ВАМПИРИЗМЪТ НА УДОБНИТЕ ВЕЩИ

Ла долче вита. Сладкият живот между три екрана, които
от година на година стават все по-цветни и с по-голяма
разделителна способност.
Целият свят събран в един плосък екран – 32 – 47 инча
(ако може). Пътешествия, филми, документалистика,
състезания – поробващата измама че „живееш” докато
вцепенено гледаш телевизионния адреналин на другите.
Някои скачат с бънджи и ти си с тях – нищо, че твоят
задник е изтръпнал от седене. Те се състезават и ти си с
тях – но дишаш едва- едва и устата ти е пълна не с пясък,
а с пуканки. Те правят секс – и ти си с тях. О, с тях си.
При това толкова вдъхновено, че посягаш на себе си.
Свещените течни кристали на персоналния ти компютър.
Нотбук, лаптоп, таблет....


Чат, форуми, имейли, „бясно сърфиране” – влизаш в
сървър в Мисисипи, после скачаш до Австралия... А
задникът ти - все по-изтръпнал и мек. И все по-често се
запознаваш в мрежата и все по-често си сам на вечеря.
Осемнайсет трилиона цвята на дисплея и два милиарда
полифонични мелодии!!! Даже блутутурутка, емпе16плеър,
вградено радио, 29 мегапиксела камера и функции
за половин живот разучаване. Ей, какви телефони
излязоха – даже можеш да говориш по тях. Получаваш и
изпращаш емемеси, обменяш мелодии, качваш си игри...
И то се стъмнило и денят си е отишъл. Мушкаш джаджата
да се зарежда в контакта, пускаш компютъра и телевизора
едновременно и се чудиш защо вече чорапите ти
не миришат. Ами, може вече да си виртуална версия или
просто вирус от най-ново поколение.

Есе от книгата "МЕТАЛУРГИЯ НА ДУМИТЕ"

КУРШУМ В УСТАТА (Репортаж от две хайки)

Живакът се е сгърчил в корема на термометъра.

Водата виси на пръчки от покривите.

Сняг и мрак.

Някъде плаче куче с вълчи вопли.

Скапаната ни „тенекия” се задавя в баира до планинското гробище.

Трябва да слезем от цивилизования си”остров” и да нагазим в белия див океан.

Трима сме – началник –ловец, придружен от своята сянка – шофьора и любопитен журналист. Три градски души и една пушка.

Седем километра до хижата....

Тъжно е да умреш в такова време. Дори да си животно. Но пушката се приготвя още оттук. Пък каквото излезе – казва ловецът. С шофьора мълчим. Оня се притеснява за изоставената извън селото кола....Лакомо пълним с планински въздух градските си дробове. Друго няма. Ни едно сърце, което да стане мишена.

Все ми се струва, че е на шега. Свивам снежна топка и я мятам скришом в храстите отстрани. Цевта подскача от рамото, завърта се и се взира със саждиво око натам. Шега няма.

****

Дълбоко в планината.

Кучешката артилерия, пред крепостта на ловците, ни прихваща отдалече.

Езеро. Борова гора. Хижа. С веранда.

С мазе за дране на дивеча, с бъчва с вино, с акумулатор за телевизора. Легла. Чаршафи, пижами. Удобни бягства от къщи!

Не ни се радват кой знае колко. Само Димитър, който ни познава и тримата, не може сега да се скрие зад вечно сериозната си физиономия.

Е, радостта си е радост, порядките- закон. Никакви обувки вътре. Другаде може да сте всякакви, но тук – на гости. И ни дума за работа. За прасета може. Може и за лисици. Тоя телевизор от лисичи кожи е купен.,,,

Я свалете зайчето от печката, да опитат вкуса на дивото. Ще опитат и от анасонлийката. Или направо с виното?

Да се червиш, че не си донесъл и залък от града. Студено посрещане, а после – сърца като хълмове.

Ловците горе, прасетата долу! Оня ден видели на стадиона в съседното село девет парчета. Оставало и фанелки да им дадат. Истина, бе!... Започва раздумката.

Вино, печка, истории....

Една цигара за нашия ловец и блаженството ще е пълно. Ритам го под масата – тук не се пуши. Виж, всички излизат навън...

Карай, бе, за госта ще направят изключение... Паля!...

Провокацията не среща примирение. Озъбват се мъжете, зли стават. Почти скарване. Срам, но и радост от принципността. Подвита опашка, неловко самотно пушене вън.

Хубаво е да заспиваш до стара печка. Утре се става рано. Хайката започва още по тъмно. Кучетата сигурно сънуват дири.

***

Снощната сладост е заключена в царството на миналото. Казармено утро. Навличат се шаяци, стягат се колани. Броят се патрони, надзърта се в цевите. Ножовете хлътват в каниите. Надпревара с развиделяването.

Кучетата са побеснели. Казват, че като са в селото, усещали коя е последната нощ срещу съботата...

С първите крачки още се усмиряват. Вървят с наведени глави до краката на господарите. Усещат, че ще получат днес своето. Да се зъбят на всички деца на гората. Ще получат и ласка, ако нагласят нечий живот в обсега на оловото.

