена. Красива и малка жена - ужасно влюбена в първия си лидер. Той също бил влюбен в нея. Двамата се шматкали насам-натам и трупали впечатления и  полулярност. За нея било удоволствие да я сравняват с други политики.

После порасналата политика станала много ревнива. И в един хубав ден ритнала  шута на първия си лидер само защото погледнал към други политически форми и линии. До вечерта си намерила втори и преспала-не преспала с него му, показала червения картон. Взела трети, после четвърти, пети и така нататък. Няма що - правела огромно впечатление.

Но не само впечатление. Тя правела и пари. Малката политика била пораснала и гледала трезво на живота. Лягала си често с тоя и оня за пари и престиж и така неусетно станала проститутка - т.е. истинска зряла политика.

Научила се да работи с хората и да ги държи верни до себе си. Достатъчно било да ги пусне веднъж на топло между краката си и те били готови на всичко, щом усетели колко е хубаво да си вътре в нея.

После ги карала да се състезават помежду си - интриганствала, плашела ги с изневяра или скъсване, дори с бракоразводни дела. Събирала досиета и компромати за личния им живот (от любовни писма до употребена тоалетна хартия) и ги шантажирала без почивка. С две думи – употребявала ги.

В безспирните оргии имало голяма тръпка, защото въпреки опияненията и интимностите, било трудно да се предвиди кой ще е още в нея и кой далече от фустата й на другата сутрин.

Безнаказна и властна през деня в изнудването, уличния живот и обществените дела, политиката била съвършено перверзна на тъмно. Садомазохизмът и груповите сексуални безчинства дразнели изхабените й сетива. 

Но и това й омръзнало и накрая тя се превърнала в човекоядка. На светло политиката била изискана дама, която събирала по коктейли и пресконференции млади почитатели и неопитни ухажори, а с падането на нощта блудствала с тях и ги изяждала. Станала най-извратеният масов убиец, всяващ ужас навсякъде. 

Политиката усетила, че е готова за голямата власт. Седнала върху сандъците с пари, стиснала поводите на СТРАХА И СТРАСТТА и започнала да се забавлява с целия народ.

Когато и електоратът вече не я развличал достатъчно, хвърлила око на един чужденец. Той бил с по-голям ... електорат и тя се залюбила с него. После си отъркала полата в други чужденци. Накрая ги накарала да се ревнуват.

Една нощ зрялата политика се събудила от ужасен шум. Навън съперниците се биели за нея зверски и кръвопролитно - били си извадили еРекторатите и се налагали свирепо.

В първия момент политиката се уплашила от безпощадността на битката, но после седнала до прозореца и се загледала с любопитство. Обхванало я невероятно вълнение  - щяла да блудства с оцелелия. 

Така се възбудила, като гледала кръвта и пожарите  навън, че си запретнала нощницата и започнала да се гали по всичките си еднополюсни, двуполюсни, мажоритарни и пропорционални венерини хълмове и клитори...

Изведнъж обаче се стреснала - нейният (народ) спял мирно и тихо на килима в краката й, но можел да се събуди и да я види  - безпомощно разкрачена и разлигавена хищница. И да разбере, че Кралицата - Майката - Любимата - Извисената - Покровителката - Изповедницата и всичко останало е просто една курва.

Станала бавно, спуснала дрехата върху трептящите си от възбуда меса и събудила народеца си. По-точно - хванала го за яката и го хвърлила в огъна на войната  - да възмъжава! 

Тръшнала прозореца и продължила да прави онова, което правела преди малко (и през всичкото време откакто била зряла политика).

По едно време грохотът на веригите и тътенът на оръдията и танковете съвпаднали с разтърсващи тялото й вибрации.

Един особено силен залп сякаш се слял  с кулминационните камбани в корема й. Най-после в този миг тя и народът постигнали Единението: тя вътре издъхвала разкъсвана от оргазма си, а той вън  просто издъхвал. Просто разкъсан.

Всички приказки имат край. Дори и най-лошите. Само тази няма.

ЕДНА СТИХИЯ ЦЕЛУНА ЛИПАТА МИ

В момента в Пловдив вали изобилно - проливно бих казал - със ситна градушка - като за тонус.

Гледам липата, пред прозореца на градското си жилище как се радва на това водно изобилие... И за първи път ми хрумва, че небето прилича на всеотдайна жена. Само една истинска, осъзната жена може да те напои така с обич - да ти даде сила, без да те удави или задуши. И се зарадвах на липата, че има своето всеотдайно небе.