***

От седмица покрай хранилките нищо не е идвало. Нашият ловец вече мрънка, че само на халост ще отиде денят. И Димитър го знае това, но му е хубаво.

Личат си тарторите. Ловците, като се разделят по гънките, все с Митьо или с Васил се уговарят...

Продължаваме по пътя.

Тук, долу, в тези шубраци миналата година Димитър се бил с глигана. Два пъти ранено животно – скрило се в храстите. Кучетата не смеят да го наближат. Тръгнал човекът... Изригнали цевите, но не спрели налета. Удар с приклада –страшен сблъсък, - дървото се пръснало! Очи в очи – миг, колкото част от премигване. Кучетата отзад се дерат, но ръцете – празни. Инстинктът ги подложил, за да запази слабините и корема – Бивникът разпорил дясната ръка като хляб. В такива моменти мозъкът работи в свръхрежим: зее улей в плътта, а кръвта още не е шурнала. Трябва сърцето още веднъж да удари. Другите са на пътя с пълни пушки, но трябва да са луди, че да гръмнат. Кучетата се спускат...Ножа!...

Такъв си е тоя Димитър. Изведнъж решава, че много е говорил и млъква. Пущинакът с къпините не може да довърши историята. Не я знае. И белегът на ръката не дава повече информация, освен тази, че всичко е било вярно и не по ловджийски раздуто...

Снощи оттук две сърни са минали...

Не мога да я оставя така тази история. Ще попитам... .

Какъв нюх! Изпреварва ме. Засича ме с друга история:

Бях дете тоя път като го правеха. На ръка всичко се чоплеше. Гледай каква е скала!

Няколко войници се самоубиха от отчаяние. Нормите високи – на луна ги довършваха. Хляб- ей по толкова. Щом поручикът идваше у нас да проси за един крайшник, представяй си.

Ние, воловарчетата, все тук се въртяхме. Изядем половината от храната в торбата, другата на някой войник я подарявахме. Патрони ни даваха за една филия...!

***

Сутринта мъжете нахраниха кучетата с по един комат. Че нямаше друго.

***

Ето, отвързват ги. Псетата тръгват напосоки между дърветата като вещици.

Едно излайва – пипна някаква диря.

След десет минути друго се обажда през два баира. Тихо! Пресичаме крачката, застиваме, да се чуе по-ясно. Как познават чие куче е и какво е вдигнало?!

Ей, имало още гори на тоя свят. Градският ловец и шофьорът останаха преди час на една пътека долу. Като спираме, от дрехите се вдига пара.

Джафкането тече нагоре по дерето и пресъхва. Кучето вие, значи е изгубило дирята. Съжалява. От друго дефиле друг глас се носи. За сърна. Чува се и лаене по глиган. Снегът е затиснал шумата и тревата, едно стръкче не се види. Мъглата пълзи върху дърветата, а най-отгоре е сиво небе. Какво спокойствие, ако ни нямаше!

.... Тъжно е в такъв ден да те гонят за смърт. Някакъв ускорен от лаенето заек уцелва групата ни в средата, пробива разговора като куршум и изчезва. Докато ловците се усетят, вече е на сто метра...

Изгърмяват зад него. За едната ловджийска чест. И за утеха.

Великодушни мъже са двамата. Стара двойка. Не са тръгнали непременно да пълнят раницата. Удоволствие им прави да се ослушват, да дебнат, да играят тази древна игра. Игра е, разбира се, щом не тегне зад нея препитание.

Правят си знаци кой накъде да върви, какво да прави. Нашият ловец, пловдивчанинът, дето се канеше, че ще гърми по всичко що шавне, е по- млад, но не би тичал като прошарения Митьо и като Васил. Пустата страст пришпорва насъбралите се години. От една пътека – към било. От билото в долчинка. Да засече прасето, което кучетата мотаят между баирите. Тоя Димитър! Хем го е страх, че ще получи някой инфаркт, хем притяга снаряжението да не му пречи в бързината.

От височините се откриват гледки..! Спират се очите, за да се охлади и кръвта... И хайде надолу.

... Глиганът е минал през пътя. Точно там, където искаха да оставят пловдивчанина, но той реши, че го изолират по този начин. Тъпо място, но точно оттук минават. Старо скеле им е това – въздиша Димитър. – Ако беше стоял, сега прасето щеше да лежи в краката му. Гледай дирята - може и сто килограма да има!.. Върви го гони.... Сигурно вече е ехей в оня пущинак.

Васил е по-ядосан. И без това тоя гражданин, бивш техен съселянин, не му е много по сърце, ами и какво направи. Туря една псувня на кучето си, което се връща грохнало:

Ах, мързел, сега ще ти пръсна главата! ... Свивам очи, той наистина ще го гръмне, както решително вдига пушката . Онова прикляка на един плосък камък, подвива измръзналите си стъпала към корема и виновно-примиренчески извръща поглед. Още секунда и ... псувня. Присъдата се заменя с цигара.

Следобед е .

Хайката свършва. Една празна гилза само. Чувствам се чист. И ловците не са печални. Без един – „нашия”. Е, хубаво би било да сложим нещо на печката - казват - но и така се случва...

Изуват се старателно на верандата, подреждат пушките. Един кляка пред печката, друг хваща метлата. Трети се заема с масата... Същинско семейство... След осем часа е понеделник.

***

Заради тоя „прахосан” ден „моят” ловец преобърна света, додето не ме заведе в друга дружинка. В равното. Да видя какво се казва лов.

... В здрача фазаните тъкмо бяха накацали за нощувка по клоните на дърветата. Вървяхме тихо отдолу. Изстрелите ги разпартушинваха. Няколко умряха след излитането. После между два водоема чакахме като зенитни установки ятата на патиците. Мързеливо и сигурно...

Оня Димитър беше далече, далече, в планината... между дивите хребети.

Подариха ми две птици и ме предупредиха – човек, като яде такова нещо, може да му се стори, че му е паднала пломба. Не, просто е сдъвкал сачма. Някое от десетките малки куршумчета забити под перушината...

Убиваш и ядеш...

И усещаш вкуса на изстреляното от тебе олово...

ПЕСЕНТА НА ФАЛШИВИЯ БОХЕМ

Той е бохем. С вкус към живота и тънките радости. Той е уникален познавач на пяната в нескафето и едрината на зърното при мелене на „8”. Той може да разказва с часове какво е чел и чул за сортовете в Коста Рика, за разликата между арабика и робуста, между печеното по този или онзи начин. Той е градския „тертиплия” – влюбен дори в ориенталския дъх на думата, с която го кичат. Той има място в кварталното заведение, има начин на сядане и 12 различни „шегички”, с които поръчва на „своя барман”. Онзи същият, който така е свикнал с него, че едва се удържа да го прибърше с парцала за плота. Специалистът по нищо отпива от точно определената си марка вода (ако опита друга, светът може да се срине) и тръгва на работа.

Колежките са му свикнали с историите, лафовете и комплиментите. Уморени от еднообразен домашен секс и фитнес с чаши и тенджери, те се оставят да ги гали с перата си. Той е толкова свеж – стихче от Гьоте, мисъл от Балзак, цитат от Фуко. Целуват го за довиждане и се разделят в края на деня – те при скучния си домашен секс, а той в неговата си кръчма – където по повтарян с години начин се цъкли в телевизора и ритуално отпива от чашата си. Където „барманът му” знае всички казармени подвизи, където животът му ден след ден пуска пяна – като развален кран за наливна бира.

ОТРОВНАТА СКУКА

ВЛАСТЕЛИНЪТ НА ТЪПОТИЯТА

Той седи, опиянен от фалшивото си високомерие, с

клепнали от страх уши (да не би устатата му жена да

го санкционира за нещо) и занимава отегчените гости с

безумната си храброст, че е работил 40 години на едно

място. Овехтяло тяло, на изкорубен фотьойл – запленено

от безсъбитийността на един страхливо пропилян живот.

Героят на героите мърда пръсти в новите си чехли –

подарък за поредната нова година- и очаква светът да му

направи нещо с уста, задето е превърнал младостта си в

завързана за един портал кранта.


ДОСАДНИЦИ ПО КЛОНИТЕ

Има такива досадници.

Всяко изречение започва с „едно време”. Различават

се съдържанията – ... „не беше така”.... или .... „беше

така....”. За разнообразие може и „По наше време....”

Тъжната есен на редовите човешки листа, които изсъхнали

вече от дръжките си, чакат внезапен порив или тиха

умора да ги събори от клоните на родословията. Загледани

в себе си, непризнаващи нищо ново, не харесващи

друго освен своята младост – сиви мърморковци в цветната

градина на вечно обновяващия се свят – те крият

голямата тайна – че са досада и за самите себе си.


КРАЛИЦАТА НА ПАРЦАЛИТЕ

С поникнал от дълбокото на душата стрък нарцисизъм,

тя преминава през времето, летяща на мимолетните

килимчета на шарените „тенденции”. Парцали. довеяни

до малката й столица от суетните ветрове на чужди

модни циклони.

Нейната катедрала са гардеробите, в които молци и прах

стопанисват отречените богатства на суетата. Младостта,

отмерваща като метроном с токчета улиците на живота,

се изгубва в гънките на безпощаден целулит, атрофирали

тъкани и провесена кожа – ревниво пазено поражение

под все по-сподавени писъци на модата. Накрая остава

само червилото – червено петно под воднисти очи,

профукали безценно време да се взират в кинкалерията

на бездушието.


КЛЮКАРКАТА

Тя живее за новините. Кварталния вампир, хранещ се със

събитията в живота на другите. Ден след ден, десетилетие

след десетилетие.

Омразна, досадна, двулична и тъпа, получаваща лицемерни

гумени усмивки, вместо любов от околните. Загорели

тенджери и непроветрено жилище са круизът на нейната

искрена биография.