И си мисля - за човеците, които толкова често се плашат от силата на срещащата ги стихия. Която им носи живот и вдъхновение - с малинени устни, бездънни очи и безкрайна душа. Душа за раздаване....

ЧУДОТО Е ЕЖЕДНЕВИЕ

В нощта на Възкресението бях в една селска църква, чийто свещеник беше провел службата си още в 22 часа и беше оставил да се "плейват" песнопения от говорителите. Защото трябва да направи литургия още в три села. Така е на село.

...Послушахме и се разотидохме.

Седнах в двора си с чаша вино в ръка и се загледах в люляците. Среднощни виолетови украшения, пропити с аромат...

Това ли са мъртвите черни клони от преди 2 месеца...?
Сухите скелети на дърветата зиме съдържат толкова живот, колкото и една човешка мумия.

Коя е силата, която буквално ги напомпва в зелено и "взривява" милиарди сухи пъпки да създадат трилиони милиарди листа за един миг.

И защо за "Този", който го прави всеки ден, да е невъзможно да върне към живот едно човешко тяло....?!

Помислете - дори и като сухи математици... !

РЪКОВОДСТВО ЗА ПОЛОВОЗРЕЛИ БЕЗДЕЛНИЦИ

БЛАГОДАРЯ НА ФЕНОВЕТЕ !!!

Когато през 1994 г излезе първото издание на ръководството, не знаех, че ще дойде време да ми се обаждат фенове от Сиатъл, Камбера, Монреал, Париж, Лиеж, Краков, Мексико сити, Чикаго...

Мога, но не трябва да хабя хартията, като изброявам имейлите, които получавам от различни краища на света и на България. Често с молба да изпратя това книжле. Искам да благодаря на всички, които ми пишат. Има такива, които споделят, че са израснали с нея, други, че я имат за антидепресант.

Вече две десетилетия това заглавие се търси за подарък или за личната библиотека. Но най-странната награда за мен е, когато някой споделя, че са му я откраднали. Все още не мога да повярвам, че това се случва с мое четиво.

С безкрайна благодарност към читателите, подписах с „Алитеа” договора за третото издание. Сега подготвям „Теория и критика на онанизма”, която е тематично продължение на ръководството.

Винаги може да ме издирите в нета, така че не спирайте да ми пишете. Това е истинската награда за всеки писател.

КНИГАТА МОЖЕТЕ ДА ПОРЪЧАТЕ ТУК
Автора

ЛУДОТО ВЕСИ

Публикувано в брой 4 на сп. „HARSH”, 

март-април 2008

Валидол в аптечката

Тя е хит за такситата. Тя е тяхната песен. Веси - оранжевокосата, с бялата кожа и огромните влюбени очи – наричана от всичките й гаджета за по- кратко – „Лудото Веси”.
Тя ги спира и се качва по шлифер и джапанки, защото бърза за купон. Или влиза и едното й око е уголемено с грим и брокат до под скулата и толкова стряска шофьорите, че започват да се държат като олигофрени. Или изобщо не могат да тръгнат. Или докато се вози отзад, я чуват да плаче по телефона, твърдейки че е нещастна. А била нещастна, защото приятелките й не вярвали колко е щастлива с новото си момче.
Лудото Веси е хит сред такситата. Защото се вози само с таксита. Не че гаджетата й нямат коли. Просто няма мъж, който да не се напие от радост, че е с такава красива жена. Както й няма мъж, който на трезво да се съгласи да я откара, вместо да я задържи при себе си. Но не защото не са джентълмени. Просто така се случва.

Великите задръствания

Всички таксиметрови шофьори знаят кога Лудото Веси е в „междучасие”. Между две влюбвания. Защото тя е тяхното нереализирано безразсъдство. Тя просто е хит сред тях. В дните без гадже тя е затворена. Качва се с нарочно размазан черен грим по бузите. Нарочно рошава. Ако някой новак я заговори, просто му изкрещява: Ти не си ли виждал красива жена, бе? Я си карай напред. В такива тежки дни често не й вземат пари. Защото нито един филм не е толкова интересен. И нито една друга жена на 19 не е толкова луда като Лудото Веси. Нито толкова красива. Коя нормална девойка ще поръча 11 обиколки на града, за да може на спокойствие да интервюира всичките си приятели, дали виждат в нея своята идеална съпруга. Защо в такси? И защо в движение? „Ами нали половината ще искат на мига да подпишат, а другите ще питат къде съм, за да ме набият..”
Помнят се велики нейни изпълнения като толкова тъжният й ден, в който попитала един нов шофьор – Ако не си женен, искаш ли да отидем някъде да подпишем? Виж имам букет - След като човекът катастрофирал на първото кръстовище, тя се качила в аудито на едно семейство и казала на непознатия: Ако жена ти няма нищо против, айде да ме закараш до вкъщи, че съм много депресирана.