Накрая светът, познатите и роднините й си отмъщават,

изписвайки малкото й име вместо титлата, за която през

целия си живот се е борила.


Текст от книгата "МЕТАЛУРГИЯ НА ДУМИТЕ"

МЕТАЛУРГИЯ НА ДУМИТЕ

Светътсепроменя.

Буквитеостaват.

Едни и същи.
Кактоатомите .
Писането е катометалургията.
Отливашиличистметал,илиисканитесплави.

Променятсесамотехнологиите.

Примеситеубиват
Еднимайсториковатмотики,
Другичастизаизтребители.
С едни и същижелезнимолекули.
Самоидеитесаразлични.
Светът е движение и промени.
Времетоставаценно.

Описанието е разхищение.

Човекътот 21 векобработва 18 пътиповечеинформация заединицавремеоттози отпреднотостолетие.

Въпросътвечене е далищечетем.

А какво?

Текстътсрещуобраза?

Илитекстъткатовизия?

Текст от изложбата "ТЕКСТЪТ КАТО ВИЗИЯ"

МЕЖДУ БОМБИТЕ И ЧЕТКИТЕ В КИЛЕРА

ЕДНА БЕЗРАЗСЪДНА ПАПЛАЧ НЯКЪДЕ ВЪВ ВСЕЛЕНАТА
Минаха парламентарните избори и студено пресмятам колко страсти се хвърлиха в тях. Колко пари, време, нерви и хартия безвъзвратно бяха сложени в кошчето за отпадъци на Историята. И се питам дали си е струвало.

НАЙ-ЛОШАТА МАШИНА
Може би няма друга система освен човешкото общество с толкова малък коефициент на полезно действие. Няколко милиона души се ангажират да сменят стотина. Пропорционално за България това звучи така – над 30 000 души се истеризират да „заковат” един на банката в Парламента. И той отново бяга от работа и не се получава това, което искат 30-50 хиляди души. И след 4 години отново... В същото време, ако върху едно листо светнеш за 1/100 от секундата, хлорофилът ще реагира и листото ще произведе скорбяла. Върху тази фотохимична реакция се крепи животът на земята. Но на човечеството не му пука и ако може ще бетонира всички континенти от бряг до бряг.

КОМАРИТЕ И ХОРАТА
За последните 100 години в Европа са загинали във войни поне 100 милиона души. За да преместят няколко граници. Които в края на века доброволно са премахнати.
Парадокс ли? Явно човечеството обича да си създава проблеми. Като че ли му доскучава от време на време. От началото на цивилизацията маларията е убила повече хора в света от всички войни взети заедно, плюс всички епидемии, вулкани, земетресения, катастрофи и промишлени аварии досега. На фона на този мрачен факт блести друг – годишно на планетата се харчат само 300 милиона долара за борба с комарите. Горе долу колкото едни избори в държава като нашата, която едва намираш на глобуса.

СЛЪНЦЕТО И МОДАТА
Всяка секунда в недрата на слънцето 600 милиона тона водород се превръщат в хелий. Цели 8 секунди пътува до Земята произведената по този начин енергия. от която зависим тотално. Люлеем се на този тънък „проводник” в космоса, но мислим 300 пъти повече време за мода (очила, полички, потничета) отколкото за парниковия ефект.

КЛЮКИТЕ, САЛАТИТЕ И ...ЕДИН ФИЛМ

Много пъти се прибирам от път като уморен астероид и мечтая за тъпата компания на половината си съседи. С изцапана в кал раница, с препълнена карта с кадри от водопади, мокър телефон, намачкан термос и мръсно бельо заспивам в асансьора. И в умората си поисквам да се кротна сред до болка познати мутри и да прекарам поне една вечер без рискове. За щастие това не се случва. Първо е толкова късно за телефонни уговорки, за гости, за намиране на теми. Второ – едва ли някой ме иска – аз съм горещ картоф, който не изстива. Само мириша хубаво (на приключения), но не ставам за ядене. Те са прекалено монотонни за мен, аз съм твърде космополитен за тях. Като ускорено силиконово топче в добре подреден магазин.

Да, те са добре работеща система за размяна на гости – приятни, радостни, старателни в менютата, чисти, подредени, общителни. Колко скъпоценно е това - като си помислиш - в този губещ страстта си свят. Те са гостоприемни и мирни, възпитани и... отвратителни. Прости ми, Боже, че наричам така тези мили хора. Но може ли 7-8 години три семейства да си ходят едни на други на гости (и никъде другаде!!!) с методичността на машина която пълни буркани с домати? Явно може. Знае се кой четвъртък от месеца се играят карти, кой вторник кой готви, кога се гледа филм, кой петък от месеца се ходи на кръчма. Няма да се учудя, ако имат и график за размяна на съпрузите.