Помнят се и няколко велики задръствания, причинени от нея: Веднъж, когато се гримирала 3 часа на фонтана до Конника; друг път, когато с копринена рокля се наредила до просяците на булевардната мантинела, и надничала в колите: Ако си толкова добър, колкото аз съм красива, ще ти бъда най-вярното гадже, което си имал. Както и описаното от всички вестници произшествие, когато половин час опитвала да вземе огънче от гвардейската рота пред Президентството.
Да, тя е хит сред мъжете. Защото е част от мокрите им сънища. И защото е правила лудости, които не им е стискало дори да планират.

Провокаторката

Лудото Веси си е напълно нормално. Тя просто е по-умна от всички и знае, че сега може да прави глупости. Докато е по- красива от всички. И докато има невинността на дете.

Кой мъж не би се трогнал от млечната свежест в едно красиво непознато лице, изследващо го с огромни като светофар очи: Защо всички мъже сте такива идиоти?
И кой полицай би арестувал шматка, която го пита:
Искам да се чукам с белезници.

Дали ще ми убиват?
Лудото Веси – червенокосата, със синята къса коса, платиненорусата, с патешко жълтата войнишка прическа, от която очите й изглеждат като на извънземно, попаднало случайно в градината ви.

Имали ли сте гадже, което да ви кара до сутринта да й разказвате филми, защото я боли корема? Или което прави списък на всички места в града и около него, на които трябва да се направи секс.

Или което да плаче с глас в сладкарницата? Или да си говори с всички улични кучета. Или да прави ревниви сцени 2 години след раздялата, само за да стресира новата ви любов. Нямали сте такова гадже. Но много хора са имали. Защото лудото Веси не се церемонеше много.

Пижама по булеварда

Днес е специален ден. Тя крачи по тротоара по чехли и по любимата си пижама. В седем сутринта. Лудото Веси в акция. Стройна, красива, детска, оранжевокоса, леко сънена. Мъжете скачат по клаксоните, таксиджиите се задавят по радиостанциите. В автобусите настава оживление. Тя пердаши през градинките, зебрите и осевите линии. Някои знаят – последното й гадже е в квартала. Но какво ще се случи?
Да, днес е специален ден. Рожденият му ден. Звънецът го изхвърля от леглото. Кога е ставал толкова рано? Сигурно е пожар. Да, голям пожар е – тя стои в кръгчето на шпионката с разкопчана пижама. На тениската, върху свободните от намордника цици пише със спрей

ЧРД !
ТВОЯ СЪМ.
ВЗЕМИ МЕ!
Как да не й отвориш. Тя връхлита и започва да го яде още на пътеката. Мирише на сънено мляко и снощен дезодорант. Похищава го из целия апартамент – диво и щедро. Явно отвън е видяла как светът свършва.
Взема му дъха, както само тя може.
 

После прави кафе, пали две цигари и ляга до него. Мълчат. Хареса ли ти? – пита тя загледана в тавана. Супер! - отговаря той загледан влюбено в лицето й ?
Добре – отговаря тя, вземайки пижамата си – Защото ти беше за последно!

Първите три таксита спират едновременно. Кога на булеварда ги е спирала жена по пижама? Тя сяда отзад и казва: Ако знаеш къде живея, карай. Ако ти приличам на луда, се оплачи в КАТ.
Лудото Веси. Как да я забравиш?

Архивирано и засекретено

Госпожа Лудото Веси отдавна е едрогърда майка и тиха съпруга. Уважавана от съседите жителка на „Островите” – новият квартал на богатите.

Две деца, кола за покупки, дънки, широки блузи, мезонет с изглед към планината.

Една обикновена жена, с обичайни грижи и прогнозируемо бъдеще. Като панел в сградата на средната класа.
 

Дали е щастлива? Тук няма пиаца за таксита. А и хората не споделят едни с други

ИЗНЕВЯРА НА ПЕТИЯ ЕТАЖ

„Мръсната бомба” е заложена с покупката на една антика на колела – минито „NSU Prince” – немски шедьовър на едноименна фирма, купена по-късно от ”Audi”.

„Когато един инженер се сдобие с такъв метален бонбон на техниката, той вече наполовина е загубен за обществото, а ако е мечтал за подобна придобивка, може да бъде разглеждан и като клиничен случай с обсебване. Черешката на тази ръждива мелба е самият купувач – инж. Джони Апапа, роден и живеещ в балканска страна, където на немските машини по традиция се гледа като на вид екзотични и легендарни жени. Защо Джони Апапа трябваше да крие покупката от жена си е въпрос на спор. Традиционното обяснение за укрити от жената финанси не издържа много пред другата версия – да не се откланя Джони от пътя на добър съпруг, предначертан от половинката му още в ритуалната зала. Път - чист и тържествен – геометрично продължение на самата червена пътека, по която се върви с цветя и бял воал.

Път или калъп – няма значение –стерилното жилище е затвор за мъж израснал с болтове в джобовете и гаечни ключове в ученическата чанта. Мъж мечтаещ за цехове с инструментална екипировка, а принуден в къщи да стои в усмирителната прегръдка на велурени чехли и кадифено елече.

За Апапа се твърди, че възприемал машините като одухотворени създания – оттам и няколкото ненормални изпълнения, едно от които е да купи торта за рождения си ден и да я сложи в халето на завода. Съботна сутрин – няма никой на работа – един мъж празнува личния си празник с любимата металообработваща машина. Да беше гумена кукла с цици, хайде.... Но фреза, торта и щастлив мъж....?

Та когато Апапа купува NSU-то, започва местене на колата от гараж в гараж – кърпене, боядисване, поправка на тапицерия....никелиране. Минават месеци. Той вече е готов да я покаже на града и на жена си без страх, че ще бъде обявен за клошар на едро. Но в тоя момент тя има други планове. Тя е решила да замине при родителите си. Лято е, има отпуска, а и той в последно време все закъснява и все е мръсен. По-мръсен от нормата за инженер-ръководител. Като началник-щаб на къщата тя взема бързо решение и още по-бързо билет за влака.

Стоят на перона и се изпращат. Тя му каканиже заръки за дома, а той я гледа малко отнесен. Влязла му е муха в главата. Слуша внимателно, но отговаря машинално. Нервно стъпва от крак на крак – като кон на вратата на обора. Тя се качва в купето, а той отива отпред и започва да целува локомотива – да тръгне по-бързо. Целува и го потупва окуражително с длан, като жокей жребеца си. Тези целувки по-късно ще му излязат солени, но и ще го направят легенда. “Апапа, който мляскал локомотива на гарата…”

Жена му усеща, че той препира да я изпрати, но понеже не е кръшкач, не се тревожи особено. Чак когато почва да му звъни, а той не вдига телефона, съмнението се заселва в душата й. По онова време няма дисплеи на телефоните, че да видиш кой е и да върнеш позвъняването. А и Апапа тогава е във вихъра си и ръцете му все заети.

Когато се връща ден по-рано (като във вицовете за командировки) тя го заварва в средата на хола в твърде неловко за него положение. И в крайно оскърбителна за нея ситуация.

Големият персийски килим

 – гордост на еснафските успехи и нещо като бисер в короната на сполучливия им брак – е покрит с вестници, картони и найлон. А в средата върху найлона лежи ТЯ – немската машина. Двигателят на NSU-то – разхвърлен на части - до последното уплътнение и федерка. До него – Джони - щастлив, с черни ръце, къси гащи и светещи очи мие чаркалаците на карбуратора в леген с бензин. Все едно да заколиш прасе на средата на джамия.

Първо се чува писък, после крясъци. После крясъци примесени с обидни думи. После дълги обвинителни изречения завършващи на „идиот с идиотите”.
По-късно и той взема думата – нежно, философски примирено – с карбуратор в ръце – копие на Хамлет с черепа на Йорик:
- Защо не ми каза, че ще се върнеш по-рано. Всичко щеше да е наред,
- Нищо не е наред! – посиняла пищи тя – Още като заминавах, ми намирисваше, че нещо не е наред! Но не очаквах такава наглост. Ето, затова се върнах по-рано. Да те сваря какви ги вършиш.

Половината улица, заедно с всички обитатели на кооперацията, слушат скандала с щръкнали от възбуда уши, защото крясъците от петия етаж са като малки експлозии. Някои ще паднат от кеф от терасите, когато тя започва да го гони, защото чуват само:
- Махай го този леген! Изчезвай с тоя боклук оттук... Пльоснал се насред килима...Още като започна да целуваш влака разбрах, че нещо си намислил, ама не знаех, че си толкова нагъл. Вън!... Вън!...
Стотици команди „Вън!” И тихите молби на Апапа, които постепенно прерастват също в гневни изстрели:
- Да не съм те карал да си идваш по-рано. Никъде нищо няма да местя. Отивай да плачеш в спалнята! Като си довърша работата, тогава ще се изнеса оттук....