Темите до такава степен са предъвкани, шегите доколкова са отработени, че някой казва само една дума и всички се смеят. Като ключова дума от известен филм или от всеизвестен виц. Ще кажеш, че са секта, черпеща устрем от вътрешните си идеи. А са толкова, чистички и любезни. Само дето 10 години не са правили друго, освен да травматизират стълбите между апартаментите си. Дали това им стига? „О, да! Разбира се!” – неведнъж са ми отговаряли. В техния свят не падат камъни, няма тръни и нерегламентирани атаки на комари. Нито мравки в храната. Да не говорим за оставен по гранита епидермис, за корени в раницата или хематоми по цялата „география”. За мен те са сачми във въртящ се лагер. А аз, за тях, съм астероид с неопределена траектория. Гордеят се, че ме познават, но едва ли искат посред вечер да падна на масата им.
Това е.

ТРЕСАВИЩЕТО НА ИЗМАМНИЯ МЪЖАГА

Това е праведно същество изпълнило всички заръки на социото. Израснало, образовано и размножило се – две деца, съпруга, кола и жилище с топлоизолация. Толкова праведно и толкова почтено, че лъха на съмнения. То определено не може да флиртува. Как се е оженило? Ами по невнимание в студентските години. Първата, която го е харесала. Дало се е. „Така правят всички – така трябва.” То не изневерява и в това няма съмнение. Но, защо тогава жена му го презира? То работи, облича и храни децата си – значи ги обича. Това трябва да се подразбира. „Ама, какви прегръдки, бе?!” Е, децата общуват проформа с него? „Ами –такъв е животът” – успокоява се съществото, докато трие тапицерията на колата си. С внимание, с което не е направило един масаж на жена си, камо ли да погали потомоството. То – съществото притичва редовно до „аптеката” за авточасти и лежи страстно под ламарината. С такава страст да лягаше в спалнята – жена му сутрин щеше да мете стълбите отдолу нагоре от радост.

Седмицата се изнизва в скучна работа, мълчаливи вечери и бързи закуски. Уморено от „напрежението” тялото се спасява нанякъде с въдиците. Ами семейството? „Канил съм ги 3000 пъти – не искат”. Какво семейство, а?! Да не искат да клечат по 8 часа с него в тинята. На петте локви, около които и жабите го познават.

Мъжагата – скромен, работлив, силен, обичащ с дрехи и закуски децата си, верен, силен и щедро оставящ заплата си на масата, гръмко се връща в неделя. Плюска във ваната два кални шарана и слиза да измие колата. Когато се връща, рибата е изчистена, изпечена и сервирана. На него му остава да хвърли дрехите в пералнята, да се изкъпе и да попита жена си, защо не изглежда щастлива. И защо не му казва „наздраве”.

Борсуци излезте от барлогите !!!

Бетонният термитник на хората.

 

Със заустена клоака в най-близката река или морето.

Със срамежливото извинение за пречиствателна станция. 

Която понякога оправя нещата толкова, колкото и памперсите - бебешката продукция.

 

Където великата, прехвалена, изпразнена от съдържание, изтрита от обръщане в лъжливи и мръсни усти дума „екология” се свежда главно до кръпките от зелени площи. Които не са дори и това. Защото са тревно-чревни площи. С повече кучешки изпражнения, отколкото са цветята през лятото.

 

Сипете половин литър бензин и отидете до края на града. Вижте каква лечебна сила има дори сивото поле. Ако имате  време,  погледнете една мръзнеща река, в която чапли и корморани се потапят, като на някаква ледена Ривиера.

 

Един час разходка дори в зимната мъгла (между небето и тревата) е повече от един варел с витамини, антидепресанти, сънотворни, успокоителни, тонизиращи.... фармацевтични полюции и противогрипни идиотщини. Които всъщност са истински вируси за семейните ви бюджети.

Преди време един биохимик взе нобелова награда, доказвайки, че капсаицинът** в една люта чушка върши 4 пъти  повече работа от всички рекламирани лъжи срещу настинка.

Излезте. Стихиите са красиви.

 

 

*борсук – язовец

** капсаицин – алкалоид, на който се дължи лютивината

ГЪРМЯНО ВИНО

Виното се беше унесло в хладен сън в дъбовата бъчва, закотвена в мазето с картофите, когато двама мъже влязоха, решени да го затворят зад тапи и саморъчни етикети. Гърлени думи и тежки стъпки прекъснаха дрямката му. Сън, в който горещите октомврийски дни си уреждаха срещи с хладни нощи в редовете на лозето и когато звънците в гласовете на жените ронеха най-зрелите зърна направо в ръкавите им.

Виното не искаше да напуска овалната утроба на майка си и се запъваше в канелката. Но мъжете се смееха, раздуваха истории за топли жени, режеха мезе направо върху седалката на дървено столче и гърмяха с пистолети, за да изкарат от течността лошите духове. Опитваха го с все по-дебели езици, смееха се все по-диво и все по-често оставяха димни дупки в гредите на паянтовото къще.

Дали не успяха да уплашат всички тъмни сили от тъмната течност? Или с гърмежите си я разсърдиха нещо? Но тя кипна кръвта им, превърна ги в тежки гръмогласни петли, които на сутринта щяха да се събудят с изорани до кръв лица и несигурни като мъгла спомени.