Обикновените нерви при дълбок семеен скандал. Обикновените думи, когато някой хване половинката си натясно..Следващите дни съседите изпушват стотици цигари в градинката, докато чакат развода и докато сглобяват версиите си. После годините слагат патина на случката. Но ....

Апапа и до днес не може да разбере какво толкова е направил.
Жена му и досега не може да приеме, че той си е позволил подобно нещо
А чистачката и досега няма обяснение за чутото тогава изречение „По-добре да ми беше изневерил, нещастнико!”
- Нали й беше изневерил? – пита тя всеки път като ги види да се качват в колата.

ДОБРАТА СТАРА БАБА МАРТА

Стои враната с парче сиренце „Камембер” в човката, а дъхът му подлудява гората. Ето показва се лисицата и тръгва към дървото. „Сега ще започне да ме уговаря и да ме уверява, че ставам за „Music idol” – мисли пернатото и гордо си оправя стойката. Даже гледа разсеяно настрани.
Но лисицата взема един камък и фраска враната в главата. Сиренето пада, натрапницата го грабва, а птицата мърмори след нея: „Ей, разказаха й играта на тая басня!”

Нещо такова се случва й с мартениците. Разказаха му играта на онова старо езическо вярване, че ако вържеш на дете един бял и червен конец, то ще бъде бяло (сиреч – красиво) и червено ( разбирай – здраво).
Батмани, спайдърмени, автомобили, телевизорчета, барбита, айфелови кули и всичкия останал всемирен КИЧ е вързан, интергриран, вплетен в бяло-червената прежда – само и само да върви търговията. Сергии, сергии, сергии...

Как стана така, че този толкова интимен семеен акт, беше отстъпен на търговците, за да го олигавят и посерат? Работата е проста – от мързел. Вместо вечерта да останеш половин час да пресучеш два конеца, пътьом забърсваш от сергията нещо и го забождаш на детето си.

Консумативното общество!!! В дъното на ритуала стои вярването, че при пресукването на двата конеца вплиташ с любов част от своята добра енергия и я „връзваш” (даваш я) на обичаното същество, за да го запазиш и укрепиш

Но какво проклятие - купуваш мартеница със синьо мънисто – даваш я да тийнейджърката си и тя - до златното кръстче на шията си провесва и „Окото на Мохамед”. О, „вярващи”, о нещастници! Прочетете във „Второзаконие”, глава 5, какво си поисквате от Господа.
Най-вероятно и мюсюлманите не са във възторг от тази комбинация, но въпросът е алъш-веришът да върви.

Църквата и тя мълчи за образите на светци, провесени по мартениците, въпреки, че синодът (или синодите) категорично се произнася, че това е езически ритуал и е несъвместим с канона.

На кой му пука – народът жаден за празници се пули в сергиите и купува – каквото му падне. Можеш даже да си намериш изтъкано името на мартеница. И като я поносиш, да я заровиш под камък.

Да си закопаеш името. Какъв ли опит биха взели от това последното вуду шаманите?! Може би най-щастливи и чисти са българите в чужбина, Те наистина се радват на двата конеца, изпратени с писмо, защото това всъщност е част от малката тънка нишка, свързваща ги с родината.

Разказаха и играта на добрата стара мартеница, наистина. Но какво да се прави. Живеем в 21 век – тотална консумация, малко вяра и много римейкове...

НА ДВЕ ЩЕКИ ОТ ПИСТАТА

Понякога е хубаво да откраднеш два дни.
И да идеш на гости на снега.

ПАМПОРОВО
.
Няколко хиляди души си играят с гравитацията като се въртят по лифтовете и пистите на дълги
Велико като удоволствие – след бейсджъмпинга  и парапланеризма, спускането е  най-близо до илюзията за полет.
Банално -  защото след като спрат влековете в 16.30, тези хиляди птици накацват по масите на ресторантите и баровете и се отдават на друго опиянение – слаломът с чаши и блюда.
Нищо лошо. И нищо ново.