Из "Металургия на думите"

ХИЛЯДА ПЪТИ СЕКС, ХИЛЯДА ПЪТИ СЕКС

ТОЙ
Една луксозна кръпка в заведението – прекалено добри дрехи, прекалено добри маниери, вид на човек, който не е пил вода уморен и никога не си е лягал гладен. Той седи с предадено на алкохола тяло – мек кашкавал на стол, безфокусен поглед, запотено лице и уста, която прави замотан и фъфлещ превод, на това, което й диктува съзнанието. Опитва се да говори нещо на сервитьора, но онзи разбира само изречението „Хиляда пъти секс, хиляда пъти секс...!”, което се повтаря като припев между неясни пасажи от песен на слабо познат език.


ИСТОРИЯТА


Нея я знаят вече всички бармани в радиус от 4 километра. Той се опитва да изпие пиенето на района, депресиран от някаква тъпа семейна история, за която повечето мъже с гордост щяха да жулят карти, за да я разказват. Тя мойта...жената...жената...усойница свита... ЦРУ,

Тя е била най-подредената жена във вселената. Вярна, работлива, грижовна.... Имала е дневник за покупките и семейните разходи, за менструалния си цикъл, плащането на тока, водата, телефона, дневните температури и рождените дни на всичко, което е идвало в къщата й. Супер жена, супер семейство, суперщастие. До деня...

Една сутрин тази подредена жена, всеотдайна майка, образцова домакиня и любяща съпруга, го била предупредила да не закъснява вечерта, защото щели да имат празник. Той безрезултатно цял ден си прехвърлял всички възможности за този засекретен празник и така и не намерил причината, преди да седне на безупречно подредената маса. По-точно преди да стане от нея. Годишнина от сватбата – не, рождени дни в рода- не, имен ден на някоя леля- не, юбилей от запознанство, от пътуване, дипломиране, оцеляване от трагедии, дори национални празници на съседни държави и градове – НЕ!

Самият мистичен празникът се състоял в тържествена вечеря в присъствието на бутилка шампанско, за която през цялото пращене на свещите се казвало „ още не е време за нея”. Растящото любопитство било хранене с дяволити усмивки и сладки целувки и една солидна почерпка от уиски и любими мезета. И по най-естествения начин се намерили в леглото и се започнали. Все пак му била жена. Но този път била различна. Много ентусиазирана, игрива и безпричинно всеотдайна. Липсвала познатата ленивост – на замаяна риба, която само от време на време изхрипва и се обръща. В един момент дори си помислил, че му е изневерила и е гузна. И си казал: станахме модерно семейство – сигурно празнуваме първа изневяра. И му станало объркано в душата. И меко.

Както и да е. Свършили. Тя се изправила в леглото и започнала да скача, от което от циците й се разхвърчало „мляко” и по лицето му: Честито! Можеш да отвориш шампанското. Хиляда пъти секс! Хиляда пъти секс! Хиляда пъти секс правихме.
...
И влязла в банята. И запяла под душа.


ЕПИЛОГ


И така, той обикаля кръчмите и пие. Един бивш порядъчен мъж, в средата на необратимо пропиване. В началото, когато му се разбирало какво говори, бил казал на един приятел: Това е луда жена, брат ми. Страх ме е от нея. Представяш ли си на каква отчетност съм. Все едно живея под лупа. Като лабораторна мишка. Представяш ли си да имах на онази работа брояч и тя нощем тайно да сверява данните от него със своите записки.....
Тая работи за някаква разузнаване – ама не мога да разбера какво на мен ще ми разузнават ...Ще ми разузнаят оная работа....

ЛЮБОВТА НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЛЕКУВА

Колкото и жертви да взема.
Те, покосените от нея, всички са доброволци.

И сред тях няма нито един заложник или някой, накаран по принуда да получи от обривите й в душата. Всички, покосени от щама „love” сами са ходили да се заразяват, като са си обменяли слюнки с носители на този вирус. И с радост са лапали от плодовете й без да си мият ръцете, краката и т.н. Странни са епидемиите на любовта.

И познати - от как свят светува с хората в него. И някак забавни, дори полезни. Вярно, че тук- там някой се депресира или даже се убие, но на всеки десет пропили се от любов, се раждат други 100 милиона от същата зараза. На всяко убийство от любов, се падат по 1 милиард празнувания заради подобни чувства. От нея човечеството само се увеличава. Любовта не е заразна като свински, пилешки, патешки или марсиански грип.

Тя е толкова странна болест, че дори лекарите като я прихванат, не се лекуват, ами гледат как по скоро да ги тръшне самите тях на леглото.

А ако може и всичките сестрички в отделението. Само едно не е хубавото на тоя мор. Че ходи строго индивидуално по хората и покосява предимно добричките.

Гадовете имат по-голям имунитет към тоя вирус. Иначе спокойно бих поръчал да се произведе бактериологично оръжие и бих станал първи терорист, който да пръска щамовете по улиците.

А за цялата бюрократично-партийна върхушка, освирепяла за власт и пари, бих поръчал насилствено заразяване без оглед на методите – орален, анален, венозен, дихателно-слюнен. Защото...

Защото любовта е единствената „болест”, която не трябва да се лекува. А да се разпостранява. Който е болен от нея, друго не го лови. А който дръзне да я лекува, да бъде горен на клада. Колкото и да са поскъпнали дървата.

ЦВЕТЪТ НА ТОАЛЕТНАТА ХАРТИЯ

На 5 февруари 1958 година поне 30 милиона души са били заети в семейни и битови скандали и поне 1000 са получили инфаркт заради спор какъв цвят да бъде еди какво си вкъщи. Както става и днес.

Само че точно на този ден един американски бомбардировач изпуска и изгубва в океана една термоядрена бомба – 1000 пъти по- мощна от хвърлената върху Хирошима.

По време на студената война, докато населението чете за аферата Уотъргейт и за селските обноски на Хрушчов, са изпуснати и изгубени още три водородни бомби. Едната пада в Средиземно море!

Но най- изумителното. От един милион души, осведомени за последното гадже на Деми Мур и за бедрата ( в см) на Мария Шарапова, само 100 знаят (и искат да знаят), че освен тези 4 водородни чудовища, в световния океан лежат, паднали от самолети, още 50 обикновени (!) атомни бомби.

Като се замислиш, човечеството прилича на една пияна компания, която с крясъци се носи на някаква яхта по течението. 50 процента се вълнуват от това кого да ощипят по дупето, останалите – дали шампанското няма да свърши. Всички безразсъдно твърдят, че за курса си има боцман, а боцманът ги псува в същото време, защото му пречат да спи.

Така че пиша тези редове, а вие ги четете единствено заради милостта на Бог, който явно доста обича творението си. Засега.

ИСТИНСКАТА ИСТОРИЯ НА ЕДНО СТРАННО, НО ЛОГИЧНО ПРИЯТЕЛСТВО

Аз съм беден циган - казваще Майорчето. Момент... Не казваше май така. Казваше: А бе, ти си по-голям циганин от мен! - на всички, които опитваха да се пазарят с него.

На Ивайло му викаха Иво Слона – с ударение на „о”-то в Иво. Така се говори в Кюстендил. По едно време циганина от Столипиново започна да говори на странен диалект, напомнящ западните български покрайнини. „И на тоа му развалих говора!” – хилеше се Слона. Горните редове са прелюдия към един документален разказ от района на Аграрния. Разказ, за който не мога да намеря точно заглавие, затова го пускам да съществува така.

Защо Майорчето имаше такъв странен прякор никой наоколо не знаеше, въпреки, че лъскаше обувките на половината квартал и наместилия се в него университет. А лъскаше здраво. Зевзеците се шегуваха, че ако така лъскал бастуна, щял да бъде най-големият шемет в махалата, на което той отговаряше с огромна усмивка. Усмивка, в която липсваше един зъб, а други два, златни, идваха някак си много.

Вземаше по 60-80 стотинки за две обувки, на онова време, и беше доволен както за монетите така и за хубавия лаф, ако се случеше такъв с клиента.

А по отношение на лафа имаше само един човек – един човек, с който Майорчето, ваксаджията, можеше да говори с кеф с часове и дни. Какво точно – идея нямам. Нали знаете как се случва понякога –двама души си пасват от раз - като парчета от счупена чаша.

Така се случи и с Иво Слона, млад безотговорен първокурсник от университета.
Майорчето, истинското име на когото сега не си спомням, беше висок около 160, тежеше не повече от 55, хранеше 6 деца с куфарчето с четките, имаше черни очи и добре гледан мустак – единственото нещо, което можеше да се каже, че е на световно ниво в тази немощна личност.

Слона беше (и е) към 185 във височина, тогава тежеше около 80 ( а сега сигурно 130 заедно с портфейла). На неговите 20 години се подразбира, коя част от тялото му беше на най-голяма почит в собствените му очи и ръце – и съответно най-много използвана. Напук на изпитите и желанията на родителите му.

Като всеки уважаващ себе си кюстендилец Слона въртеше колежките в центрофугата на безотговорните си дни и пилееше пари в „Куцата въшка” – едно от онези евтини заведения около вузовете, които съществуват благодарение на махленските пияници, пенсионерските ракии и остатъците от студентските стипендии.

Майорчето често сядаше в съседната кръчма и също безотговорно пиеше две-три стограмки. И често свършваше парите, изкарани от обувки. Хората го познаваха и му даваха или в заем или го черпеха. Но най-много заеми му даваше Слона. Когато имаше.

Защото в безподобната си страст по веселбите, гаджетата и особено дивите запивания до заран, Слона често оставаше без средства дори за един купон в стола и не само ушите, но и цялата му личност загубваше форма, като ушите на престарял истински слон.

В такива трудни моменти, в началото на познанството си с циганина, Слона вземаше назаем от ваксаджията по 2-3-5 лева и се опитваше да изкара цяла седмица до следващата дотация от родния Кюстендил.