КАТО В АЛПИТЕ

И ние направихме същото в „Маркони” – един семеен хотел на две щеки от пистата, взел едновременно духовете на Алпите и Родопите – заради всичките дървени красоти, камината и дюмбалеците (хлопки) над нея, английската закуска и безкрайните други възможности на кухненския спецотряд.
Самият Маркони (Марко – поиталианчен от околните) може да пенсионира Шехеразада (от 1001 нощи) с безбройните си истории за случки по пистите, случки в гората, по върховете, с щеки в ръцете и пушка, опряна в рамото.....
Той е тук отпреди да построят кулата на Снежанка, помни първия влек, първите туристи. Все тук е, защото животът му е в тая велика Чепеларска околност. Случки, спомени, случки, работа, купони, истории...


ЗЪБИ ОТ НЕРЕЗИ И НАГРАДИ ОТ СЛАЛОМИ

Той стои до камината, дъщерите му шетат из ресторанта, зетьовете носят цепеници за бумтящата клада зад „деда” си, а внучетата – всичките – запалени скиорчета с екипировки като за олимпиада, намигат на дядката, когато ги питам как определят стила му. „Елегантен!” – отговарят. Той се смее и поръчва още чеверме и качамак за масата.
Когато те се пръснат по стаите, а румънците, латвийците, гърците, англичаните и разбира се –

Тук съм виждал телевизионни звезди и колеги от пресата да се радват на пейзажа, както и самият господин „Панорама”- на зимната панорама от терасата.  Депутати  да слушат гайди, чужденци, чужденци, чужденци.... А също  и попове да сменят расата си с екипи за сноуборд. Мястото е такова, че може да си сложиш ски-обувките в бара и с кафето да се спуснеш на пистите. Е, как да не запомниш къде си!?

Когато и последният човек в ресторанта се запъти към стаята си, персоналът сваля покривките и се оттегля, за да събере сили за закуската. Която често прилича на десанта в Нормандия – но с щеки, якета и ножове за масло.

Нощта поглъща всички. Маркони сигурно сънува нерези да идват към сайванта с дървата, който е обкован с глигански кожи, а глиганите в гората – сънуват кошмари в които       Марко зарязва гостите си и слага пушката на моторната шейна. Тяхна си работа.

Аз не обичам лова. Дебна оригиналните мигове. Затова сутринта ставам и в 5. Да видя

КАК СПЯТ ПИСИТЕ И  ВЛЕКОВЕТЕ
 През нощта студът си е върнал владенията. Външния термометър е паднал до минус 6.  Затова, когато слизам във фоайето, гледката на пращящата камина, красивата немска овчарка изтегната пред нея и нощния охранител са  като декор от скъпа филмова продукция. „Ела на топло до огъня!” не се връзва с моите репортерски привички, затова оставям човека и кучето вътре и се изнизвам да видя пистите в сумрака на самотата.

ВЕЛИКО, УНИКАЛНО, НЕСРАВНИМО С НИЩО....
Такива заглавия ми се въртят, когато вдишвам първите засмолени глътки въздух, наквасени в тишината на снежната гора.
През стъклата срещам погледа си с кучето – то слага блажено глава в лапите си, на фона на огромните пламъци, а аз -  ръце в грейката.  На  фона на тъмните хребети.

Утрото идва с барабаненето на кълвачи в гората. Други птици прехвърчат в заскрежените клони и ронят хвърчилки от боровите шишарки. Хората, сградите и автомобилите спят затрупани в сняг. И неземно спокойствие. Направо – нирвана!
Мога да композирам нещо, стъпвайки в скърцащия сняг.

Но сладка миризма на кафе слага край на жалкия ми опит да подивея. Жената на Марко е включила машината и прави кафе на персонала- родовия боен отряд, разгръщащ се в заучени маневри между масите с нови покривки.
След малко деца и възрастни, говорещи разни езици, ще поискат закуската си, преди да напълнят пистите, лифтовете и влековете в своите наивни опити да изучат летенето. Със закопчани за нозете ски и дъски.

Велико. И доста изтъркано.
И само Марко и още някой, ще погледнат към гората, която продължава да звъни със шишарки, катеричи опашки и падащ скреж. На две щеки от пистите.

германците по масите станат горещи от виното и пататника, в очите на Маркони се появяват грухтящи сюрии, бренекета, чакала... джипове, гости, моторни шейни, урви, лисици, манатарки и нерези, чиито бивни красят стените. А дойде ли ловната приказка, идват и дивите мезета - с гаранциите на ветеринарите, фамилията и реномето на името му. И със специален печат – само за приятели. Трофеи, спомени, снимки, имейли – от половината свят.