Пушеше евтини цигари, ядеше в стола и караше повече на секс със стари гаджета. Защото старите бройки не искат свалки и промоции, ами най-много да донесат някоя консерва или компот в квартирата. Е, дойдеше ли записът от родителите, Иво първо минаваше през Майорчето, издължаваше се, оставяше му 5 лева да пие няколко мастики, лъскаше си обувките, плюнчеше като истински циганин двулевка и лепеше тройния хонорар на щастливото чело на майорчето. И пак се впускаше в най-голямата си страст – да свири мръсни песни, да пилее пари и да троши онази женска кост, за която се казва, че я няма в чуждата п.....

Защо ваксаджията така обичаше Слона? Заради точността, заради широката душа или заради всички луди неща, които самият той не можеше да си позволи покрай частната „детска градина” у дома. Нямам обяснение. Откак оня камион сгази пияното майорче на сегашния булевард Източен, никой и не може да отговори.

В онези години обаче, тяхното приятелство така се разви, че днес сигурно това, което ще кажа, ще изглежда като измислено. Слона постепенно откри истината за финансите си благодарение на тъмния циганин с четката и златната усмивка. В края на тяхното приятелство Иво оставяше 30-40 % от преводите от Кюстендил на ваксата – като в банка.

Останалите започваше веднага да издухва с различна скорост – в зависимост от това колко беше разгонен, дали имаше сесия и дали му се пиеше много. След „силната седмица” следваше смирен период, в който академията минаваше покрай сандъчето на майорчето, оня му даваше по 2-3 лева от неговите, да изкара деня, и не откликваше на никакви други молби (защото така им беше уговорката).

Майорчето не криеше, че понякога използва парите на Иво за по-едри нужди у дома – дрехи, дърва, ток....

Това беше някаква странна симбиоза. Майорчето с тоя занаят трудно заделяше едри пари, но със същия занаят и не оставаше без стотинки и така успяваше да подкрепя ежедневно нуждите на кредитора си от хляб, цигари и лютеница.

Това е то историята на един студент и един ваксаджия. Когато стана белята Иво не отиде на погребението, защото не научи навреме. Но когато му казаха, плака неудържимо като дете. Плака без да се крие. Плака и в кръчмата, където сядаше майорчето и се напи зверски – както изисква такова приятелство и здравите кюстендилски корени.

ПЛОВДИВСКИ АЛМАНАХ

Чета и препрочитам „Пловдивски алманах” на Димитър Райчев. На Мимо Райчев, както го знаем.

Един великолепен резултат от къртовския труд на човек, поставил си за цел ден по ден да събере историята на Пловдив за 111 години. Снимки, от както в града има фотография, препечатки от вестници… обяви…. Всичко, което се е случвало от 1878 до 1989 г.
Изумително търпение и благоговеене пред факта. Ако съвременната българска журналистика вземе за своя икона Д.Райчев, бихме живели в далеч по-добра информационна среда и в не толкова експериментална за властта област от континента.

Главата на Альоша, сложена на земята пред чука на родителя й… Не е трилър – а снимка как е оформено лицето на знаменитата скулптура.

Фотографии на партизани по главната улица, кадастрални планове от началото на третата българска държава… Обяви за градски балове, редки гравюри, съобщения за строежи на емблематични сгради, културни афиши… Не мога да изброя всичко, нито трябва.

Ако през втората половина на ХХ в., живяхме с „Пловдивска хроника” на увлекателния Никола Алваджиев, бих събрал смелост да кажа, че Мимо Райчев е дал на града неговата Библия. Неговата свещена (заради фактите) КНИГА.
Е, авторът е избрал да е алманах. Не можем да му отнемем правото – особено след възрожденското усилие да събере е сборник няколко хиляди исторически факта и стотици уникални илюстрации

Аз лично си я наричам КНИГАТА за Пловдив.
И искам от името на всички пловдивчани (независимо дали са я чели или не) да кажа едно Благодаря, Мимо! Още след първата голямоформатна „Пловдив завинаги” ти показа как трябва да се създават исторически сборници. Да са ти весели празниците и спорни делниците!
Весели празници и на всички читатели! Не само мои. На всички хора, които все още четат .

Вижте за Мимо и в рубриката „Личности” на
сайта www.iloveplovdiv.com 

И "ПЛОВДИВ НАЙ НАЙ НАЙ" тук

ГЪБИТЕ СА КАТО ЖЕНИТЕ

Текстът срещу образа?! Или текстът като визия?

Вярвам в силата на думите.

Защото този свят е сътворен от слово и в Словото е спасението му. И текстът няма да изчезне.

Светът се променя.

Буквите остaват . Едни и същи. Както са постоянни молекулите на желязото. Променят се само технологиите. Старите майстори са ковали мотики, новите сглобяват изтребители. Едни и същи железни атоми – различни идеи. И различни потребности. Променят се и възприятията. Хората еволюират.

Времето става ценно.

Написаното трябва да е компресирано.

Описанието е разхищение.

Човекът от 21 век обработва 18 пъти повече информация за единица време от този от предното столетие.

Въпросът не е “дали ще четем?” А “какво?”